Джанин Фрост
Двойно изкушени (34)

Глава 33

Влад ме погледна толкова подозрително, че ако беше някой друг, очаквах да последва разпит.

— Искаш да отидеш на пазар? — повтори той.

— Да — отговорих и беше пълната истина. — Хайде, нищо, което нося, не ми принадлежи…

— Принадлежат ти, дрехите са нови — прекъсна ме той.

— … и ти направи всичко за сватбата ни, включително да избереш пръстена си. Дори ако не исках да купя някои неща за себе си, което искам, искам да взема нещо и за теб. Ако дойдеш с мен, няма да е голяма изненада, нали?

С това си спечелих друг какво-наистина-имаш-намерение-да-правиш поглед, но мислите ми бяха същите, като думите ми и изражението ми не би било по-невинно дори ако го бях взела от ангел.

— Хайде, ти притежаваш града, в който отиваме — добавих. — Не е като да вземам самолета, за да прескоча набързо до Париж.

От изражението му разбирах, че сравнява опасенията си с дългогодишната всеизвестно изпитана истина, че жените обичат да пазаруват.

— Ще имаш пазачи — каза накрая.

— Разбира се. Взимам също Гретчен и Сандра.

Той махна с ръка, хората не го интересуваха. Вътрешно се усмихнах, но продължих да мисля само за дрехи, обувки и секси бельо. От разширяването на ноздрите му последното го беше удовлетворило.

— Ще кажа ескортът ти да е готов до двадесет минути. — Наведе се, брадата му одраска бузата ми, докато шепнеше: — Не си прави труда да ми вземаш нещо. Ти си всичко, което искам.

Този път не сдържах усмивката си. И казваше, че го бива с ласкателствата.

— Няма да се бавя — обещах.

Двадесет минути по-късно Сандра, Гретчен и аз се качихме в задната част на лимузина. Шрапнел караше, тъй като след като Максимус го нямаше се беше придвижил до позицията на дясна ръка на Влад. Оскар беше с оръжието, а още четирима пазачи ни следваха в друга кола.

— Каква е причината за антуража? — попита Гретчен. Свих рамене, сякаш нямах представа.

— Като жена на воеводата се очаква да имаш стражи — каза Сандра.

— Какво е воя-вода? — попита Гретчен, опитвайки се да го произнесе.

— Принц, всъщност — отговорих. — Воевода е била титлата на Влад в миналото.

Сестра ми ме погледна с усмивка.

— Значи сега си принцеса?

— Не — казах в същия момент, в който Сандра каза „Да“. — Не — повторих по-твърдо. — Вече ми се кланят. Ако някой ме нарече Ваша Светлост главата ми ще експлодира.

Сандра се засмя, прокарвайки пръсти през ягодово русата си коса.

— Ако бях принцеса, щях да настоявам. Също и за корона.

„Би ли?“, помислих си студено, но се усмихнах, сякаш е шега.

— Румънците са свикнали с кралски особи. Американците не толкова.

Лимузината се наклони, когато започна да слиза по хълм. Погледнах през прозореца точно навреме да видя върха на имението да изчезва зад стена от дървета и камъни. Нямаше да видим нищо друго, освен тези две неща през следващите тридесет минути. Това беше единственият път, който водеше към града, и никой, освен хората на Влад, не го използваха.

Гретчен продължи да говори за това как ако аз съм принцеса, това означава, че и тя е известна. Като сестрата на Кейт Мидълтън, Пипа. Не си направих труда да й кажа, че извън наистина старите румънски вампири или хората на Влад той не е известен като принц. Защо да развалям мечтите й по-рано, отколкото трябва?

Изчаках да изминем половината път между къщата на Влад и града, преди да предприема хода си. Не бях действала по-рано, в случай че Сандра е била в стаята за комуникации, защото някой от персонала е бил гладен. Ако Влад знаеше, че имах и най-малкото съмнение за нея, щеше да използва своите начини за намиране на истината и нямаше да причиня това на приятел, когато можех да получа същият резултата без емоционални или физически белези.

Така че щом Влад беше достатъчно далеч, за да не може да чете мислите ми и Сандра нямаше да избяга, след като Шрапнел караше с обичайната за вампирите пренебрежение към стръмния терен, се усмихнах на Сандра, свалих дясната си ръкавица и я докоснах.

Писъкът, който издаде заради волтажа, който се изля в нея, се загуби от картините, които ме заляха на мига.

Тъкмо бях заспала, когато звукът от затварянето на вратата ми ме събуди. Тъмна сянка контрастираше на фона на оцветените в бонбоненорозово стени, и когато се приближи, лунната светлина разкри вампир, който веднага познах.

— Какво правиш тук? — Гласът ми беше по-плътен заради сънливостта ми. — Тази вечер не съм в графика за хранене.

Той не каза нищо, но продължи да се приближава. Поради някаква причина усетих страх, което нямаше смисъл. Влад нямаше да позволи да се отнасят лошо с нас, а и бях хранила този вампир много пъти преди. Въпреки това, когато стигна до леглото, се отдръпнах, дълбок инстинкт надделя над логиката ми.

„Не отново!“, исках да изпищя, но не знаех защо. Тогава ме заля вълна от страх и вина, едновременно болезнено познати и прекалено силни. Преди да проговоря изумрудена светлина ме заслепи. Моментално всичките ми притеснения изчезнаха. Докато вампирът ми казваше инструкциите си открих, че кимам. Разбира се, че ще предам съобщенията му, освен това имах съобщение и за него…

Викът на Гретчен ме върна обратно в реалността, преди последните картини да изчезнат. За миг висях между ума на Сандра и моят и поради тази причина не реагирах веднага, когато вампирът на предната седалка вдигна малко устройство, въпреки че знаех какво беше. Бях виждала такова и преди и докато не беше по-голямо от телефон, присъствието му означаваше смърт.

Последните връзки със спомените на Сандра изчезнаха. Бяла светлина изпълни ръката ми, докато запращах токът към предната седалка, но беше твърде късно. Шрапнел натисна бутона на детонатора миг преди камшика ми да го удари.

Последвалото бум разтърси лимузината, но не експлодирахме. Беше колата зад нас и изненадващата огнена топка отвлече вниманието ми за няколко безценни секунди, достатъчни, за да може Шрапнел да завърти кормилото наляво, насочвайки усилващото скоростта си превозно средство право през мантинелата, миг преди вампира да изскочи от колата.

Викът на Гретчен, когато прелетяхме над ръба, беше последното нещо, което чух, преди всичко да стане черно.

* * *

Кръв.

Вкусът й изпълни устата ми, докато медният й аромат изпълваше във въздуха. Преглътнах, очаквайки болката в мен да изчезне, но не стана. Тогава осъзнах, че не преглъщах вампирска кръв, за да се излекувам, а се давех в своята собствена.

Принудих очите си да се отворят, въпреки че имах чувството, че вместо клепачи имах бръснарски ножчета. Това, което видях, ме накара да забравя за болката. Гретчен висеше над мен, черната й коса скриваше лицето й, алени капки кръв падаха по счупеното стъкло, което ме заобикаляше. Сандра също висеше на предпазния си колан, а кръвта й течеше по-силно. Помежду ни имаше дебел клон, листата му бяха обагрени в пурпурно.

„Защо не сме мъртви?“ беше първата ми мисъл, веднага последвана от „Къде е Шрапнел?“ Изправих се, опитвайки се да не изкрещя от болка. Един поглед към предната част на лимузината ми показа, че шофьорската седалка беше празна, но не и тази до нея. Бледото лице на Оскар имаше шокирано изражение, което дори бързо мумифициращата се кожа не можеше да изтрие. Той също висеше на обратно, колана му го държеше в преобърната лимузина, дръжката на сребърен нож стърчеше от гърдите му.

Пресегнах се към ножа, а движението изпрати още вълни от яростна болка през тялото ми. Имах чувството, че ребрата ми, ключиците и лявата ми ръка бяха счупени, плюс, че имах повече драскотини от счупените стъкла, отколкото можех да преброя. И все пак имах късмет. Без предните и странични въздушни възглавници щях да съм мъртва. Не носех колан, след като исках да хвана Сандра, в случай че опита нещо. Не знаех, че опасността идва от предната седалка, вместо от задната.

Изсумтях от агония, докато се повдигах над счупеното стъкло в предната част на лимузината. Когато стигнах там, видях през счупения преден прозорец, че дърво беше спряло пътя ни надолу по хълма. Това беше добрата новина. Лошата бяха оранжевите пламъчета, лижещи долната страна на капака.

Извадих ножа от тялото на Оскар с намерението да отрежа предпазните колани на Гретчен и Сандра, когато шум отвън ме накара да замръзна. Някой идваше и не бях достатъчно наивна да си мисля, че бяха спасители.

Облизах окървавеният нож толкова бързо, че порязах езика си, но преди да регистрирам болката напълно, тя изчезна. Секундите, които ми отнеха, за да оближа и другата страна, накараха болките в тялото ми да намалеят значително. Когато Шрапнел откъсна вратата от страната на пътника, бях клекнала до Гретчен и Сандра, държейки нож с едната ръка и електричество с другата. Той моментално отстъпи няколко крачки, тялото му се стегна, за да избегне всичко, което бих насочила към него.

— Защо? — изплюх.

Половината от блузата и якето му висяха скъсани, червеният разрез показваше къде бе ударил камшикът ми. Макар раната да бе сериозна, не бе успяла да го убие, само го беше забавила, докато се излекува достатъчно, за да се върне и да довърши започнатото.

— Защото сега знаеш — каза той сурово.

— Нямах предвид това — казах, кимвайки с глава към разбитата лимузина. — Защо предаде Влад?

— Нямах това намерение. — Сега гласът ме беше почти шепот. Отчаяние премина по лицето му, последвано от умора. — Нищо от това не трябваше да се случва. Мислиш, че исках да убия приятелите си в онази кола? Не искам да убивам дори теб, но нямам избор.

Повдигнах дясната си ръка.

— Дори да трепнеш и ще те разрежа наполовина този път.

В момента беше прекалено далеч, но щеше да ми бъде в обсега, ако се приближи. Не бих рискувала да тръгна към него заради стръмния наклон, още повече че това щеше да остави Гретчен и Сандра сами. Вместо това чаках да ме нападне с нечовешката си скорост, но докато секундите минаваха и Шрапнел не се движеше, станах подозрителна. Разбира се, той знаеше, че не блъфирам, но нямаше да отнеме много време новината за катастрофата да стигне до Влад. Трябваше да знае това, така че защо поне не…

Когато вятърът промени посоката си и вредните гадове се насочиха към мен, разбрах. Шрапнел нямаше нужда да се движи, за да ме убие. Просто трябваше да чака, за да може огънят да достигне до течащия резервоар.