Джефри Дивър
Урокът от нейната смърт (34)

7.

Бил Корд бе седнал в библиотеката на Одънския университет.

Това бе стара сграда във викториански стил, обрамчена с дъбова решетка, здрава като метал и перила от ковано желязо, виещи се около балконите и книжните лавици, подобно на бръшлян. Тази конструкция сякаш е била докарана тухла по тухла от опушения Лондон и сглобена отново на тукашния тревист вътрешен двор, пред взора на хиляди акри зелени поля от избуяла царевица.

Това бе библиотеката на университет, в който Бил Корд не би могъл да бъде приет и чиято учебна такса той не би могъл да си позволи да плати, ако го бяха приели.

Току-що бе говорил по телефона с шериф Уиларс в Луисбъро и бе научил, че Дъдли Франкс е в критично, но стабилизирано състояние. Каквото и да означаваше това. Уиларс му бе казал: „Не мога да оставя нещата така, Бил, не, сър“, и Корд разбираше, че ще последват солидни обезщетения между двата окръга.

Мрачно настроение бе обхванало шерифската служба на Ню Лебънън след стрелбата. Полицейската хайка, която така приличаше на игра преди няколко дни, сега се бе превърнала в нещо жестоко и упорито. Гилкрист се оказа далеч по-луд и по-свиреп, отколкото всеки от тях бе предполагал, и макар че тези две прилагателни рядко или почти никога не се срещаха в официалния език на органите на реда, сега Корд чувстваше цялата тежест на тяхното значение.

Гилкрист, Лион Дейвид, род. 1951 г. в Клири, щата Ню Йорк. Бакалавър на хуманитарните науки, с отличие, Северозападен университет; доктор на филологическите науки по английска литература, Харвардски университет. Асистент-професор и научен сътрудник, катедра „Английска литература“ филологически факултет, Харвардски университет. Назначен на постоянна професорска длъжност, катедра „Английска литература“, филологически факултет, Одънски университет. Чете лекции като професор в катедра „Специална педагогика“, педагогически факултет, Одънски университет. Изнасял цикъл от лекции във Вандербилтския университет, в Неаполския университет, в Сорбоната, в колежа „Уилям и Мери“…

Имаше още два пълни абзаца.

Корд приключи със записките си и затвори „Справочника за професори по хуманитарни науки“. Там нямаше снимка на Гилкрист — главната цел на посещението му тук. Нямаше и в трите книги, написани от Гилкрист, в постоянния фонд на библиотеката. Това бяха книги без фотографии на автора, книги без обложки, книги на един съобразителен хитрец. Корд надраска бележка на едно от своите картончета да се обади на шерифа в Клири, щата Ню Йорк, за да провери дали има някакви Гилкристовци все още в техния район.

Той прелисти набързо показалеца на периодичните издания. Тъкмо се канеше да затвори книгата, когато стрелна с поглед заглавие на една статия. Отиде до гише „Периодични издания“ и поиска списанието, в което статията бе публикувана. Служителят изчезна за момент и се върна с подвързания свитък на „Психика: Списание за психология и литература“.

Корд пак седна на мястото си и започна да чете началото на „Поетът и яростните инстинктивни импулси“ от Лион Д. Гилкрист, д.ф.н. Той се върна до гишето и си поиска един речник.

Отново се залови да чете.

Поетът, позволявам си да назовавам с този разтеглив термин всеки, който твори въображаеми форми чрез думи, представлява сам по себе си едно творение на обществото, в което той живее. Наистина, задължение на поета е да перколира…

„Да перколира.“

Корд отбеляза мястото в списанието с лакът и запрелиства речника.

„Перколирам, гл. Извличам чрез прецеждане.“

Аха. Добре.

… задължение на поета е да перколира нещата така, че да успее да асимилира всички аспекти на обществото…

„Асимилира.“

Корд отново разтвори речника.

Десетина минути той се мъчи над статията, оставяйки мокри петна от потните си ръце върху изпокъсаната обложка на речника и коремът му се бе свил на топка — не от наученото за Гилкрист (което бе равно на почти нищо), а заради хлъзгавата мъглявост на смисъла. За първи път Корд истински осъзна затрудненията на дъщеря си.

Той се спря, напълно обезсърчен. Пое дълбоко дъх няколко пъти и отново се залови да чете.

… нима в инстинктивните импулси на един писател на долнопробни трилъри не се съдържа силно влечение да скита извън града, да удушва жени…

Думи…

Какво казваха всички тези думи за мястото, където бе Гилкрист? В кой щат щеше да избяга той или в коя страна? Как би се опитал да избяга? Какво оръжие би могъл да използва?

Букви, срички, думи, изречения…

Какво казваха те за едно красиво младо момиче, лежащо мъртво сред зюмбюли и студена тиня? Какво казваха за мъжа, сключил ръце около врата й, усетил как гърдите й потръпват под неговите лакти, почувствал бавното отпускане на гърлото й и последния полъх от дъха й върху своите китки, когато тя се е отпуснала долу като съпротивляваща се любовница, зърнала за един кратък миг лунния полумесец?

… метафорите на насилието изобилстват…

Корд прокара пръст под „метафори на насилието“ и сякаш усети горещина от напечатаното.

„Метафора, същ. Поетическа образност, при която предмет, идея или символ се описват чрез аналогия…“

ЗА КАКВО…

„Аналогия, същ. Наличие на идентични признаци…“

… ВСЪЩНОСТ…

„Идентичен, прил. Напълно сходен…“

… ГОВОРИ ТОЙ?

Корд се наведе и притисна с длани очните си ябълки, чувайки бучене в главата си.

Мотивите на поета са мотивите на всички нас. Умът на поета е колективният ум. Но именно поетът — независимо дали неговата психика е на светец, или на убиец — е този, който възприема света чрез прозрението на чистия разум, докато останалите го виждат само в отразена светлина.

Бил Корд отгърна и последната страница на статията.

О, господи…

Той се спря, сякаш го бяха ударили, чувствайки бясното пулсиране на кръвта си. Протегна ръка и вдигна моменталната снимка от подвързията на списанието.

Снимката бе правена скоро, може би когато семейството си бе приготвило вечеря навън само преди два дни. Забеляза, че кофата за боклук бе изместена след буря от миналата седмица. Сара и Джейми стояха край огнището и гледаха надолу към жаравата. Бяха ги снимали някъде откъм пасището в гората. Почти на същото място, където на Корд му се бе сторило, че вижда някого и след това той дълго бе бдял в студената нощ с пушка в ръце.

Върху снимката бяха написани следните думи с размазано червено мастило: „Кажи сбогом, детективе“.

 

 

Даян Корд, чувствайки внезапно смущение, каза на Бен Брек, че тя и децата ще заминат за Уисконсин за няколко седмици.

— Какво? — навъси се Бен.

Даян закри очи с длани. Нейният тъмночервен маникюр бе безупречен и пръстите й, често зачервени и загрубели от домакинската работа, сега бяха меки и ухаеха на лосион с аромат на бадеми.

— Пак този проклет случай.

Тя обясни, че е имало нова заплаха от убиеца.

— Бил смята, че е най-добре да отидем на гости при сестра ми.

Той се поколеба и после прошепна:

— За две седмици?

Тя сви рамене.

— Най-малко. Или поне докато хванат този луд тип. Или разберат, че е напуснал града.

Унилото момчешко лице на Брек и тонът му бяха съвсем като на първия й съпруг, когато му бе казала, че трябва да отиде за една седмица при майка си, която бе паднала и си бе счупила бедрената кост. Тогава за първи път се разделяха и на лицето на младия мъж се изписа отчаяно изражение. Сега в погледа на Брек се виждаше същият отчаян израз. Това я обезпокои и същевременно я развълнува.

Чуха глас отвън.

В задния двор Сара Корд крачеше и говореше по микрофона на своя касетофон подобно на холивудски продуцент, който диктува нарежданията си. Том, познатият вече охраняващ полицай, се бе облегнал на оградата и бавно въртеше глава като разузнавач в някой уестърн, докато оглеждаше внимателно хоризонта за евентуални мародери.

Брек и Даян стояха в трапезарията и мълчаливо наблюдаваха Сара. Бяха на един фут разстояние. Даян почувства как той докосва косата й със съвсем нежно движение на ръката, сякаш се боеше да не я нарани. Тя облегна глава на рамото му, после се отдръпна, едновременно разочарована и благодарна, когато той изведнъж започна да говори за Сара.

— Тя има удивителен напредък. Какъв ум! Историите, които предлага, са невероятни.

— Вече четири касети съм дала на доктор Паркър. Нейната секретарка преписва последната от тях.

Той отметна с момчешки жест прошарената си коса от челото.

— Тя е с големи шансове — бавно каза Брек и очите му обходиха лицето на Даян. — Притежава перфектна слухова обработваща и репродуцираща система. Такъв е и моят подход към нейните уроци и той действа много добре.

Даян бе разбрала нещо за него. Ако той имаше избор между ежедневна и префинена дума, той винаги избираше по-сложната. „Шанс“ вместо „късмет“. „Перфектна“, а не „съвършена“. „Репродуциращ“. „Координация“. При всеки друг, подобен навик би я отблъснал; при Брек обаче той сякаш засилваше чара му.

Не. Неговото „очарование“.

Той продължи да говори за Сара. Това бе необичайно и тя почувства, че той го прави от нервност. В повечето от тези разговори насаме след уроците — обикновено в кухнята, понякога в гората — те не говореха за фонемите от „аудио-визуалния тест“ или за книгата на Сара, а за по-лични неща. Колежите, в които той бе преподавал, бившите му приятелки, за първия й съпруг, за живота на Даян като дъщеря на лодкар, за ваканциите, които те се надяваха да прекарат. Къде биха искали да са след десет години или след пет. И след една.

И все пак естеството на тези съвместно прекарани минути бе двусмислено. Макар да водеха задушевни разговори, Брек не я бе целунал; въпреки че флиртуваха, той изглеждаше свенлив. Имаха много съприкосновения, които често бяха сякаш случайни: докосване на пръстите при подаване на чаша кафе, облягане на раменете, застанали един до друг. Тя веднъж безсрамно подпря гърдите си на ръката му, докато се навеждаше да погледне статия за обучение на изоставащи. Стори й се, че той отвърна на притискането, но не бе сигурна. Във всеки случай, той нито се отдръпна, нито се опита да удължи този момент.

Тя не знаеше дали да очаква любовно предложение, или не.

На такова предложение тя, разбира се, щеше да откаже.

Тя си мислеше, че ще откаже. Искаше той да я целуне. Искаше той да си тръгне. Сега го докосна по ръката и той се наклони по-близо към нея и Даян отново усети, че границата между тях непрекъснато се променя. Бяха като юноши.

Днес тя смяташе, че тази граница е ясна и стабилна. Джейми се намираше в стаята си само на трийсетина фута от тях, и макар Бил да бе на работа, той понякога се отбиваше по това време на деня, хапваше и после се връщаше в службата. Двамата с Брек се изгледаха продължително и тя почувства облекчение, когато той погледна часовника си и каза:

— Трябва да тръгвам, госпожо… — (Стана й приятно, че изрече това навъсено, с искрено разочарование.) Той събра тетрадките си.

Точно тогава Даян го целуна.

Като някоя дяволита гимназистка, тя хвърли поглед през рамо, за да се увери, че Сара не се вижда, после бутна начетения Брек в ъгъла на стаята и го целуна бързо и жадно, а после се отдръпна.

Боже мой, боже мой…

Обзе я паника. Бе ужасена — не защото някое от децата я бе видяло, не защото съпругът й би узнал. Не, това бе по-смразяващ страх: ами ако той самият не го желаеше?

Брек премигна учудено само веднъж. Той сложи длан на врата й и бързо я привлече към себе си. Докато я целуваше страстно, другата му ръка тръгна по гърдите й и след това я обгърна през кръста. Дълго останаха прегърнати, после Даян си наложи да се отдръпне. Те стояха, вперили поглед един в друг, изненадани и смутени.

Той прошепна:

— Мога ли да те видя, преди да заминете? Непременно трябва.

— Не знам. Полицаят ще ни следи като ястреб.

— Трябва да се срещнем. Хайде да се измъкнем нанякъде.

Тя мислеше.

— Просто не виждам как.

— Виж какво, бих искал да запиша Сара как прави някои тестове. Ако не се върнете до две седмици, трябва да свърша това, преди да заминете. Може би ще успееш да дойдеш с нас в колежа. Бихме могли да излезем на пикник.

— Не знам.

— Желая те — прошепна той.

Даян отстъпи назад, разтривайки ръцете си. Тя впери поглед през прозореца към дъщеря си, която подскачаше по тревата.

— Нима казах нещо лошо? — попита Брек.

О, господи. Какви ли не префърцунени думи използва той, какви страхотни неща направи за Сара, какво ли не е видял по света, а всъщност ето какво се таи в основата на всичко — че той е мъж и че аз съм жена.

Дали наистина желая това, или не? Просто не зная. Честна дума, не зная…

Но тя нищо не продума. Целуна го още веднъж, бързо, после го поведе за ръка към вратата. Отидоха до неговата кола и тя му каза:

— Ще бъде най-много за две седмици. — И после добави шепнешком, сякаш за да подчертае сериозността на ситуацията: — Все пак това е най-доброто разрешение, нали?

— Не — твърдо каза той. — Не е.