Джанин Фрост
Двойно изкушени (7)

Глава 6

Максимус ми предложи да ме вози през пет щата до Гретчен. Марти отказа и каза, че ще намерим начин. Не знаех как, но нямаше да ангажирам Максимус повече. Прегърнах го и му казах, че ще съм добре. Ставаше ми все по-лесно да го казвам. Може би скоро дори щях да си повярвам.

Марти изчака, докато Даун — истинското име на новата Фантастична Франки — се върне в леглото в старата ми стая, преди да ми предложи решение.

— Ще й кажа, че може да довърши това събитие, след това може да си намери друга работа. Бил Бръмбара може да използва асистент…

— Не можеш да го направиш — казах, умората правеше гласа ми остър. — Да бъдеш част от карнавала не е първият или втори избор за кариера на хората. Даун е разорена и отчаяна, нали?

Той мрачно кимна.

— Да, има и съдебна заповед. Много дребни кражби. Хората изглежда забравят, че яденето не е безплатно. Ще лежи в затвора, ако я заловят.

Колко присъщо за Марти да се притече на помощ на момичето, давайки й работа, място за живеене и безопасността на зеления поглед, ако някой дойдеше да души наоколо. Беше направил същото за мен, когато бях на възрастта на Даун и само малко по-отчаяна. Не можех да отнема най-добрият шанс на момичето, без значение от собствените ми ужасни обстоятелства.

Усмихнах се и се надявах да не прилича на гримаса.

— Виждаш ли, не можеш да я уволниш. Не се тревожи за мен. Аз, имам някои бижута, които мога да продам и да са ми достатъчни за година поне. — Хубаво, че Влад беше настоял да си тръгна с всичко, което ми беше дал. — В това време ще си направя соло.

Той се пресегна през сгъваемата маса и хвана ръцете ми.

— Ще останеш тук, докато не си запазиш място в програмата.

— Не, наистина…

— Не спори — прекъсна ме, стискайки ръка. — Не си ми кръвна дъщеря, но те обичам колкото Вера, Бог да се смили над душата й, така че млъкни и нека ти намерим място да спиш.

Засмях се на това, мигайки през сълзи, които за разнообразие бяха причинени от щастие.

— И аз те обичам, Марти, и винаги съм мислела, че диванът ти е много удобен.

* * *

„Много е добра“, мислех си след седмица, докато гледах Даун да тренира с Марти. Разбира се, той беше добавил някои от по-сложните обръщания и претъркулвания в своята хореография, но Даун имаше добро чувство за показност, което компенсираше акробатическите й слабости. Когато се приземи на раменете на Марти в края на шоуто, почти можех да претендирам, че гледах себе си. Изглеждахме доста еднакво със стройните си фигури и дълги черни коси. Освен желанието си да я защити от закона, нищо чудно, че Марти не се беше тормозил да променя сценичното име на Даун. Съмнявах се някой от зрителите, гледал шоуто преди, да е осъзнал, че съм заменена с по-млада, далеч по-малко електрическа версия.

Отидох на шоуто им, за да докажа, че нямам нищо против обрата на събитията. Даун беше сладко момиче, което имаше нужда от този пробив, а аз имах други варианти. Ограничени, наистина, но все пак бяха опция. От довечера започвах да си връщам живота. Да ръкопляскам на Марти и Даун беше първата стъпка.

Втора беше да говоря с Едгар. Може прякорът му да е Чукът заради яростните му преговори, но беше по-честен от нормалните съдържатели на заложни къщи. Въпреки уверенията на Марти, че мога да остана колкото дълго пожелая, Уинебагото беше прекалено малко за трима души, дори единият да е джудже.

По-голямата част от тълпата се разотиде, докато Марти и Даун правеха бис-поклоните си. Изчаках в най-горната част на трибуните, искайки да избегна възможно повече контакт със зрителите. Носех специални ръкавици, но дори обикновения контакт би се чувствал като статично електричество за всеки, който ме докосне. Затова носех дълги ръкави и дълги панталони, въпреки че в палатката беше двадесет и шест градуса. Колкото до шапката, е тя и косата ми служеха за прикриване на белега ми от погледа на любопитните зяпачи.

Когато, на горните места, не остана никой, освен мен и поразително привлекателна брюнетка, се изправих. Тя също, все още взирайки се в сцената, сякаш чакайки Марти и Даун да се появят. Нямаше. Това беше последното им представление.

Тъкмо щях да й го кажа, когато жената скочи от пейките, приземявайки се с повече грация от олимпийски шампион. Това, повече от деветметровия скок, ми подсказа, че не е човек. Трябва да е осъзнала, че се е разкрила, защото погледна към мен и очите й станаха блестящо зелени.

— Не си видяла нищо — изсъска.

Кимнах, без да си правя труда да й казвам, че вече знам за вида й. Или че вампирската кръв, която трябваше да пия всяка седмица, за да предпазя вътрешното ми електричество да не ме убие, означаваше, че бях имунизирана към умствен контрол. Тя си тръгна и аз продължих надолу по пътеката с човешката си скорост, отбелязвайки си наум да кажа на Марти, че тази вечер в публиката е имало вампир.

От там се насочих към паркинга за служителите. Караваната на Едгар не беше далеч от тази на Марти, но той искаше да върши бизнеса си в неговото място. Може би се притесняваше, че Марти щеше да го омагьоса да ми плати повече за бижутата, ако Марти станеше свидетел на размяната. Едгар не беше имунизиран срещу умствения контрол и, като много от редовните циркаджии, знаеше какво е Марти.

Почуках, преди дрезгав глас да ми каже да вляза вътре. Когато го направих, премигнах. Едгар беше запалил всички лампи, за да може да вижда по-добре какво нося в портмонето си.

— Франки — каза, използвайки името, с което ме знаеха повечето циркаджии.

Усмихнах се сухо на костеливия, белокос мъж.

— Една от тях.

Едгар ми помаха към маса. Седнах срещу него и започнах да изпразвам съдържанието на кадифената торбичка в портмонето си. Това беше първият път, в който посмявах да погледна към бижутата, и тихо се молех да съм безчувствена.

Не проработи. Всяко бижу си имаше спомен, който разкъсваше сърцето ми. Колко топли бяха пръстите на Влад, когато плъзна гривната с рубини и диаманти на китката ми. Зашеметяващите обици с аквамарин, за които каза, че си съвпадат с очите ми. Устните на врата ми, докато ми слагаше огърлицата от черни диаманти. След това древно изглеждащият златен пръстен с драконова емблема…

Замръзнах, стискайки го, вместо да го поставя на масата. Защо Влад е включил това към нещата, които е опаковал за мен? Едгар изглежда не забеляза шока ми. Беше прекалено зает да гледа другите неща през увеличително стъкло.

— Няма драскотини по камъните… страхотна работа и дизайн… високо качество на злато и платина. — Погледна ме, докато все още държеше стъклото до едното си око. — Който и да е бил, трябвало е да го задържиш малко по-дълго.

— Някои неща са по-важни от парите — отговорих, все още разтърсена от присъствието на пръстена. Влад каза, че само вампири от линията му го притежават. Дали един от слугите не е направил грешка, добавяйки това към останалите бижута? Или е знак, че поканата му за промяната е все още валидна?

Едгар най-накрая забеляза, че стисках нещо.

— Какво имаш там?

— Нищо. — Ще гладувам на улицата, преди да продам това.

Той се ухили.

— Опитваш се да засилиш интереса ми, като се преструваш, че не мога да го получа? Добър опит, но съм виждал всеки трик преди…

Оглушаващ рев го прекъсна. Цялата каравана потрепери и прозорците се пръснаха. Нямах време да изкрещя, преди стена от огън да погълне и двама ни.