Джанин Фрост
Двойно изкушени (17)

Глава 16

Претърсих телата на мъртвите вампири. Само Ханибал имаше мобилен телефон, но беше срязан наполовина като тялото му. Прекарах няколко безсмислени минути, опитвайки комуникационната система на кораба, но я бях пренатоварила, когато убих вампира и той се свлече отгоре й. Дори ако съществуваше телефон за бърза помощ на вампири, нямах идея какъв е. Не виждах и светлини от близки лодки, не че можех да насоча кораба към тях. Двигателят беше изпържен заедно с комуникационната система.

Исках да крещя от раздразнение. Трябваше да има нещо, което да мога да направя!

Тогава раздразнението ми започна да изчезва, когато логиката надделя. Можех да чакам, докато евентуално стигнехме до суша или се озовяхме на пътя на друга лодка, но дотогава щеше да бъде прекалено късно за всички. Имаше, обаче, един вампир, който можех да достигна без помощта на технологиите и въпреки многото причини за нежеланието ми, освен ако не бях склонна да оставя Максимус да полудее и хората да умрат, нямах избор.

Седнах на място на палубата, което не беше покрито с телесни части. С лекия вятър, веещ косата ми, прокарах дясната си ръка по кожата си, докато не открих познатата следа от същност и я последвах. След секунди палубата изчезна и се намерих на паркинга на Мотел 6 в Северен Бенд.

Светлините от три полицейски коли хвърляха червена и синя светлина над разрушения интериор на бившата ми хотелска стая. Повечето от прозорците ги нямаше и дупки от куршуми бележеха външните стени. След цялата тази стрелба вътре трябва да прилича на швейцарско сирене. Тогава забелязах тъмнокосата фигура на края на паркинга, яростно говорейки на румънски по телефона си.

Да го видя на сцената на отвличането ми не предизвика хубави чувства, но ако не поема шанса да му се доверя, обричах Максимус и тези хора на сигурна смърт и знаех, че нямаше да си го простя, ако го направя.

— Затвори, Влад — казах кратко. — Трябва да поговорим.

Шок се изписа по лицето му. Завъртя се, сякаш се опитваше да разбере къде точно се намирам, затваряйки, без да каже и дума.

— Лейла. Къде…

— Да не си тук, за да се възхитиш на работата на лакея си? — прекъснах го, защитнически настроена. — Ако е така, трябва да се гордееш. Ханибал се развилня на това място, без да го е грижа за невинните животи, които застрашава, само за да е сигурен, че Максимус ще е натъпкан с толкова много течно сребро, че да не може да се помръдне.

Огън се появи от ръцете му.

— Нямам нищо общо с това, така че ми кажи къде си. Веднага.

Можеше да се опитва да намери местоположението ми, в случай че беше осъзнал, че съм успяла да се освободя, но както казах на Максимус, ако Влад искаше да ме убие, очаквах да не го направи, по толкова подмолен начин. Но въпреки това зададох доста очевидни въпроси.

— Тогава защо си тук? И махни този огън, ченгетата са плъзнали навсякъде.

В потвърждение на думите ми, един офицер се приближи, гледайки към Влад с подозрителността, с която всеки нормален човек би го направил.

— Ти. Какво им има на ръцете ти…

— Млъкни и изчезни — каза Влад с проблясък на погледа си, въпреки че изгаси пламъците. Офицерът се върна обратно към хотела и Влад продължи, сякаш не бяхме прекъснати. — Тук съм, защото проследих телефона на Максимус до това място, но не аз стоя зад атаката.

— Тогава имаме друг проблем, защото вампирът, който ме отвлече, знае за способностите ми, нещо, което знаеш само ти и някои от стражите ти.

Чертите на Влад се втвърдиха.

— О?

— Едно по едно. Не си изненадан, че съм жива, така че наистина съм се свързала в сънищата си, така ли?

Ръцете му не се запалиха отново, но приеха леко оранжев цвят, сякаш огънят се опитваше да се освободи, но той го задържа.

— Да. Вероятно нямаш нужда да докосваш нищо, за да се свързваш с мен, защото споделяхме кръвта си или защото силите ти са по-силни, отколкото осъзнаваш. Което и да е, „сънищата“ ти бяха реални.

Въздъхнах. Дълбоко в себе си го знаех, дори когато отчаяно исках да го отрека. Разбира се, това означаваше, че трябваше първо да направя сделка.

— Обещай ми, че няма да убиеш Максимус и ще ти кажа какво зная за местоположението си.

Влад изръмжа нещо на румънски. Не можех да си преведа всичко, но разпознах няколко проклятия.

— Нямаме време за игри — завърши той.

— Знам — отговорих. — Имам няколко човека, които имат нужда от медицинска помощ и вампир, полудяващ от сребърно отравяне, но каза, че ще убиеш Максимус. Така че освен ако не се закълнеш в гроба на баща си и сина си, че няма да го направиш, няма да ти кажа къде съм. О, и не можеш да го изтезаваш — добавих, спомняйки си начина, по който беше изпълнил обещанието да не убие Марти.

Очите на Влад се промениха от медни към зелени, светейки толкова горещо, че се замислих, ако драконите бяха истински, вероятно имаха очи точно като неговите. Следващата ми мисъл беше „Прецакани сме“, защото когато се усмихнеше по този смъртоносно гениален начин в следващия момент го видях как изпепели някого.

— На гробовете на сина си и баща си, аз, Владислав Дракула, се кълна да не измъчвам или убивам Росал де Пайен, мъжът, който познаваш като Максимус. — Спря за момент, сякаш за да остави думите да се осмислят. — Сега, Лейла. Къде си?

Влад беше известен с честността си, но тази усмивка ме накара да се чувствам, сякаш бях пропуснала нещо. Все пак бях направила най-доброто, което можех да направя, и Влад беше единственият шанс, който Максимус и тези хора имаха.

— На лодка съм, и след като не бях дълго в безсъзнание, трябва да сме в езерото Мичиган…

* * *

Слънцето изгря преди три часа, но все още не бях видяла лодка. От една страна това беше добре. Никога не бих могла да обясня бъркотията на палубата на Бреговата охрана и това означаваше, че шефа на Ханибал не беше открил, че „пакета“ му беше убил доставчиците.

Бях под палубата, циркулирайки между проверяване на състоянието на Максимус и това, което мога да направя за критично пресушените жертви. Това не включваше нищо повече от спускане на одеяла, тиксо и плат за превръзки и чаши с вода за тези в съзнание. Обмислях дали да не им дам малко кръв от Максимус, но последният път, когато се приближих, само бързо отдръпване спаси крака ми от отхапване. Или болката го беше накарала инстинктивно да нападне, или лудостта го завладяваше.

Открих, че се моля, който и да слушаше, да помогне помощта да не пристигне прекалено късно.

Бях обратно в трюма, когато изведнъж не можех да се движа. Сякаш невидим, огромен юмрук ме стисна от глава до пети, спирайки дъха ми, който сякаш замръзна. Паниката ме накара да крещя наум, но не можех да се мръдна или да вдишам. Сякаш дори електричеството застина.

В ушите ми започна да звучи бръмчене, ставайки все по-силно с изминалите секунди. Тогава, също толкова внезапно, както дойде, това ужасно стискащо усещане изчезна. Паднах напред, поемайки си големи глътки въздух. Трябваше да премигна няколко пъти, за да премахна сълзите и черните точки пред зрението си. Щом виждах нормално, погледнах нагоре — и замръзнах по напълно различна причина.

Влад висеше над мен, косата му беше диво разбъркана, чертите му бяха смес от ярост и триумф. Панталоните и ризата му бяха мокри, светлият им син цвят ги правеше почти прозрачни. Премигнах, чудейки се дали не бях припаднала, без да го осъзная.

Лека усмивка изви устата му.

— Истински съм, Лейла. Виждаш ли?

Хвана ръцете ми и ме издърпа. Краката ми трепереха, но ме задържаха, и с все още разкъсани парчета от гума висящи от ръцете ми, докоснах голите му китки. Горещина докосна плътта ми в същия момент, когато електричество се плъзна в него.

О, да, определено беше истински.

От всички мисли, които преминаха през ума ми в този момент, „Той изглежда дори по-добре, отколкото помня“ беше последната, която исках Влад да чуе. Нямаше значение. Широката му усмивка ми каза, че вече я беше уловил. Пуснах го, засягайки далеч по-важна тема.

— Какво се случи? Не можех да се движа.

— Менчерес е с мен — каза, сякаш това обясняваше нещо.

Повдигнах вежда.

— И?

Той отпусна едната ръка, продължавайки да ме държи с другата.

— Ела.

Последвах Влад по тесните стъпала. Веднъж навън видях вампира египтянин, също мокър, оглеждащ останките на похитителите ми с безстрастно възхищение. Менчерес се обърна, закривайки с ръка очите си от яркото слънце.

— Съжалявам, че използвах силите си върху теб, Лейла. Мислехме, че е нужно да парализираме всички на лодката, в случай че някой от похитителите ти е оцелял.

„Мислиш, че нямаше да забележа някой друг, опитващ се да ме убие?“, помислих си изтощено.

— Някой можеше да скочи на борда и да те изчака, за да те хване неподготвена — отговори Менчерес, напомняйки ми, че Влад не е единственият четец на мисли на борда. — Затова преплувахме последните няколко километра. По-малко забележими сме, когато сме под вода.

— Значи ти си причината да се чувствам сякаш бях затворена в невидим карбонит?

Вампирът сви рамене.

— Мога да контролирам неща с ума си — каза той, тонът му загатваше, че това не беше толкова важно.

С тази невероятна способност, Влад трябваше да вземе Менчерес с него на всички спасителни мисии. И при нападения.

Ръмжене ме накара да погледна нагоре. Изражението на Влад беше затворено, напомняйки ми, че това не беше щастливо събиране.

— Благодаря и на двама ви, че дойдохте — казах, превръщайки гласа си в делови. — Ранените хора са в трюма и Максимус е в една от стаите долу.

Още един зловещ звук от Влад.

— Знам. Помирисвам го.

— Хората имат нужда от кръв, за да се излекуват — казах, игнорирайки го. — Максимус има нужда да се извади среброто от него. Вече показва знаци на… умствена нестабилност.

С това се насочих надолу, подсигурявайки се да пея всичко, което ми дойде наум. Да съм близо до Влад беше далеч по-трудно, отколкото изглеждаше в съня. Всяка емоция, която се опитвах да потисна, се върна на повърхността с безмилостна сила и това беше само начина, по който въздействаше на сърцето ми. Ръцете ми още ме гъделичкаха от краткия им контакт с кожата му и ако мокрите му дрехи изваяха тялото му още малко, скоро щях да мириша като уличница на всеки вампир в границите на помирисване.

Скоро ще си тръгне, утеших се. Тогава можех да се върна към погребването на предателските емоции, ловувайки убиеца на Марти. Ханибал каза, че не знае кой го е наел, но претърсване на спомените в костите му щеше да показва дали лъже.

Бях отишла в стаята на Максимус, без да се замисля. Той лежеше по абсолютно същият начин, но с една забележителна разлика. Очите му бяха отворени, среброто ги нашарваше като грозни вени, и бяха фиксирани някъде над рамото ми.

Обърнах се и Влад беше на прага зад мен. Гледаше надолу към Максимус, лицето му беше студено. Тогава, почти небрежно, извади нож.

Очите на Максимус се затвориха, дали от примирение, или защото припадна. Без дори да трябва да се концентрирам от ръката ми се стрелна камшик от електричество.

— Обеща!

Влад погледна към светещата нишка и очите му станаха зелени.

— Да не ме заплашваш?

Гласът му беше гладък — и смъртоносен. Вътрешностите ми се стегнаха от страх и решителност. Можеше да ме изгори до смърт, преди да замахна с камшика, но нямаше да отстъпя.

— Да, ако нарушиш думата си.

Китката ми изведнъж беше хваната в желязна хватка. Всеки друг вампир би бил отблъснат от докосването до дясната ми ръка, когато е напълно заредена, но Влад абсорбира волтажа сякаш беше обикновено статично електричество. Той се наведе надолу, отмахвайки косата ми със свободната си ръка.

Тази, която още държеше ножа.

— Казах ти и преди — не харесвам да ме наричат лъжец. — Дъхът от думите му беше като най-леките удари по врата му. — Но по-важното е, че ако исках да се отрека от думата си, нямаше да можеш да ме спреш.

Ослепително бързо беше клекнал пред Максимус, плъзгайки ножа през жицата с брутална ефективност. Камшикът от електричество, което бях призовала, се нави в себе си, преди да изчезне в ръката ми като костенурка, търсеща убежище в черупката си.

Не, беше ми доказал, че не мога да го спра, дори ако пирокинезата му не беше в уравнението. В този момент се почувствах точно като това, което съм: жена, на която съществата около нея са далеч отвъд силите й. Изведнъж ме надви самота. Не принадлежах в света на вампирите, но благодарение на странностите ми, не принадлежах и към света на хората.

Завъртях се на пета и напуснах стаята. Не можех да направя нищо за това, че съм отхвърлена от всяко общество, което съществува, но поне можех да кажа на ужасените оцелели, че помощта е пристигнала.