Джанин Фрост
Двойно изкушени (4)

Глава 3

Както се оказа, познавах някои от гостите, въпреки че присъстваха и доста нови лица. Максимус стоеше на масата до Шрапнел, плешивият трети в командването на Влад. До него беше Менчерес, египетският дългокос вампир, който Влад описваше като почетен господар, титла, която все още не разбирах напълно. Стройната блондинка до Менчерес беше жена му, Кира. И Гретчен беше там, настанена в най-отдалечения край на масата, и изглеждаше раздразнена заради това. Всички станаха, когато Влад и аз влязохме, което правеше целият сценарии странен. Не бях закъсняла, така че защо всички бяха вече на масата? Не се ли предполагаше домакина и домакинята да посрещнат гостите, преди да се настанят на местата си, не да пристигнат последни и всички да станат?

Вампирите, реших за пореден път, имат най-странния начин за протичане на нещата.

Влад ме заведе до обичайното ми място начело на масата, което причини няколко погледа сред гостите, които не разбрах. Щом стигнах до там, застанах до стола отдясно, несигурна. Да седна ли или да чакам за сигнал?

— Радвам се, че дойдохте — обяви Влад, размерът на стаята не намаляваше силният звук на гласа му. — Знам, че някои от вас са пропътували голямо разстояние, за да дойдете до тук.

Очаквах повече, може би благодаря към тези далечни гости, но той се настани на стола си. Преди Влад никога не бих предположила, че простият акт на стоене може да изглежда толкова царствен и плашещ, въпреки това той го правеше всеки път.

Всички седнаха, затова и аз го направих, искайки ми се да ми бяха дали ръководство за „Етикет на немъртви за глупаци“. От прекалено плавния начин, по който се движеха, никой от гостите не беше човек. Бях свикнала да бъда около вампири в небрежна обстановка — или жестока такава, — но това беше първото ми формално събитие. „Ако объркам нещо, вината е твоя“, изпратих на Влад, докато си придавах приятна усмивка.

Леката усмивка бе единствената индикация, че ме е чул. Посочи вляво.

— Лейла, познаваш Максимус, Шрапнел, Менчерес и Кира, но нека ти представя останалите ни гости.

Задържах усмивката, докато се изреждаше лист от имена, които не се надявах да запомня, защото всички двадесет и осем места бяха запълнени. Когато за първи път видях трапезарията с едната си стена от камини, тройно високи тавани и гигантски полилей, си помислих, че е заслепяваща загуба на пространство, след като само аз и Влад ядяхме тук. Сега размера и великолепието бяха полезни. Щеше да ни се наложи да добавим още една маса, ако извикаше повече приятели, а съдейки от бижутата на жените и сияйните смокинги на мъжете, присъстващите бяха свикнали с лукса.

Аз не бях. Нито Гретчен, която изглеждаше точно толкова изкуствено, колкото и аз. Баща ни беше направил кариера като военен, така че бяхме израснали със скромни неща, често променящи се, в зависимост от смяната на базите, в които бе зачисляван. Когато заживях сама на осемнадесет, потърсих работа, която да не е свързана с технология или докосване на хора — това, което всички добре платени работи изискваха. Ако не бях срещнала Марти и присъединила се към пътуващия му цирк, вероятно щях да свърша на улицата.

Със сигурност нямаше да се озова до Влад, усмихвайки се на непознати през море от кристални чаши, които слугите напълниха с тъмночервена течност, прекалено гъста, за да бъде вино. Същите тези слуги внесоха достатъчно храна, за да нахранят двойно повече хора, въпреки че единствените такива бяхме само Гретчен и аз. Нервите ми ми бяха отнели апетита, но въпреки това ровех в храната си с престорено удоволствие, чудейки се кога Влад ще обяви истинската причина за събитието. Не би извикал две дузини хора само за да се покаже. Влад можеше да е много неща, но претенциозен не беше сред тях.

Бомбата падна по време на десерта. Тъкмо бях загребала от крема брюле, с карамел и бърбън, когато Влад стана и всички разговори спряха.

— Благодаря ви за присъствието — каза той във внезапната тишина. — Тъй като всички тук сте или приятели, или почетни членове на линията ми, исках да присъствате, за да сте свидетели на действията ми.

Тогава се придвижи зад стола ми, слагайки ръка на рамото ми. Противопоставих се на желанието да се обърна, за да го погледна. „Какво става?“, помислих си нервно.

Той игнорира въпроса ми.

— Повечето от вас знаят, че Лейла ми беше любовница през последните няколко месеца. В добавка рискува живота си, за да спаси хората ми и демонстрира непоколебима лоялност дори по време на изтезание. Заради голямата й стойност за мен, сега й предлагам вечна връзка, ако приеме.

Тогава се наведе, дъхът му беше топъл на врата ми, когато прошепна следващите думи.

— Чудеше се дали чувствата ми към теб са различни, след като изгуби способностите си. Нека това бъде моят отговор.

Видях белязаната му ръка, преди да постави малка кадифена кутия пред мен. Сърцето ми спря да бие, докато умът ми беше претоварен от шок и радост. В далечния край на масата чух как Гретчен ахна. От всички възможни причини зад тази изненадваща луксозна вечеря, не бях очаквала това. Нещата помежду ни определено се бяха променили, и то по възможно най-добрият начин.

— Влад, аз…

Смислените мисли и думи може и да бяха изчезнали за малко, но не и способността ми да се движа. С трепещи от радост ръце, бавно отворих абаносовата кутия.

Гретчен стана от стола си, за да дойде при мен. В някакъв момент от очите ми трябва да са потекли радостни сълзи, защото съдържанието не беше замъглено. Въпреки това можех да различа пръстен. Лавина от щастие ме обзе. До сега не осъзнавах колко много обичам Влад и колко горещо се надявах чувството да е споделено. Премигнах, за да видя по-ясно… и възторга ми се смеси с объркване.

Максимус хвана ръката на Гретчен, преди да ме докосне, но все пак беше достатъчно близо, за да погледне в кутията.

— Скъперник, това не е диамант! — обяви с обичайната си нетактичност. — Какъв вид годежен пръстен е това?

Аз също се чудих на това, след като разпознах пръстена като реплика на наследствения му пръстен, предаден на Влад от баща му. Без значение, бих пазила всеки вид годежен пръстен, който ми даде. Освен това, може би предлагането на реплика беше семейна традиция за Дракула.

— Не е годежен пръстен — отговори Влад рязко. — Това е символ на принадлежност към линията ми. Всички вампири, които съм направил, го носят.

При тези думи възторжените ми мисли кристализираха в едно сърцеразбиващо осъзнаване: „Не ми предлагаше брак. Само предлагаше да ме направи вампир!“

Влад се изправи и ръката му напусна рамото ми. Чу. Със силата, с която мисълта изрева в главата ми, трябваше да е телепатически глух, за да не го чуе.

Знаех, че трябва да си пея нещо, за да не може да чуе нещо, но не можех да се сетя за нито една песен. Гордостта ми ми крещеше да действам, сякаш не бях недоразбрала, и все пак всичко, което можех да направя, беше да стискам кутията, докато предишната ми радост се превръщаше в пепел. Нищо не се беше променило, освен че Влад си мислеше, че човещината ми има нужда от подобрение и беше решил да ме информира за това в стая, пълна с вампири като свидетели.

Погледнах нагоре. Погледите на гостите се отместиха със състрадателна бързина, докато неудобното им поместване ми каза, че не само Влад е открил погрешното ми тълкуване. Ако не се чувствах така, сякаш сърцето ми е изтръгнато и изгорено точно пред мен, вероятно щях да се чувствам ужасена.

Гласът на Гретчен наруши натежалата тишина.

— Искаш Лейла да стане вампир? Това е толкова зловещо!

— Максимус — прекъсна я Влад.

Мускулестият вампир повдигна ръката си към устата на Гретчен, преди да мигна. Нормално такова третиране на сестра ми би ме разгневило. В момента прекалено силно се опитвах да се държа цяла, за да отговоря.

— Лейла — започна Влад.

— Недей.

Думата излезе с цялата ярост на разбитите ми надежди. Станах, почти събаряйки стола, но беше или да изляза сега или да се разплача, а имах достатъчно гордост да не го правя пред всички.

— Имам нужда от малко въздух — промърморих.

И някаква самобръсначка, за да завършиш работата, която започна, когато беше на шестнадесет, омразният ми вътрешен глас добави.

Игнорирах го, започвайки да пея първата песен, която ми дойде на ум. Оказа се „Taps“^[1].

Подходящо.

Напуснах стаята колкото бързо можеха да ме носят новите ми токчета.