Джанин Фрост
Двойно изкушени (11)

Глава 10

Името му беше Адриан и ми отне два дни свързване с него, за да открия къде живее. Един от недостатъците при намирането на хора в настоящето беше, че не бях в главите им. Хората не носеха адреса си татуиран на ръката си, така че определянето на местоположенията им не е винаги лесно. Адриан не ми помагаше първия ден. Най-вече спеше.

На следващата сутрин отиде до местния Старбъкс, поръча си двойно еспресо и прочете новините на своя iPhone. Двадесет минути по-късно Максимус и аз бяхме на път за Чикаго.

Той караше. Дали защото беше джентълмен или имаше проблеми с контрола не знаех, но след няколко часа не ме интересуваше. Предната нощ почти не спах, опитвайки се да открия къде се намира Адриан. Върху липсата на сън се натрупваше и изцеждането от свързването с някого за дълго време. Бях решена да стоя будна, в случай че Максимус иска да се сменим, но в някакъв момент между Атланта и Чикаго заспах.

Носех се над бял коридор. Имаше врати в двата края, едната беше с електронен дисплей, до която стоеше къдрокоса жена, в другия край вратата бе напълно безинтересна във вял сив цвят.

Точно тази врата се отвори и Влад влезе през нея. Тренчкотът му беше отворен, страните му се вееха като тъмни криле. Ахнах, опитвайки се да изчезна през тавана, но той изглежда не ме забеляза. Продължи надолу по коридора със скорост, която караше доктора зад него да бяга, за да го настига.

Къдрокосата жена се надигна.

— Кой сте вие?

— Млъквай и отвори вратата — изръмжа Влад.

Той ме беше задминал, така че не можех да видя дали очите му светеха, но дори и не беше така, едва овладяното насилие в тона му трябва да са били достатъчни за жената. Натисна няколко числа на дисплея и вратите се разтвориха.

Веднага щом докторът го настигна, Влад го хвана за яката, повдигайки го.

— Сега ще ми покажеш тялото й.

Още едно изръмжаване с обещание за смърт. Докторът кимна, доколкото му позволяваше юмрукът на Влад около врата му. Влад го пусна и веднага щом докторът се изправи влезе в стаята с Влад след него.

Знаех, че трябва да си тръгна, но не можех да се спра да не отида към вратата. Преди да я достигна чух метално скърцане и рязкото „Сега излез“ на Влад.

Докторът избяга от стаята, главата му мина през краката ми, когато тялото му се срещна с моето. Безтелесното ми състояние би трябвало да ме притесни, но бях странно незаинтересована. Ако бях мъртва, нямаше нищо, което да може да го промени. Плюс това докато нямах реално тяло, Влад нямаше да разбере, че съм тук. Прелетях покрай пазача, която се беше свила зад стола си, мърморейки си нещо като молитва.

Въпреки че досега никой не ме беше забелязал, само надникнах в стаята. Имаше няколко метални маси, дълга мивка с няколко корита и стена, направена изцяло от, както изглеждаше, квадратни стоманени шкафове.

Влад стоеше до отворен шкаф на стената. Пред него имаше плоча, върху която имаше черна пластмасова чанта. Главата му беше наведена, тъмната му коса криеше изражението му, докато отваряше чантата. Огън обхвана ръцете му до рамената, докато гледаше в съдържанието на чантата. Тогава, бавно, тези пламъци угаснаха, когато се пресегна вътре.

Сега знаех къде съм. Морга. Въпреки че имах добра представа какво може да има в чантата, трябваше да съм сигурна. Прелетях до там, държейки се близо до тавана, и погледнах надолу.

Първата ми изненада беше колко малко е съдържанието. Череп, две бедрени кости и гръбначен стълб, съставен от достатъчно големи парчета, за да разпозная. Останалите части можеха само да се гадае какво са поради малкия си размер и овъглеността си. Втората ми изненада беше виждането как Влад гали костите. Проследи извивката на гръбначния стълб, бедрените кости и черепа толкова нежно, че едва ги премести. Все още не можех да видя лицето му, но светлината, която се показваше през косата му беше толкова силна, че наполовина очаквах да изгори костите с два лазерни лъча.

Най-големият ми шок беше да чуя как каза „Лейла“, докато галеше костите. Мислеше си, че тези са мои? Но Влад беше в Румъния, а аз бях в Джорджия при опита за взрива…

Чакай. Влад беше говорил на пазача и доктора на английски. Огледах се. Знаците също бяха на английски. Дали Влад е дошъл в Джорджия при чуването за предполагаемата ми смърт?

Ако е така ми се иска да знаех как се чувства в момента! Удоволствие, ако стои зад бомбата? Или скръб, ако някой друг го беше планирал и той си мисли, че съдържанието в чантата е всичко, останало от мен?

Главата му остана наведена, криейки изражението му. „Погледни нагоре, Влад!“, изкрещях тихо. Ако се усмихваше, докато гали останките, щеше да потвърди най-лошите ми подозрения, но ако на лицето му имаше скръб?

Внезапно вдигна глава — и сякаш се вгледа право в мен. Все още нямах отговор. Погледът му беше толкова ярък, че изражението му беше размазано.

— Лейла!

Подскочих, но не Влад извика името ми. Беше друг мъжки глас, придружен със силно разтърсване. Съвзех се, моргата се превърна в предната седалка на кола. Максимус пусна рамото ми, мръщейки се, преди да върне вниманието си на пътя.

— Трябва да си сънувала. Започна да трепериш.

Не се и съмнявах. Ръцете ми все още трепереха и продължавах да оглеждам колата, сякаш очаквах Влад да се появи магически. Имала съм ярки сънища и преди, но никой не бях чувствала толкова истински.

Погледнах ръцете си, облекчена, че все още бях с ръкавици. Не само, че пазеха електричеството вътре, но пазеха и способностите си, така, че да не се свържа с някого, без да искам. Не че някога съм се свързвала с някого, докато спя. Това отнемаше концентрация, а сънят е точно антитезата й.

— Все още трепериш. Добре ли си?

— Да — отговорих. — Няма нищо. Дори не помня за какво сънувах.

Повдигната му вежда казваше „Глупости“ по-ясно от всякакви думи, но не ме притисна и се престорих, че не излъгах.

— След като си будна, свържи се с бомбаджията. На половин час от Чикаго сме. Ако не си е вкъщи, искам да знам къде е отишъл.

Добра идея. Извадих торбичката, която бях сложила в поставката за чаши и свалих дясната си ръкавица. Върнахме на офицера пластмасовата торбичка за доказателства минус една жица.

Потърках жицата, минавайки през първите картини, за да се фокусирам върху свирукането на Адриан, докато прави бомбата. Отпечатъкът му беше силен като преди, но при опита ми да го последвам до собственика му, срещнах тухлена стена от… нищо.

Опитах отново, концентрирайки се толкова силно, че силните звуци от трафика се превърнаха в мек бял шум. Въпреки че се концентрирах с цялата си сила, не можах да намеря нищо на края на следата.

— Все още ли си е вкъщи? — попита Максимус.

Раздразнение се смеси с лошото ми предчувствие.

— Не знам. Не мога да го видя. Или съм временно изцедена, или…

Нямаше нужда да довършвам изречението. Устните на Максимус се превърнаха в тънка линия и натисна педала на газта.

Мигащите светлини, полицейската лента и миризмата на дим ставаха прекалено познати. Трябваше да паркираме на един блок разстояние, след като улицата, на която живееше Адриан, беше заградена. Въпреки че не можех да видя номерата на къщите от това разстояние се обзалагах, че тази на Адриан беше заливана с вода от пожарникарите.

— Кучи син — изплю Максимус.

— Който и да стои зад това, вероятно не харесва свободните краища — отговорих, въпреки че в себе си проклинах. Съмнявах се това да е нещастен случай на детонация на бомба, с която Адриан си е играл, въпреки че съм сигурна, че е направено да изглежда така.

Все още имахме шанс да видим какво се е случило наистина, но трябваше да побързаме. Дори и убиеца да е в района, нямаше да остане така за дълго.

— Максимус, върви и вземи кост от тялото.

Объркване премина по лицето му, след което се усмихна. Това беше последното, което видях, преди да тръгне, напомняйки ми на голям лъв. След по-малко от минута чух изстрел и виенето на полицейска сирена. Върна се с овъглено парче от нещо в ръцете си.

— Да вървим — каза веднага.

Направих физиономия при миризмата на изпечено месо. Ако оцелеех, може би щях да стана вегетарианка. Вонята очевидно не притесняваше Максимус. Пъхна парчето в палтото си и ме придружи до колата, докато повече сирени се включваха. Ченгетата вероятно не бяха видели всичко, което се е случило, но от звуците беше достатъчно, за да вдигнат тревога.

Влязох в колата, принуждавайки се да не се задавям, докато затвореното пространство правеше миризмата още по-лоша. Максимус бързо ни откара надалеч. След няколко минути извади парчето от палтото си и го хвърли в скута ми с промърморено „Ето“.

Не можах да не изкрещя. Той натисна спирачките, карайки нещото да удари предното стъкло с плясък. Извиках отново, когато се пльосна обратно в скута ми, цапайки панталона ми със сажди и по-гъсти, отвратителни неща.

Той се огледа наоколо с една ръка на волана, другата държеше сребърен нож.

— Какво има?

— Какво има? — повторих, дни на сдържана скръб и стрес правеха гласа ми писклив. — Хвърли ми изгорена човешка част без предупреждение, ето това има!

Веждите му се присвиха.

— Но ти ме помоли да го направя.

— Знам!

Ядосана отхвърлих косата от лицето си, само за да почувствам нещо лигаво. Когато насочих поглед към ръкавицата си, това беше последната капка. Току-що размазах нещо лигаво от бомбаджия по бузата си.

Метнах човешкият остатък към Максимус и излязох от колата. Хвърлих хлъзгавите ръкавици, докато бягах в най-близката уличка. Следващото нещо, което си отиде, беше якето ми, но преди да го хвърля го сгънах и яростно разтърках бузата си. По блузата ми също имаше нещо размазано, така че и тя си отиде, оставяйки ме само по сутиен, дънки и маратонки. Продължих надолу по уличката, нямайки си представа какво правя или накъде отивам. Просто знаех, че не можех да понасям да съм покрита с лепнещите хлъзгави остатъци на човек, на убиец, дори за една още секунда.

— Лейла!

Игнорирах вика, не че имаше значение. Максимус ме хвана в следващия момент, завъртайки ме, за да го погледна.

— Не ме докосвай — отсякох. Всички рационални мисли бяха заменени с мисленето на ранено животно. — Имаш от него навсякъде по себе си!

Палтото и ризата му бяха на земята, преди да мигна. В този час магазините бяха затворени, но уличните лампи осветяваха всяка част от торса му. Подобно на Влад Максимус имаше много белези от стари рани, но за разлика от него гърдите му бяха гладки. Нямаше къдрави тъмни косми, само бледа, опъната кожа над мускули, които изпъкнаха, когато ме прегърна. Не трепна при електричеството, което се плъзна в него, когато докосна голата ми кожа, вместо това ме привлече по-близо.

— Всичко е наред — каза меко. — В безопасност си.

Не бях осъзнала колко ми е нужно да чуя това, докато не го каза. Цялата болка, самота и скръб от изминалите две седмици се надигнаха, търсейки утеха навсякъде, където можеше да бъде намерена. Не знаех дали той наведе глава или аз вдигнах моята. Знаех само, че той ме целуваше, и за пръв път откакто започна това ужасно изпитание, не се чувствах сама или отхвърлена.

Когато езикът му се плъзна в устата ми, го приветствах. Беше ме целувал и преди, преди месеци, и тогава бях почувствала само леко усещане, но не и истинска емоция. Този път бях изпълнена с толкова болезнена самота, че изследвах устата му толкова подробно, колкото и той моята. Нямаше значение, че не е мъжът, който обичам. Имаше значение само това, че беше тук.

След няколко мига Максимус се отдръпна.

— Иска ми се да не ме беше толкова грижа за теб.

— Какво? — попитах бездиханно. Вампирите може и да нямаха нужда от кислород, но аз не можех да се целувам така, без да платя цена.

Очите му приличаха на близкия светофар заради светлината, която излъчваха.

— Прекалено стресирана си, прекалено уморена и емоционално уязвима. Няма да се възползвам от това, но ако ме беше по-малко грижа за теб, Лейла — гласът му се задълбочи — сега щяхме да сме в най-близката алея с твоите крака увити около кръста ми.

В мен трябваше да се разлее топлина при тази представа. Вместо това студена кофа срам се изля върху мен. Какво правех? Въпреки действията си не исках да започна нещо с Максимус. Исках да открия убиеца на Марти — който се надявах да не се окаже Влад, — да убия този човек и да скърбя за най-добрия си приятел, докато оправям живота си. Да се въвличам с дясната ръка на бившия си не беше никъде в списъка ми.

Максимус трябва да е доловил промяната, защото ме пусна, погледът му от блестящо изумрудено се върна към опушено сиво.

— Точно това имах предвид — каза той сухо.

Кръстосах ръце на гърдите си, искайки ми се да не бях хвърляла палтото и блузата си.

— Съжалявам. Не исках да, ъъъ…

— Запази си го — прекъсна ме остро, след което гласът му омекна. — Разбирам. Имаше нужда да почувстваш нещо хубаво в средата на всичко, което се разпада около теб, дори и да е само за миг. Хората не държат монопол върху това, Лейла. Понякога и вампирите имат нужда от същото.

Вдигна захвърлените си риза и палто, поглеждайки ме твърдо за последен път, преди да се обърне.

— Но точно сега трябва да се върнем в колата и да откриеш кой е убил бомбаджията.