Джанин Фрост
Двойно изкушени (14)

Глава 13

Пот овлажняваше дрехите ми и мускулите ми крещяха, но продължавах да вдигам и смъквам крака в плавен, контролиран ритъм. Сто тридесет и девет… сто и четиридесет…

— Трябва да спреш. Това не е здравословно.

Ръцете на Максимус бяха кръстосани, невероятните му черти в гримаса. Игнорирах го, продължавайки с повдигането на краката си.

Хладни ръце се сключиха около глезените ми, спирайки ме от продължаването със следващата серия повдигане.

— Говоря сериозно, Лейла. Спри.

Погледнах го.

— Пусни ме.

Хватката му само се стегна.

— Не и докато не ми кажеш какво те притеснява през изминалите няколко дни.

Смехът ми излезе накъсан от усилията ми.

— Да започна ли с взривяването на най-добрият ми приятел на парченца или да пропусна до частта, където си мислиш, че убиецът може да е бившето ми гадже?

Или дори ти? добави неприятният ми вътрешен глас.

Опитах се да го игнорирам, но ставаше все по-силен. Максимус казваше, че не знае, че съм била огнеупорна, но може да е дочул за това, докато живеех с Влад. Беше ми помогнал с намирането на бомбаджията, но ако го беше направил, защото вече знаеше, че Адриан е мъртъв? Оттогава беше непреклонен да си почивам и да не търся женския вампир, уповавайки се на здравето ми. Но ако инфаркта не се случи? Ако единствените последствия от прекаляването със силата ми бяха кървенето от носа?

— Нещо друго те притеснява — каза Максимус, пускайки глезените ми. Седнах и внимателно подбрах думите си.

— Упражненията ме подсилват и ще имам нужда от това, защото ще потърся жената вампир утре. Чаках достатъчно дълго.

Максимус изсумтя.

— Понякога ми напомняш на Влад.

— Какво означава това? — попитах остро.

— Манията ти за отмъщение. След като я намериш ще искаш да й забиеш кол в сърцето.

Мисълта беше привлекателна, но…

— Не е просто отмъщение. Семейството ми ще има мишена на гърба си, когато убиеца открие, че съм жива. — Промених тактиката. — Освен това продължавам да имам кошмари как Влад ни намира. Упражненията ми помагат да спя без тях.

Истина. Предната нощ се бях отпуснала и съжалявах за това, когато Мечтания Влад ми каза, че се приближава към мен. Не беше истинско, но се събудих с кървящ нос и лошо предчувствие като скрих и двете от Максимус.

Сивият му поглед засвятка със зелено.

— Има и други начини да се изтощиш, преди да заспиш.

Това беше първият път след целувката ни в алеята, когато направи намек за нещо такова; доста благородно, имайки се предвид, че бяхме затворени в една и съща стая през изминалите три дни. Тъкмо щях да отклоня внимателно предложението му, когато вътрешният ми глас отново се появи.

Сега е твоят шанс! Свали ръкавиците и го докосни. Ако има нещо по него от брюнетката, значи е виновен.

Спрях. Можех ли да бъда толкова жестока?

Плуваш с акулите, обади се този безжалостен глас. Или ще ти пораснат зъби, или ще те изядат.

Погледът на Максимус стана по-ярък. Не знаеше защо обмислям офертата му. Вината се бореше със студената практичност. Максимус беше мил към мен, но дали наистина го познавах? Относно това и Влад го познаваше от векове, въпреки това Максимус вършеше нещо зад гърба му.

Лицето на Марти проблесна в главата ми, последвано от това на баща ми и Гретчен. Някой беше убил най-добрият ми приятел и би наранил семейството ми, за да ме изкара на светло. Не можех да си позволя да бъда доверчива, когато можех да съм сигурна.

Много бавно свалих ръкавиците си. Очите на Максимус станаха още по-светли, осветявайки стаята с меко изумрудено сияние. Приближи се и клекна, всяко движение беше предпазливо, сякаш ако направеше рязко движение щеше да ме уплаши.

Може би. Сърцето ми биеше толкова силно, че се замаях. Щях да играя чувствена версия на руска рулетка с почти хилядагодишен, двуметров вампир, клекнал пред мен. Имаше тънка линия между оцеляване и безразсъдство и в момента нямах представа към кое спадах.

Максимус се приближи още с това бавно, котешко пълзене. Когато беше само на няколко сантиметра, вдиша и се намръщи.

— Какво има?

Проклетите вампири и способността им да улавят емоции чрез помирисване. Погледнах към ръцете си и обратно към него. Лъжите бяха по-убедителни примесени с малко истина.

— Не искам да те нараня, но и не искам да слагам ръкавиците. — Преглътнах буцата, която не беше само от нервност. — И-искам да те докосна.

Ниско ръмжене изпрати студени и горещи тръпки по гръбнака ми. Преди да си поема следващият дъх бях в ръцете му. Целуна ме с такава интензивност, че почти забравих какво правех. Придърпа ме в скута си и ме премести, докато не го възседнах.

Имаше голяма издутина между бедрата ми. Той ги хвана и ме залюля срещу себе си, твърдата дължина ме погали по най-чувствителното ми място. Ахнах, но отчасти от отчаяние. Чувството беше добро, но също… безсмислено. С изненадваща яснота разбрах разликата между похотта и правенето на любов. Ако правех секс с Максимус, щях да му се насладя по същия начин, по който бих се насладила на китайска храна — със знанието, че прекалено скоро ще се чувствам празна отново.

Проклетият Влад! Дори в ръцете на друг мъж споменът за твърдоглавия вампир ме преследваше. Откъснах се.

— Максимус, спри.

Ръцете му замръзнаха, но облиза врата ми дълго и гладно.

— Какво има?

За начало, не си мъжа, в когото съм влюбена. Освен това не съм сигурна дали мога да ти вярвам.

— Аз… прекалено скоро е.

Наведох глава, когато го казах, оставяйки пръстите ми да си играят по рамото му сякаш извинително. Нямаше следи от чужда идентичност там. Облегнах се назад с въздишка, проследявайки ръцете му. Прекалено позната следа изскочи, карайки ме отново да проклинам Влад мълчаливо. Не беше само по моята кожа; беше и по тази на Максимус.

Ръцете му се плъзнаха по бедрото ми.

— Може би прекалено скоро за секс, но има и други неща, които можем да правим.

Спрях ръцете му, хващайки ги с моите.

— Съжалявам. Аз… прекалено рано е и за това.

Разочарованата му въздишка ме накара да се почувствам виновна. Провокаторка! обади се съвестта ми. Този вътрешен глас не ме спря. Накара ме да грабна ръцете на Максимус, преструвайки се на загрижена, докато ги претърсвах за уличаващи следи от някого.

— Всичко е наред. — Суха усмивка. — Няма да остарея.

Друга следа беше запечатана на дясната му ръка, но не принадлежеше на брюнетката вампир или на Влад. Който и да е, беше чувствал вина, когато той — или тя — е докоснал Максимус, но не беше на жената-убиец, така че не беше моя работа.

— Благодаря ти за разбирането — казах, преди да пусна ръцете му и да се изправя. — Ъмм, мисля да се изкъпя.

Дори нямаше нужда да е студен душ. За трети път проклех Влад. Не беше честно, че той беше единственият мъж да запалил сърцето и тялото ми. Където и да се намираше, надявах се споменът за мен да го прогаря.

Максимус също се изправи. Главата му се наведе, сякаш слушаше — и в следващия миг се озовах на пода, голямото му тяло защитаваше моето от експлодиращото стъкло. Над шума на разбито стъкло го чух как простена. Почувствах го как потрепери толкова силно, че хватката му стана задушаваща, но преди да успея да изкрещя ме пусна. Грабна няколко ножа и подскочи.

Аз също се изправих, волтажа оформи камшик в дясната ми ръка от двойната доза страх и адреналин. Влад трябва да ни е намерил! Това беше същият начин, по който влезе в хотелската стая, когато се започнахме. Зачаках да ни заобиколи огън, но не стана така. Вместо това се чу залп изстрели. Максимус ме събори и ме закри, но този път не нападна след края на атаката. Той се свлече напред, агония изкривяваше лицето му толкова ясно, колкото и кървавите дупки по тялото му.

— Куршумите са течно сребро — каза с груб глас. — Бягай!

Бях ужасена. Дори възстановителните способности на вампирите не можеха да се справят с това и не само щеше да е много близко до парализирането усещане, щеше да е като киселина, горяща в него. Избутах го от себе си, но не за да избягам, а за да прережа който и да беше го прострелял с тази отрова. Свалих ръкавиците си, мрачно удовлетворена от неземния блясък на дясната ми ръка и я вдигнах, докато изръмжавах:

— Искаш да го убиеш, Влад? Трябва да минеш през мен!

Подигравателен смях отговори на изявлението ми. Вратата не се отвори — прелетя през стаята, за да се удари в леглото. Закачулена фигура се появи на прага с лице в сенките, но видях проблясък на тъмна коса. Напрегнах се, сърцето ми се свиваше дори докато електричеството, леещо се по ръката ми, се засили. Можех ли да убия мъжа, който обичам, за да защитя мъжа, който не обичам?

— Ако искаш да живее, не мърдай.

Лунната светлина попадна на закачуленото лице на мъжа, осветявайки къса черна коса, гладка челюст и широка, пълна уста. Не беше Влад, осъзнах, или някой, който разпознавах. Кой, по дяволите, беше той?

Непознатият се усмихна, показвайки ми зъби.

— Имаш въпроси, но имаме време само за един. Той ще живее ли или ще умре? — Омаловажаващо кимване към Максимус, който се гърчеше от агония. — Ако искаш да умре, бори се. Ще загубиш, защото не съм сам, и така или иначе ще те вземем и ще го убием. Тръгни доброволно с мен и ще го оставя да живее.

— Не го слушай — успя да промълви Максимус.

Не го погледнах, защото за това щеше да се наложи да отместя поглед от непознатия; грешка, която нямаше да направя.

— И трябва да ти вярвам, защото? — попитах с очевиден сарказъм.

Очите му блеснаха в зелено.

— Защото предпочитам да не изгубя най-силния си коз срещу теб.

Това единствено изречение беше ясно. Който и да бе, не беше глупав. Не беше и от хората на Влад. Влад нямаше да използва Максимус като коз срещу мен. Щеше да знае, че е безсмислено, след като вече ми каза, че ще го убие.

В далечината прозвучаха сирени и непознатият въздъхна.

— Времето свърши, малка птичке. Кое ще бъде?

Ръката ме сърбеше от прекалено многото електричество, което преминаваше през нея, но бавно я свалих. Не сега му беше времето. Максимус прокле между накъсани стонове от болка. Непознатият се усмихна.

— Чух, че си умна. Да се надяваме приятелят ти също.

Нещо ме удари силно в гърдите. Погледнах надолу и видях нещо като стреличка, стърчаща от мен. Когато успях да погледна пак нагоре, зрението ми започваше да се замъглява и имах чувството, че краката ми са заменени с желе.

— Уверете се, че сте взели ръкавиците й — беше последното, което чух, преди всичко да стане тъмно.