Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lesson of Her Death, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Джефри Дивър

Заглавие: Урокът от нейната смърт

Преводач: Росица Германова

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: второ (указано е първо)

Издател: ИК „Епсилон“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Светлина ЕАД — гр. Ямбол

Художник: Силвия Артамонцева

Коректор: Росица Николова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6884

История

  1. — Добавяне

8.

Корд се спря пред къщата.

Видя следното: счупена косачка, изгризани от термити почернели дърва за огрев, под мътна мушама се спарваше някакъв машинен блок, търкаляха се ръждиви инструменти, четири издути торби с боклук, оголени жици, кофа за боклук, пълна със застояла вода. Моравата бе осеяна с тръни и оголени места с натрупана кал. По олющената бяла облицовка на къщата прозираше млечнозелено от предишно боядисване.

Мрачната обстановка се смекчаваше от три ярки петна — оранжево-червени мушката в глинени саксии.

Вътре бяха Т. Т. Евънс, Джим Слоукъм, Ланс Милър и двамата полицаи от окръжното управление. Чарли Махони го нямаше. На дивана седяха Филип и Джейми. Крет Халпърн бе застанал над сина си и се взираше в него. Бе скръстил ръце и се усмихваше зловещо. Джейн Халпърн седеше на стол встрани от тях. Очите й бяха зачервени, устните й блестяха от влага. Корд не я познаваше добре. Знаеше само, че някога бе тънка, миловидна водачка на мажоретки един клас след него в гимназията, а сега бе тънка, миловидна алкохоличка.

В къщата миришеше на лошо. Храна и плесен. Корд подушваше и животинска миризма и смътно си спомни, че някакво куче душеше нещо в буренака край барака в задния двор. Вратата бе широко отворена и яркото слънце отвън, малко неестествено в усойната стая, осветяваше пластове мръсотия и кълба от прах. Прозорците бяха почти затъмнени. Корд стъпи на нещо твърдо. Той срита встрани засъхнали кучешки изпражнения. После се наведе над Джейми.

— Добре ли си, синко?

Момчето го погледна мълчаливо с такава наситена омраза, че на Корд му се доплака. Той даде знак на Евънс и двамата излязоха навън.

— Какво се случи, Т. Т.? Да не би ти и Махони да сте сплашили Джейми и после сте го проследили дотук?

Евънс погледна детектива право в очите и откровено му каза:

— Съжалявам, Бил. Ето какво стана. Махони помоли да говори насаме с него само за няколко минути и Стив ми нареди да го оставя. Не знаех какво е имал предвид. Кълна ти се.

Корд рече:

— Нали не смяташ, че Филип го е направил?

— Погледни какво намерихме. — Евънс го поведе към патрулната кола. Вътре имаше голяма купчина порносписания и комикси с насилия, а също и скицници и бележници. Корд прелисти страници с грубо нарисувани космически кораби и чудовища, фотомонтажи от снимки, скъсани от училищните албуми: момичета, затворени в кули и тъмници, оковани с вериги към стените, а край тях се виеха змиеподобни същества. По много от материалите бе ръчно отпечатан символът на наряните.

Корд си помисли за снимката на Сара, с вдигната пола над бедрата й.

— Беше нагласил някакво запалително устройство. Отворихме чекмеджето, където беше скрил всички тия неща и то започна да подпалва шкафа. Но изгори само един бушон, преди да направи някаква беля. Ланс огледа задния двор. В огнището намери остатъци от гащета, които момчето се е опитало да изгори. — Евънс докосна малка найлонова торбичка. — Бяха зацапани и това може да е от сперма. О, намерихме и някакви снимки на голо момиче. Направени с „Полароид“.

„Полароид“.

— Джени?

— Не може да се разбере. Това са гърди на момиче.

— Да не е… — Корд отклони поглед. — Не на малко момиче, нали?

Евънс каза:

— Не, не е малко момиче. — Той продължи: — И открихме чифт кални ботуши. Ще направя отливки.

Откъм верандата Слоукъм се обади:

— Всичко отговаря на характеристиката. Порнографската колекция, домашната обстановка, всичко.

Корд не му обърна внимание и каза на Евънс:

— Не си го разпитвал насаме, нали? Родителите му трябва да присъстват.

— Не. Изобщо не съм го разпитвал. Но право да ти кажа, бащата изобщо няма да помогне на хлапето. Всъщност той именно ни насочи към огнището. Каза, че видял Филип да гори нещо през нощта след първото убийство.

Корд се взря в купчината върху задната седалка. В средата на таблото над работното му бюро имаше надпис, който той си бе изписал от „Полицейски ежемесечник“ преди две години. Малката лъскава жълта лентичка гласеше: „Вещественото доказателство е крайъгълният камък на едно разследване“. В момента той гледаше веществени доказателства. Веществени улики, които можеха да осъдят две момчета на четирийсет години затвор. И едното от тях беше неговият син.

Рибън и Елисън пристигнаха в една от шикозните коли на окръжното управление. Отстрани бе изписан лозунг: „Ако пиете, направете ни една услуга. Не шофирайте“. Евънс им разказа какво са намерили.

Вътре в къщата Халпърн се бе надвесил над сина си, който гледаше втренчено право напред. „Какво, по дяволите, е влязло в главата ти?“ Очите на Филип бяха безжизнени. Той не говореше. Лицето му не изглеждаше особено печално или уплашено. Сякаш бе обладан от някаква сила.

Филип си играеше в дома на семейство Корд един или два пъти седмично. Но дали това бе момчето, фотографирало Сара? Кой бе сложил заплашителната вестникарска изрезка на шипковия храст? И в кутийката на Даян с песарите?

Нима това момче бе убиецът на Джени Гебън и Емили Роситър?

Той погледна кръглото, меко лице на Филип, оцапано от мръсотия или шоколад, лице, което не изглеждаше толкова виновно, а по-скоро зашеметено.

Корд каза:

— Джейми, ела тук.

Слоукъм обърна глава.

— Виж какво, Бил… може би не е особено добра идея. Ами, имам предвид, да говориш насаме с него.

Корд сподави гнева си и не обърна внимание на полицая. Даде знак на сина си. Момчето стана и го последва на верандата. Рибън се приближи.

Корд го спря с поглед.

— Остави ме насаме с моето момче.

Шерифът се поколеба само за миг, преди да се отдалечи.

Джейми се облегна на перилата и се обърна към баща си.

— Нямам какво да ти казвам.

— Джейми, защо се държиш така? Аз искам да ти помогна.

— Да, добре.

— Само ми кажи какво се е случило.

— Не знам какво се е случило.

— Сине, говорим за убийство. Те търсят някого, когото да пратят в затвора за това.

— Знам, че ти търсиш.

— Аз?

— Искаш да измисля нещо за Фил, така ли?

— Искам да ми кажеш истината. Искам да ми я кажеш точно тук и точно сега.

— Бил? — Рибън се появи на вратата. — Ти можеш да присъстваш при разпита, но…

— О, по дяволите! — избухна Корд. — По дяволите! Нямате основание, за да го обвините. Обади се на областния прокурор. Попитай го!

Рибън рече деликатно:

— Имаме основание за сговор и възпрепятстване. Ти просто ще влошиш още повече нещата.

— Джейми, защо? — умоляваха очите на Корд, ръката му се протегна към сина му, но се спря, преди да го докосне. — Какво съм направил? Защо не искаш да ми кажеш?

Със сведени надолу очи, момчето се остави Рибън да го отведе в мръсната къща, докато отчаяните въпроси на баща му падаха като простреляни птици, безмълвни и напразни.

 

 

Високата трева се люлееше от вятъра и слънцето проблясваше по листата на млади фиданки. Сара пристъпи в своя каменен кръг и седна. Тя внимателно кръстоса крака. Извади от раничката мечето, което щеше да даде на Слънчевия човек и го сложи до себе си.

Погледна часовника си. Показваше 2:40. Тя затвори очи и си спомни, че това означава три часа без двайсет минути. Мразеше числата. Понякога броиш до сто, а после пак започваш отначало, друг път броиш до шейсет.

Оставаха двайсет минути, преди да дойде Слънчевия човек.

Тя си спомни едно упражнение в училище — учителката й във втори клас движеше стрелките на един голям часовник и посочваше различни ученици да кажат колко е часът. Това упражнение я изпълваше с леден ужас. Тя си спомни как костеливият пръст на учителката сочеше към нея. И така, Сара, колко е часът сега? Тя започна да крещи, че не знае, не може да каже, не питайте, не питайте… Плака през целия път от училището до вкъщи. Същата вечер татко й купи електронния ръчен часовник, който носеше сега.

Внезапен полъх на вятъра развя косата й около лицето и тя се излегна, използвайки раничката като възглавница. Понякога следобед тя си поспиваше тук. Оглеждайки се наоколо, като се чудеше откъде ще се появи Слънчевия човек, Сара забеляза точно над хоризонта тънко късче от лунния сърп. Представи си, че небето е огромен океан и че луната е нокът от ръката на великан, който плува точно под повърхността на гладката вода. После тя се почуди как така може да се вижда луната през деня.

Затвори очи и започна да мисли за плуващия великан с ръце като планини, с километрични крака, който се носи стремително през небето. Сара се боеше от водата. Когато семейството отиваше в парка с плувните басейни, тя обикновено си играеше в детския басейн, от което се срамуваше, но не бе така зле в сравнение с ужаса от басейна за възрастни, с вода току под носа й, страхувайки се да не бъде завлечена към дълбоката част.

Искаше й се да може да плува. Със силни загребвания, като Джейми. Може би ще помоли Слънчевия човек да й помогне в това. Тя погледна часовника си. 2:48. Тя започна да смята на пръсти. Две минути… Не! Дванайсет минути. Затвори очи и мачкайки тревата край хълбоците си, си представи как плува, носейки се през басейна като скутер, напред и назад, как спасява живота на децата, които се мъчат в дълбокия край и профучава покрай брат си отново и отново…

След пет минути дочу приближаващи се стъпки.

Сърцето на Сара Корд затупка в радостно предчувствие и изкатервайки се от своя въображаем басейн, тя отвори очи.

 

 

Какво място. Боже мой.

Бил Корд не можеше да се окопити от впечатлението, което му направи огромната канцелария на Уинтън Кресги.

— Лукс.

— Да, така е. — Кресги изглеждаше неловко.

Стаята вероятно беше една трета от цялата шерифска служба на Ню Лебънън. Корд си направи удоволствието да повърви по дебелия зелен мокет и се почуди защо върху него бяха поставени два шарени персийски килима.

— Това е най-голямото писалище, което съм виждал.

— Да, така е.

Корд седна в едно от креслата за посетители, което бе по-голямо и удобно от собствения му скъп фотьойл у дома. Опита се да го придвижи по-близо до бюрото, но то не помръдваше и се наложи да стане и да го дотътри със сила.

Кресги обясни:

— Било е кабинет на някакъв декан. Занимавал се с академични въпроси. Той се пенсионирал, а им трябваше някаква стая, където да ме сложат. Мисля, че им харесва да има чернокож мъж в този коридор. Когато човек тръгне насам от главното стълбище, ме вижда зад голямото ми бюро. Изглежда добре за колежа. Смятат, че съм важна клечка. Какво ли знаят. Значи са хванали хлапето.

— Хванаха го. Той бе приятел на сина ми.

— Аха. — Кресги навярно се чудеше дали да зададе въпроса колко близък приятел е бил, но нищо повече не каза.

— Уликите срещу него са доста силни. Той е малко завеяно момче, а баща му е още по-зле. — Корд осъзна, че е все още с шапка — тя се удряше във високата облегалка на креслото — и сега я свали, мятайки я като фризби върху седалката на другото кресло. Отвори куфарчето си. — Искам една услуга.

— Разбира се — каза с готовност Кресги.

Корд сложи найлонова торбичка пред Кресги. Вътре беше изгорялото късче от компютърна разпечатка.

— Какво е това?

— Парче от оная хартия, която намерихме зад…

— Не, имам предвид това. — Шефът на охраната посочи бялото картонче, прикрепено с червена връв към торбичката.

— Това ли? Едно от картончетата при веществените улики.

— Там е написано името ти.

— Това не е важно, Уинтън. Късчето…

— За процеса е, нали?

— Да. Така прокурорът може да проследи уликите чак до самото местопрестъпление.

— Ясно. Значи, ако има някакъв пропуск във веригата, защитата може да отхвърли вещественото доказателство?

— Точно така. — Тъй като Корд бе дошъл да иска услуга, той удовлетвори любопитството на Кресги, който внимателно изучаваше картончето. После Корд продължи: — Що се отнася до късчето хартия вътре, бих искал да разбера откъде идва. Хрумна ми идеята…

— Ти си се облегнал именно на това.

— … че е от колежа. Какво?

— Облегнал си се на подобно нещо.

— На какво?

Кресги му махна да се отдръпне. Корд се облегна назад и Кресги издърпа дебела пачка с компютърни разпечатки изпод купчина списания. Корд си бе подпрял ръцете върху тях.

— Това е разпечатка от счетоводния отдел на университета. Изпращат ги седмично на всеки отдел. Моята показва разходи по охраната, действителни и предвидени в бюджета, определянето на режийни. Ей такива неща.

— Знаеш ли от кой отдел е тази?

Кресги я погледна.

— Нямам представа.

— Има ли някакъв шанс да разбереш?

— Формално нямам достъп до архивите на счетоводството.

Корд попита невинно:

— А неформално?

— Ще видя какво мога да направя. — След пауза той попита: — Но ако са хванали момчето, какъв смисъл има?

Корд бавно махна някакво мъхче от обувката си и се забави достатъчно дълго, защото в този момент една хубавичка жена се втурна вътре с купчина писма, които Кресги трябваше да подпише. Шефът на охраната се изправи и с несръчна официалност запозна двама души, нямащи нищо общо, освен липсата на желание да се срещнат. Но Корд бе благодарен за чудноватата проява на учтивост — тя сякаш разсея Кресги от зададения въпрос и след като подписа документите, той не го подхвана повече при възобновяването на разговора.