Джефри Дивър
Урокът от нейната смърт (27)

12.

— Това, което правиш, едва ли ще ти помогне много — рече Крет Халпърн.

Жена му го погледна с любопитство — сякаш не бе проговорил, а просто си стоеше изправен пред нея, движейки безмълвно устни. Сякаш думите само жужаха край главата й подобно на пчели от стар анимационен филм.

И двамата се изненадаха от забележката. От години той не бе споменавал нищо за пиенето й. Жена му изля съдържанието от тежката чаша в гърлото си и го преглътна.

Наля си нова чаша и върна пластмасовата кана в хладилника, в който се мъдреха резенчета сирене, полупразна кутия с филии хляб за печене, пакет посивяло мляно говеждо, половин литър мляко. Тя се облегна на стената. Халпърн взе отвертката, с която обикновено открехваше един заяждащ прозорец. Той заби острието в цепката и натисна като с лост нагоре, строшавайки дървото на перваза. Прозорецът изобщо не помръдна.

— По дяволите.

Жена му си пиеше питието и през прозорците, чиито пердета бяха с щампирани индиански колибки, гледаше към разцъфнал люляков храст навън.

Халпърн все не можеше да проумее защо тя изглежда така добре. Сутрин бе малко подпухнала в лицето, а вечер с безжизнен поглед в очите за всеки, който би си направил труда да надникне в тях. Но това бе единствената особеност. Миналото лято един от приятелите на Филип се бе опитал да я сваля. Едно момченце от училището! Халпърн признаваше, че тя има страхотна мутричка. Как успяваше да гаврътва чашите с уиски по-бързо от всички мъже в кръчмата и въпреки това лицето й оставаше свежо, а косата й с хубава прическа? Ноктите й винаги лакирани, а краката — избръснати?

— Нашият син — рече тя, сякаш го съобщаваше — е в затвора.

— Той не го е сторил. Утре ще го пуснат.

— О, хайде. Направил е ония неща с нея… — Дори гласът й не звучеше пиянски. Той се запита дали просто не е свикнал с него. Опита се да си припомни какъв бе гласът й, когато се запозна с нея и започна редовно да навестява ресторанта „Ню Лебънън Ин“, където тя работеше като сервитьорка. Не успя да си спомни. Това много го натъжи.

Жена му каза, обърната към рекламен стенен календар:

— Не мога да се обадя на майка си. Как да й се обадя? Толкова ще се срамувам.

— Направил е наистина някои работи на онова момиче и има нужда от един хубав бой, което и ще сторя. Но никого не е убивал. Кълна се. Сега просто трябва да намерим някой да ни помогне.

— О, разбира се. Но как?

— Сигурно има нещо като помощ от държавата. Да говорим с… ами не знам. С някого.

— А, така ли? Наистина. Може би ако беше спечелил някакви пари. — Гласът й бе кристално ясен.

— Дал съм му покрив над главата. Хранил съм го. Както и тебе. Ама храната не е всичко. — Два удара за един ден. Халпърн бе смазан.

— Ако изкарваше някакви пари…

— Че аз изкарвам пари. Ти също можеш да печелиш.

— … можехме да направим това-онова.

— Да съм те спирал да работиш?

— Ти не помниш. Нищо не помниш.

Халпърн каза:

— Не мога да говоря с тебе, когато си в такова състояние.

— И защо — попита тя с любопитство — ти вече не ме чукаш?

Халпърн кипна, ала се сдържа и не избухна. Помисли си дали да не й удари един шамар, но остана като парализиран от безкрайно разкаяние. Присъедини се към жена си в зяпането през прозореца. Хрумна му, че повечето им спорове ставаха все по този начин — тя пияна, той замислен за други места и хора, като и двамата гледаха втренчено през прозореца. Искаше му се да я цапардоса, а нямаше необходимата сила или омраза.

— О, я върви по дяволите — рече жена му така, сякаш даваше указания.

Халпърн сграбчи отвертката. Започна да я мачка, чувствайки еластичността на гумираната дръжка, опръскана с боя. Приближи се бавно до кухненската мивка, надвеси се напред и заби яростно отвертката в процепа до прозореца. От перваза се разхвърчаха късчета мека дървесина.

Той чу дрънкане на тенджери зад гърба си.

Чу скърцащата врата на хладилника да се отваря.

Чу звук от наливане на течност.

Чу гласа на жена си:

— Филип!

Халпърн се обърна. Момчето бе влязло през задната врата и стоеше в средата на кухнята.

— Кога се измъкна? — попита баща му. Изпита страхотно, неукротимо настървение да пристъпи напред и да размаже мутрата на сина си. Да му изкрещи. (Да изкрещи какво? „Как си могъл да направиш това на горкото момиче?“ Да изкрещи: „Какво съм сторил, за да станеш такъв? Та аз наистина те обичах! Толкова съжалявам!“.)

Крет Халпърн стоеше съвсем неподвижен, а отвертката се изплъзна от ръката му. Стоеше на двайсетина крачки от сина си, чиято горна устна лъщеше от сополи, лицето му бе плувнало в пот и тлъстите му гърди се тресяха.

— Ти как?…

Жена му прошепна:

— О, божичко.

Крет Халпърн също видя пистолета.

— Какво държиш тука, момче? — попита той.

Филип извърна поглед към майка си. Чашата падна от ръцете й, плисвайки струйка алкохол срещу хладилника. Гладките й ръце с безупречни червени нокти се вдигнаха към устата й. Филип се обърна отново към баща си. Устните на момчето се движеха, но не излизаха никакви думи. Приличаше на устата на риба във вода. Най-после той преглътна и каза със слаб глас:

— Биячът е тука.

— Слушай, млади момко. Свали този пистолет.

— Биячът.

Майка му рече:

— Филип, не прави това. — Тя изплака: — Моля те, не го прави.

— Аз никога нищо не съм ти сторил — каза момчето на баща си.

— Сине…

Филип вдигна пистолета и рече:

— Биячът. Бияч, бияч, бияч…

— Исках само да ти помогна, сине.

— Никога нищо не съм ти сторил — прошепна Филип.

— Сине, знам, че ти не си убил ония момичета.

— Ти говореше с шерифа. Видях те.

— Дадох му онова портмоне, дето го беше скрил. Бележката! Вътре беше бележката. Знаеш за какво говоря! Тя показва, че ти не си я убил.

С невероятно уверен, зрял и заплашителен глас Филип изрече:

— Съжалявам, татко, но биячът е тук.

— Исках да ти помогна — каза баща му.

Филип рече:

— Вдигни си ръцете.

 

 

Бил Корд безшумно мина покрай сънлив стар пес, вързан с верига за овехтелия парапет на входната веранда. Той се промъкна през вратата и се запъти към задната част на къщата по розовата пътека, омазана с тъмни петна. Подуши миризма на кучешка пикоч, стара храна и белина. Видя Филип в кухнята, вдигнал тъмносивия пистолет. До него бе Халпърн. Виждаше бяла женска ръка с дълги лакирани нокти. Корд се спря в трапезарията до вратата към кухнята. Остави пистолета си в кобура, свали шапката си и я остави на прашния телевизор. Застана до масата, която бе отрупана с мръсни чинии, остатъци от храна, корички от снощната пица. В средата на плексигласовата повърхност тъмнееше огромно петно от засъхнал кетчуп.

— Здрасти, Филип — тихо каза Корд.

Крет Халпърн подскочи. На вратата се показа ужасеното лице на жена му. Филип погледна детектива с безразличие и после отново се обърна към баща си:

— Вдигни си ръцете.

Халпърн бавно каза на Корд:

— Той има пистолет.

— Вдигни си ръцете!

Халпърн вдигна ръце над главата.

— Не, не нагоре. Биячът е тука. Подай си ръцете. Знаеш как се прави.

— Фил — рече Корд. Момчето го погледна за миг, после отново се обърна към баща си. Когато Корд се приближи още повече до дневната, Филип вдигна пистолета към гърдите на баща си.

— Филип — заговори спокойно Корд. — Защото не свалиш този пистолет? Моля те!

Родителите на момчето безпомощно гледаха Корд. В лицата им той прочете отчаяние и видя, че бащата го изживява много тежко.

— Моля те, миличък, моля те, сине — скимтеше майката.

Филип я погледна. Усмихна се. Каза:

— Отвори хладилника.

— Моля те, скъпи…

— ОТВОРИ ГО!

Тя изпищя и дръпна вратата. Филип насочи пистолета и гръмна оглушително към дъното на каната. Изпоцапаният бежов каучук експлодира в ситни пръски джин. Майка му пак изпищя. Нито Корд, нито Халпърн помръдваха. Филип се обърна отново към Корд.

Корд рече:

— Никой няма да ти причини зло.

Филип се изсмя тържествуващо.

— Да не си мислите, че нищо не знам? Точно това се опитаха да направят с Датхар. Опитаха се да го измамят. Излъгаха го, но той не им повярва.

— Искаме да ти помогнем, Фил.

— Джейми ме предаде.

Корд каза твърдо:

— Не, не го е направил. Говорих…

— Предаде ме.

— Не те е предал! — изкрещя яростно Корд, рискувайки с реакцията на момчето. — Говорих с него за случилото се. Някой в шерифската служба го е измамил. Той не е знаел, че са го проследили. Опитвал се е да те спаси. Изпраща ти послание. — Корд вдигна ръка за салюта на наряните.

Пистолетът в ръката на Фил се позаклати.

— Той ли каза това?

— Той, разбира се.

Филип кимна и нерешително се усмихна. После се обърна към баща си и заговори с тъжен глас:

— Ти не дойде да ме видиш.

— Казаха ми, че не можело. Имало определени часове за посещения. Щях да дойда тази вечер. Също като в болницата, когато ходехме да видим баба ти. Казаха, че мога да дойда чак в четири часа.

Филип погледна Корд, който рече:

— Вярно е, Филип. Такъв е правилникът на шерифската служба.

Момчето сведе очи надолу.

 

 

Когато отвън чу гърмежа и писъка, Чарли Махони прибра портативния радиоприемник, по който току-що бе повикал Т. Т. Евънс и Хамърбек Елисън. Той извади от джоба си автоматичния пистолет, за който имаше федерално разрешително и тръгна да изкачва стъпалата към верандата.

След като проследи Корд дотук, той бе изчакал доста време, обмисляйки как да действа по-нататък. Изстрелът сложи край на колебанието му. Приведен, той хвърли поглед през изпокъсаната мрежеста врата, бутна я и се промъкна пълзешком през верандата. Жълто-зеленото килимче на входа беше мръсно и коленете на скъпите му сиви карирани панталони се изпоцапаха.

Той наблюдаваше как Корд и Халпърнови разговаряха, докато двете полицейски коли тихо спряха отвън. Той пропълзя обратно към вратата, отвори я и даде знак на мъжете да приближат. Евънс и Елисън минаха отзад, а Слоукъм и един полицай от окръга заеха предното стълбище, където Махони им махна да останат.

Махони пропълзя към всекидневната.

— Синко, моля те, нищо няма да спечелиш с това…

— Филип, ние с баща ти и майка ти искаме да ти помогнем.

Сега момчето плачеше.

— Той все ме бие. Аз нищо не правя, а той ме удря.

— Искам да си силен — каза Халпърн. — Това е всичко. Знам, че това го има в тебе. Всичко ще се оправи. Те ще видят бележката и ще те пуснат. Кажи му за писмото, Корд.

Корд попита:

— Писмо ли?

Халпърн отчаяно извика:

— Бележката! Кажи му!

В този момент Махони се изправи и тръгна по коридора за всекидневната, сдържайки дъха си не само за да бъде безшумен, но и за да не вдишва вонята на кучешка пикоч и разлагаща се храна.

— Каква бележка, Халпърн? — попита Корд.

— Шерифът не ти ли каза?

Махони леко се приближи. Една дъска изскърца.

Корд рязко се обърна и го видя.

— Не!

Широко отворените очи на момчето съзряха Махони и то насочи пистолета. Махони направи същото. Корд вдигна ръце, застана с гръб към Филип и пристъпи между двамата. Настръхна при мисълта за дулото на един „Смит & Уесън“ на десет фута зад себе си и автоматичен „Браунинг“ на същото разстояние отпред.

— Махони, какво търсиш тук, по дяволите?

— Корд, гадно копеле, я се махай оттам! Ти, гадно…

— Излизай, нямаш работа тука! — крещеше Корд.

Махони подскачаше на прага, мъчейки се да се прицели. Момчето стоеше замръзнало от страх, с насочено дуло към гръбнака на Корд.

— Филип — извика Корд над рамото си, — хвърли пистолета! Всичко ще бъде наред. Само…

— МАХАЙ СЕ ОТ ПЪТЯ МИ! — изкрещя Махони.

Ръката на Филип клюмна. Баща му го погледна и каза:

— Пусни го долу, сине. Моля те.

Пистолетът се сведе по-ниско.

Върху пода падна сянка. Махони изкрещя:

— Хвърли го! — И стреля два пъти към тавана.

Евънс и Елисън се хвърлиха към кухнята. Филип се завъртя към тях, докато Елисън панически изрева:

— Той стреля, той стреля, хванете го!

Ръцете на мъжете се изгубиха сред проблясванията на разпокъсана стрелба. Махони се метна върху килима. Един куршум изсвистя край ухото на Корд, докато той се смъкваше на пода. Филип се завъртя. После рухна долу. Корд се спусна към него и закрещя: „Не, не, не!“. Бащата на Филип остана неподвижен, с протегната дясна ръка към сина си.

В страхотната тишина, която последва, Махони се изправи, подпирайки се на розова метална масичка. Той събори една саксия и тя се счупи, като разпиля върху килима останките от мушкато, червено и ярко като кръвта, бликнала от шията и гърдите на Филип и стичаща се по мръсния под, който навярно някога е бил бял.