Джанин Фрост
Двойно изкушени (18)

Глава 17

Влад и Менчерес стояха заедно, говорейки си прекалено тихо, за да чуя, но веднага спрях, щом се качих на палубата.

Умората ми ми попречи да издам сумтене. Дори не се опитваха да са потайни, нали?

— Партньорът ми ще е тук скоро, за да ни транспортира — каза Менчерес.

Хубаво. Щях да проверя Максимус отново, след като изглеждаше в по-лоша форма от хората, което казваше нещо.

— Просто ме оставете някъде, след като се погрижите за тях — казах, поглеждайки мъртвите тела с пресметлив поглед. Не ме беше грижа преди, когато ги претърсвах за телефони, но няколко от тях носеха пари. Щяха да са ми нужни, за да продължа с преследването на женския вампир.

— Няма да е нужно да ги ограбваш. Идваш с мен.

Неверието ме накара да вдигна глава. Влад ми се усмихна с усмивка, едновременно очарователна и предизвикателна, докато изражението му почти ме предизвикваше да споря.

Приех.

— Няма да дойда с теб, защото моите проблеми вече не те засягат. — Ледът беше по-топъл от тона ми. — Така че благодаря за арогантното предположение, но не благодаря.

— Но ме засягат — отговори той, тонът му беше толкова удовлетворен, колкото моя беше студен. — Ако не направя нищо, когато някой се опитва да взриви и след това отвлече бившата ми любовница, враговете ми ще си мислят, че съм слаб и ще атакуват с повече хора.

— Не съм един от хората ти и нямам нужда от защитата ти, както би трябвало да ти показват всички тела на борда.

Очарователната усмивка на Влад не се махна от лицето му. Застинах, спомняйки си, че беше най-опасен точно когато се усмихва.

— Както пожелаеш. — Погледна вратата, водеща към трюма. — Сърцебиенето им е слабо и може да не живеят достатъчно дълго, за да стигнат до болницата. Жалко.

Свих юмруци, единственият знак за яростта, препускаща през мен.

— Обеща да ги излекуваш.

— Не — отговори той веднага. — Накара ме да се закълна да не убивам или изтезавам Максимус, но не направи сделка за тях. Да ги оставя в болница ще е безплатно, но кръвта ми си има цена.

Не се бях замисляла да сключвам сделка за тях, защото нормално нямаше нужда да подкупвам Влад да помогне на невинни жертви. Въпреки това по изражението му разбирах, че няма да направи нищо друго, освен да ги заведе до болницата, ако не отидох с него, а това можеше да не е достатъчно. Само вампирска кръв можеше да гарантира оцеляването им.

Погледнах към Менчерес, но другият вампир изглеждаше очарован от вълните, удрящи лодката. „Наистина?“, помислих си отвратена.

Уклончивото му свиване на рамене беше отговорът му. Нямаше да получа помощ от него. Още веднъж се проклех заради ограниченията на човешкото. Влад ме беше притиснал и го знаехме и двамата.

— Излекувай ги, увери се, че са в безопасност, и ще дойда с теб — казах, стискайки толкова силно челюсти, че едва говорех.

Зъбите му пробляснаха в нещо прекалено диво, за да бъде наречено усмивка.

— Умен избор.

Вероятно не, но освен ако не исках да убия тези хора собственоръчно, нямах друг избор.

* * *

Погледнах лодката от хеликоптера. Бяхме достатъчно високо, за да не предизвикваме водата да се пени от въртящите се перки. Влад седеше отпред с Менчерес, но аз бях отзад с хората, опитвайки се да убедя плачещите, че тези вампири няма да ги изядат.

Опитите ми за успокоение бяха прекъснати, когато зловеща синя светлина обхвана лодката. За няколко секунди не можах да разбера какво е. Тогава проблясък на цвят привлече вниманието ми към Влад. Седеше напълно спокоен, полуусмивка извиваше устните му, но ръцете му бяха обхванати от пламъци.

Погледът ми се върна към лодката. Сега знаех каква е синята светлина. Огън. Влад не промени отпуснатата си поза, дори когато лодката избухна с невероятно силно бум, което разклати хеликоптера и езерото беше застелено с горящи отломки.

— Сега можем да тръгваме — каза той на пилота, мускулест рус вампир, към който Менчерес се беше обърнал с името Гордън.

Затворих устата си шумно. Влад не беше взривил лодката с експлозиви. Беше я унищожил със силата си и докато го бях виждала да изгаря хора до смърт, не знаех пълният обхват на способностите му. След като беше накарал дванадесетметров плавателен съд да се запали като римска свещ, предполагам, че трябваше да съм поласкана, че не се беше разсмял по-рано, когато го бях заплашила. Експлозията на лодката беше толкова опустошителна, колкото и бомбата в газопровода…

— Мамка му — възкликнах, когато ми хрумна нещо. — Не взехме кост от никой от вампирите.

Освен това загубих и овъгленото парче от Адриан. Не че Ханибал би я взел с нас, дори и да бях помолила. Похитителите бяха известни с неотзивчивостта си.

— Бяха наемници; съмнявам се костите им да съдържат нещо полезно — обяви Влад. Не ми каза да изясня какво имам предвид с мисълта си за Адриан. Трябваше да е осъзнал защо Максимус и аз разнасяхме човешка част.

— Взривих лодката, за да прикрия доказателствата за това, което си направила, както и да пратя съобщение на този, наел Ханибал, че сега той ще трябва да се оправя с мен. Или тя — добави.

Трябва и това да е научил от мислите ми. Тогава Максимус издаде болезнен звук, привличайки вниманието ми.

— Защо не започна с изваждането на среброто?

Усмивката на Влад остана, но чертите му се втвърдиха.

— Изисква се рязане. Ако го направя, ще съм виновен, защото ще се приеме като измъчване. Гордън пилотира хеликоптера и докато Менчерес може да го държи неподвижен, ти нямаш опит, за да го направиш правилно.

Преглътнах. Колкото и да мразех мисълта Максимус да продължи да страда, нямаше да освободя Влад от клетвата му да не го измъчва. Значи оставаше чакането.

— Къде отиваме? — „Моля те, не казвай замъка, моля те, не казвай замъка…“

— Добре. — Следи на изумруденозелено се появиха в полираното медено на очите му. — Няма да го кажа.

За втори път в рамките на десет минути думите „мамка му“ минаха през устните ми. Влад само се изкиска, звукът беше съблазнителен и безпощаден като самия мъж.

* * *

Менчерес и жена му Кира живееха близо до Чикаго, което обясняваше колко бързо се беше срещнал с Влад. Спряхме първо пред къщата му, което ме облекчи поради няколко причини. Първата беше, че прислугата на Менчерес веднага започна да работи по Максимус. Втората беше възможността да си взема душ и да сменя огромния костюм за гмуркане, в който ме беше облякъл Ханибал. Кира любезно ми позволи да взема един от нейните тоалети и съдейки от великолепието на дома им нямаше да бърза да си го вземе обратно.

Едва успях да се облека, когато трябваше да тръгваме. Гордън заведе Влад и мен до най-близкото частно летище, където чакаше зареденият с гориво и готов за излитане самолет на Влад. Максимус… е, Влад удържа на думата си, но очевидно не му беше простил. Дори не успях да се сбогувам с него под предлога, че така ще ми бъде по-трудно. Не исках да причиня разрива между двамата, но въпреки това аз бях причината.

Чак когато се качихме на лъскавия самолет на Влад пълната сила на ситуацията ме застигна. За втори път в живота си бях принудена да отида в дома на Влад, защото някакъв непознат се опитваше да ме използва или убие, което от двете е по-подходящо. И Влад ме защитаваше, защото беше в негов интерес. Говорете ми за дежа вю.

Когато той седна и ми предложи ръката си, както при първото ни пътуване към Румъния, нещо в мен се пречупи.

— Не.

Веждата му се повдигна.

— Предпочиташ да свалиш самолета, ако инцидентно изпържиш електрическата система? Не се дръж детински, знаеш, че е или това, или ръкавиците, а такива нямаме.

— Не ме интересува.

За мой ужас очите ми се насълзиха, но използвах цялата си сила, за да се освободя и да убия похитителите си, така че нямах нищо, с което да се боря срещу тях.

— През изминалия месец бях отхвърлена, опитаха се да ме взривят, стреляха по мен, дрогираха ме и ме отвлякоха, но по-скоро бих предпочела да премина през всичко това отново, отколкото да държа ръката ти, докато се държиш сякаш… сякаш всичко, което се случи помежду ни няма значение. — Гласът ми се пречупи. — Може би за теб е така, но дори да съм около теб боли и не мога да се преструвам, че да те докосвам няма да е хиляди пъти по-лошо.

Докато изтривах предателските сълзи се подготвих за подигравка. Или друго студено тактическо предупреждение за това как състоянието ми изисква действието, но Влад не каза нищо. Гледаше ме, изражението му бавно се промени от цинично отдалечаване към почти патологична напрегнатост.

— И аз не искам да те докосвам. — Думите ме удариха като плесница, но преди да успея да продължа, той продължи. — Не чувствам никой друг така, както чувствам теб, и всяко докосване на кожата ти е напомняне за това, което изгубих. Едва понасям да те гледам, защото си по-красива, отколкото си позволявах да си те спомням, и когато отрязах тази жица от Максимус и те подуших навсякъде по него, исках да го убия повече отколкото съм искал да убия някого в живота си, но не можех, защото ти бях обещал. — Гласът му стана плътен. — Сега седни и вземи ръката ми, Лейла. Пилотът чака заповедта ми, за да излети.

Сълзи бавно потекоха по бузите ми, но този път поради различна причина.

— Грижа те е.

Думите бяха прошепнати с отчаяно учудване. Не беше готов да се откаже от клетвата си за липса на обич, очевидно, но грешах за апатията, която си мислех, че изпитва. Но това, което призна, беше достатъчно изненадващо; фактът, че го каза, докато пилотът може да го чуе, не беше по-малко шокиращ.

Влад се ухили.

— Не се тревожи. Имам намерение да го убия веднага щом се приземим.

Засмях се, нещо, на което не мислех, че съм способна преди пет минути.

— Не, няма.

— Ще го направя, ако повтори казаното на някого.

На това повярвах и въпреки че показа всички причини, поради които трябва да побягна от този смъртоносен, арогантен, вбесяващо сложен мъж, седнах и взех ръката му. Можех да се преструвам, че нямам избор, но това щеше да е лъжа. Той можеше да изпрати един от пилотите си да вземе ръкавици. По дяволите, можеше да го направи още докато бяхме в дома на Менчерес. Още повече че бих могла да взема костюма за плуване, в който похитителите ми ме бяха облекли; не за пръв път имах проблеми с полетите. Но никой от нас не беше направил и едно от изброените неща. Дълбоко в себе си и двамата трябва да сме искали това без значение колко силно ще боли.

Ръката му се стегна около моята и електричеството се плъзна в него, сякаш му е липсвал. Срещнах погледа му и нещо друго премина помежду ни, не толкова осезаемо като електричеството, минаващо от моята плът в неговата, но също толкова истинско. Едва забелязах посоката, в която пилотът завиваше, за да излети, и ръмженето на двигателите не можеше да се сравни с биенето на сърцето ми, когато той отметна кичур коса от лицето ми, за да го погали.

— Никога не трябваше да ме напускаш.

Пресегнах се, проследявайки с пръсти наболата брада на челюстта му, преди да прокарам пътечка към гладкостта на скулите му.

— Не трябваше да ме караш да го правя.

Устните му се извиха в нещо, което наподобяваше усмивка.

— Не искаш наистина да те обичам, Лейла.

Изсумтях леко.

— Това ли продължаваш да си казваш?

— Това е, което знам — каза той, лек гняв оцвети гласа му.

— Помниш ли съня, който продължавам да сънувам? — прошепнах. — Този с водопада от огън? Най-накрая разпознах гласа, който ми казва да се махна. Моя е, а ти си пламъците, които не мога да задържа без значение колко силно се опитвам. Затова трябваше да те напусна, Влад. Ако бях останала, отказа ти дори да си помислиш дали можеш да ме обичаш щеше да ме унищожи.

Затворих очи, слагайки пръст на устните му, когато той си пое въздух, за да отговори.

— Не искам да спорим. Точно сега искам да направя това, за което сънувах, когато бях на този самолет преди няколко дена.

С това отпуснах глава на извивката на рамото му, плъзгайки другата си ръка върху гърдите му. Той се стегна, но не направи движение, за да ме избута.

— Това ли си искала да направиш, когато дойде онази нощ? — Гласът му беше груб.

Кимнах, чудейки се дали беше ядосан. Вярно, беше нахлуване в личното му пространство и Влад беше придирчив кои хора да го докосват, но в моя защита мислех, че сънувам…

Свободната му ръка се плъзна около мен и сковаността му изчезна. Нещо погали леко главата ми, прекалено леко, за да кажа дали беше брадичката или устните му. Някъде дълбоко в мен този усукан, болезнен възел започна да се отпуска.

Изведнъж ми се прииска полетът до Румъния да е по-дълъг от дванадесет часа.