Джанин Фрост
Двойно изкушени (21)

Глава 20

Оранжево сияние обяви присъствието му, показвайки, че каменният монолит в центъра не беше празен като последният път, когато бях в подземието. Двама вампири висяха от сребърните вериги, вградени в камъка, третият беше набит пред тях. Когато Влад се приближи, по-силната светлина от пламтящите му ръце показаха през коя част от него беше навлязъл кола.

— Това е извратено — издишах, временно разсеяна.

Той ме игнорира, ръчкайки с горящ пръст пазача.

— Спечели си болезнено време за размисъл, Джеймисън.

— Но тя кърви! — изпротестира пазача, бутайки ме леко напред.

— Затова идваш и ме викаш — каза ледено Влад. Пламъците на ръцете му изчезнаха, докато стискаше челюст, обръщайки главата ми и принудително ме накара да спра да гледам към затворниците му. — Не я смъкваш тук долу без изричното ми позволение — продължи да говори на Джеймисън, докато ме гледаше. — Седмица на стълба ще ти го напомни.

— Не исках да приложиш пак изчезващият си номер, затова го изиграх, преструвайки се на припаднала — отсякох, опитвайки се без успех да махна ръката му. — Искаш да накажеш някого? Накажи мен.

Той хвана шепа от косата ми. Между това и хватката върху челюстта ми, не можех да се движа, когато се наведе надолу, и той сложи устни точно над ухото ми.

— Наказвам те — прошепна. — Ще страдаш от вина всеки ден, докато той е на стълба. Може би следващият път ще помислиш два пъти, преди да изиграеш стражите ми.

Бутнах гърдите му в същия момент, когато ме освободи, така че ръцете ми докоснаха само въздуха. Влад стоеше на няколко крачки от мен, почти невидим в тъмнината с въглено сивата си блуза и черни панталони. Ако не беше изумруденият блясък от очите му, дори нямаше да знам къде беше.

— Сега се извини за нахлуването.

Не прошепнато. Вместо това командата резонира в подобното на пещера помещение. Въпреки това не можах да сдържа изсумтяването си.

— По-скоро ще изкървя до смърт.

— Ако беше някой друг, това щяха да са последните ти думи.

Изведнъж ми се напомни, че подземието беше място, което повечето хора не напускаха. Гледах нахлуването тук от моята гледна точка: щях да се скарам с бившето си гадже заради начина, по който наруши обещанието си, и трябваше да мина през няколко от приятелите му.

От вампирска гледна точка, бях изиграла високо тренирани пазачи да предадат Господаря си, за да вляза в това, което се предполагаше да бъде най-подсигурената зона в къщата му. Това, че го бях направила пред врагове вероятно го влошаваше. Предполагам, че човешкият еквивалент за това би било да ударя бившето си гадже на сватбата му, казвайки на всички какъв малък пенис има, въпреки че това би било с кратки последици. С феодалната, подчинена на страх система, при която живееха вампирите, последиците биха се отразявали векове, а дори не можех да се позова на изключението, че съм му приятелка.

— Най-накрая започваш да разбираш — каза Влад иронично.

Не виждах русият пазач, който ме свали тук, но дори ако Джеймисън си беше тръгнал, все още слушаше. Всички пазачи, които изиграх, ще слушат и ще повторят всяка моя дума на останалите от персонала на Влад, които ще ги повторят на другите вампири, които евентуално ще ги повторят на враговете му. Може и да предпочитах каквото и отмъщение имаше Влад за мен пред това да се извиня, но това бе по-голямо от мен.

Това не означаваше, че пренебрегвах това, което беше направил на Максимус. „Ще играя сега, но ако откажеш да ме видиш след това, ще те накарам да ме нанижеш на кол със скандала, който ще ти направя“, помислих си предизвикателно. Прочистих гърло и промърморих извинение, което никога нямах намерение да давам.

— Моля, извини ме за нахлуването. Не трябваше да идвам тук и съжалявам.

Тонът ми беше нормален, но не можах да направя нищо за малките искрички, които отскочиха от ръцете ми.

Усмивка се появи на лицето на Влад.

— Прощавам ти, но само защото каза „моля“.

„Умник“, помислих и простенах при моменталния хор от „Моля!“, примесени с викове за пускане от затворниците на Влад. Нищо чудно, че му писваше от думата.

— Милостив съм само към един човек на ден — подхвърли през рамо. — Както се казва, днес не ти е ден и утре също не изглежда добре.

След това върна погледа си към мен.

— Сега ме помоли да те излекувам.

„Наистина си насилваш късмета“, помислих, гледайки го.

Той оголи зъби в очарователна свирепа усмивка.

— Моето подземие, моите правила.

Умствено го проклех на английски и румънски, но на глас казах:

— Би ли ми дал малко от кръвта си, за да се излекувам?

Още един проблясък на зъби, този пък с извадени кучешки.

— Ела и си я вземи.

Направих го по същия начин, по който бих се приближила към изправена, люлееща се кобра — с невероятно внимание. Да си близо до Влад беше опасно, особено след като и двамата все още имахме чувства един към друг. Странната „почивка“, която си бяхме взели на самолета беше свършила, така че сега да го докосна би било като да си играя с огъня — буквално — и той се уверяваше, че нямам друг избор.

Да, имаш, изсъска вътрешният ми глас. Вместо това можеш да приемеш побоя!

Спрях, обмисляйки го, и Влад ме дръпна към себе си. Въпреки гнева ми, аз бях тази, която се почувства така, сякаш шок от електрически вълни премина през мен, когато тялото ми докосна неговото. За кратка секунда затворих очи, наслаждавайки се на усещането, след което ги отворих и го погледнах предизвикателно.

— Ще ми дадеш ли кръв или не?

Ухилването му го нямаше, заменено от свирепа интензивност и той повдигна китката си, захапа я силно и я задържа пред устата ми.

Не погледнах настрани, когато разтворих устни, поемайки топлата, остра на вкус течност. Никога не бях мислила, че ще ми липсва вкуса на кръв, но с едно преглъщане знаех, че ми е липсвала неговата. Чувствах клепачите си тежки от странно чувство за блаженство, и все пак отказах да ги затворя. Държането им отворени се доказа почти толкова предателско. Погледът в очите му, когато затворих устни над дупчиците и засмуках, изпрати топлина право в сърцевината ми.

И това ли ти липсваше? попита тъмна част от мен. Не беше омразният ми вътрешен глас; дойде отнякъде другаде. Място, което сякаш се запалваше за живот само когато Влад беше наблизо.

Устните му се разтвориха, разкривайки върховете на кучешките му зъби.

— Попитай ме отново и ще ти покажа.

Заплаха? Чувствено обещание? И двете? Навлажних устни. И двете биха ми дали повече удоволствие, отколкото бих понесла…

— Не — казах, единствената дума прокънтя от яростта, с която я казах.

Прегръдката му беше дрогата, която избирах доброволно, и както всеки пристрастен знаеше, че една доза е прекалено много — и хиляди пъти недостатъчна.

Избутах го. Нещо опасно затлея в погледа му, но не направи нищо, за да ме спре. Няколко факли се запалиха, позволявайки ми да намеря изхода, без да се налага да се спъвам или да опипвам пътя си. Щом го стигнах, се обърнах към него.

— Говорех сериозно. Трябва да поговорим.

— Бъди в личната ми всекидневна в десет вечерта. Иначе ще смятам въпроса за приключен.

Личната му всекидневна, същото място, което трябваше да пресичам всяка сутрин, защото свързваше спалнята му със старата ми стая. По-скоро бих застанала лице в лице със стреляща групировка, отколкото да отида там, но ако откажех, Максимус можеше да остане заключен в подземието векове.

Усмивката на Влад беше последното, което видях, преди да изчезне в тъмнината, и ми показа, че беше наясно кое ще избера.