Джанин Фрост
Двойно изкушени (6)

Глава 5

Колата спря в хангара за самолети. Веднага отворих вратата, без да изчакам Максимус или Шрапнел да го направят за мен. На девет метра чакаше блестящ, с цвета на слонова кост реактивен самолет. Под нещастието ми си мислех, че е хубаво, че ще пътувам обратно към Щатите с частния самолет на Влад. Дори ако проблемите ми с електричеството внезапно изчезнеха, ако се опитах да летя с компания, мрачното ми изражение щеше да е причина да съм „случайно претърсена“.

Млад, червенокос мъж чакаше на стълбите до самолета, но когато ме видя, забърза надолу.

— Къде са чантите ви, мис? — попита той на английски с акцент.

— Нямам такива.

— Има — отговори Максимус, излизайки от шофьорското място. — В багажника са.

Само присъствието на Гретчен ме предпази от загубата на темперамента ми.

— Казах ти, че не искам нищо от това. Дойдох с дрехите на гърба си и така искам да си тръгна.

— Вземаш ги, заповед на Влад — каза Максимус с глас, който накара червенокосия да се насочи бързо към лимузината. — Какво ще правиш с тях, когато се прибереш, е твоя работа.

Влад може би не искаше напомняне за мен в къщата си. Веднъж ми каза, че ако искам да си тръгна от връзката ни, ще ме пусне без аргументи. Трябваше да му се признае, че държеше на думата си. Не само, че не се кара, но и дори не го видях след нощта, когато напусна стаята ми. Дори не ми каза чао, преди Гретчен и аз да напуснем за летището.

Без значение колко силно се опивах да си кажа, че така е най-добре, болеше повече от всичко, което някога съм преживявала.

— Хубаво — казах, принуждавайки се да се усмихна заради Гретчен.

През последните няколко дни сестра ми беше нехарактерно защитнически настроена към мен. Напомняше ми колко близо бяхме преди инцидента, който беше белязал живота на майка ни и ми даде способностите ми. Продължавах да си повтарям, че съм добре, така че не можех да разваля това впечатление, казвайки на Максимус, че по-скоро бих ходила гола, отколкото да се измъчвам със спомени, запазвайки нещата, които Влад ми е купил.

Освен това беше прав. Можех по-късно да ги хвърля.

— Е… довиждане — казах, когато Максимус и другият мъж приключиха с товаренето на чантите от багажника в самолета.

Той се усмихна леко.

— Все още не. Ще пътувам с теб, за да се уверя, че си безопасно доставена до Марти.

Доставена, като някакъв пакет. Още веднъж прехапах езика си, за да не изтърва темперамента си пред сестра ми.

Гретчен изсумтя.

— Ами аз? Никой ли не се интересува дали ще стигна безопасно до апартамента си?

Максимус кимна към плешивия, с цвят на мока вампир, който излезе от колата.

— Шрапнел ще се грижи за теб.

Той се ухили, показвайки безупречните си бели зъби.

— Не мислим, че Марти ще иска да ме види отново.

След като Шрапнел изтезава Марти веднъж, вероятно не. Но пък Марти можеше и да не е много радостен да види и мен. Най-добрият ми приятел и карнавален партньор ме беше предупредил да не се замесвам с Влад. Изглежда, че дължах на Марти извинение. Вероятно ще го направя, веднага след като падна в ръцете му и се разплача. Не си бях позволила да плача от нощта, в която Влад излезе от стаята. Но с Марти най-накрая можех да спра да се преструвам, че не съм опустошена от раздялата. Той винаги беше там за мен и сега имах нужда от него повече от всякога.

Хвърлих последен поглед наоколо, мразейки, че всяка част от мен се надяваше Влад да се покаже, казвайки всичко, което отказа да каже преди. Усмихнах се на Гретчен, чудейки се дали ще успея да го направя, без да изглежда фалшиво.

— Добре, малка сестричке. Нека се върнем у дома.

* * *

Осемнадесет часа по-късно Максимус и аз пристигнахме на Гибсонтон, Флорида, иначе познато като Шоутаун, САЩ. Жегата и влажността ме нападнаха веднага щом излязохме от колата. Беше само май, но температурите трябваха да са към тридесет и седем градуса. Максимус също излезе, оглеждайки подредените една до друга къщи като тестени продукти на витрината на някоя пекарка.

— Защо подушвам слонска тор?

— Това е Бетси — казах, сочейки към сивата модерна къща. — Треньорите й държат кошара в двора си за нея…

Гласът ми заглъхна, когато погледнах надолу по линията от къщи. Би трябвало да видя ремаркето на Марти, след като това беше най-прекият път за парка за каравани, но мястото, където трябваше да стои неговото Уинебаго, модел 1982, беше празно.

— О, не — простенах.

Максимус моментално се напрегна, сребърен нож се появи в ръката му.

— Какво има?

— Нищо, което да може да бъде поправено с нож — казах, проклинайки. — Веднъж Марти да е решил да започне по-рано.

Двете златни вежди се повдигнаха.

— Не е тук?

— Не.

Трябваше да се обадя, но Марти никога не започваше сезона рано. Плюс, че исках да му кажа лично какво се случи.

Максимус прибра ножа и извади мобилен телефон.

— Обади му се. Намери къде е.

Погледнах го измъчено.

— Не знаеш какъв е Марти, когато е на пътя. Справя се страхотно, ако си спомни да си вземе телефона, какво остава да го зареди или да му отговори. Не се тревожи. Знам друг начин, по който да разбера на кой карнавал ще бъде.

След бърз разговор с някои от хората от другите каравани, Максимус и аз продължихме с пътуването. Поне Гретчен и Шрапнел бяха продължили по въздух, след като ни оставиха във Флорида. Ако си бях мислела, че ще имам шанс в убеждаването на Максимус да ме остави да взема автобус, щях, но нямаше да си тръгне, докато не изпълнеше дословно инструкциите на своя господар.

След няколко часа, на карнавален паркинг в северна Джорджия, видях Уинебагото със сценичните ни имена Силния Марти и Невероятната Франки, написани отстрани.

— Там — посочих към караваната.

Максимус паркира възможно най-близко. В този час на деня, преди залеза, всичко беше тихо в частта на служителите на карнавала. Слязох, толкова уморена, че почти се препъвах покрай превозни средства, палатки и клетки, и все пак бях толкова облекчена. Бях обратно при стария си живот, където Марти и аз пътувахме от щат в щат, показвайки представлението си. За няколко месеца, ако имах късмет, времето ми с Влад щеше да прилича на странен, далечен сън и нямаше да боли толкова много. Движена от тази мисъл, почуках на вратата на караваната.

— Марти, отвори! Аз съм.

Вратата се отвори толкова бързо, че ме удари. Видях бързо гъста черна коса, преди светкавичното хващане на Марти да ме спаси от падане. Изведнъж бях обгърната от яростна прегръдка през кръста. Наведох се, докато не бях на височината от метър и двадесет на Марти и го прегърнах толкова силно, че го накарах да извика.

— Съжалявам — ахнах.

Той се изкиска.

— Вината е моя. Забравих да се подготвя за една от тези.

Тогава Марти се отдръпна и за пръв път ме погледна наистина. Вдиша и устата му се сви до тънка права линия, докато зелено обграждаше кестенявите му очи.

— Миришеш ужасно, дете. Какво се случи?

Знаех, че не говори за това, че не съм се къпала от ден. Вампирите можеха да помиришат емоции и вероятно му поднасях миришеща чиния на разбито сърце.

— Това, за което ме предупреди — отговорих му с неубедителен опит за безразличие. — Предполагам, че съм един от онези хора, които се научават по трудния начин.

Марти въздъхна, преди да ме прегърне още веднъж, и ме потупа по гърба, преди да ме пусне.

— Никой не е умрял от разбито сърце, така че ще оцелееш. Сега ела вътре, изглеждаш сякаш ще припаднеш.

И аз го чувствах. Марти се намръщи, гледайки зад мен.

— Какво прави той тук?

— Как мислиш, че тя стигна до тук? — отговори студено Максимус. — Сега ми помогни с багажа.

Бях готова да повторя, че не го искам, когато някой се появи в караваната зад Марти.

— Кой е? — попита дрезгав женски глас.

Ако лунната светлина не беше пробила облаците в този момент, тъмнината щеше да ме накара да пропусна смутения поглед, който мина по лицето на Марти. В следващия миг разбрах защо. Стройно момиче с дълга черна коса премигна сънливо към нас и не можеше да е на повече от двадесет.

— Марти, ти си на сто тридесет и осем години! — възкликнах, преди да осъзная лицемерието зад това твърдение.

— Не е така, ние работим заедно — обясни момичето, усмихвайки ми се срамежливо. — Аз съм новата Фантастична Франки.