Илия Михайлов
Когато вали (9)

„На много места в страната“

Сутрините през февруари приличат на веществени доказателства срещу зимата, която хората вече са изправили на съд в желанието си да се отърват от нея. Размахват гневно пръст под носа ѝ. Обвиняват я за лошото си настроение и мързела си и лицемерно си обещават да бъдат по-добри, когато „пукне пролетта“. Коледните послания и красивите зимни емоции, които доскоро са споделяли във фейсбук, вече са прибрани на сигурно място — някъде там при старите играчки за елхата.

Нощта усеща, че се смалява като прана детска дреха, но отказва да слезе от простора, където февруарският вятър продължава да я подмята в различни посоки. До нея новият ден рисува облаци по небето, докато нетърпеливо чака реда си.

Крача уверено към автобусната спирка, устремен към блажената рутина на своето ежедневие. Заобикалям няколко традиционни препятствия на градския пейзаж: паркираните по тротоара коли, две големи локви и казаните за боклук, които някой е подредил като барикадите в Париж от времето на революцията. Не е вярно, че хората обичат предизвикателствата и изненадите. Не вярвам в това. Те се нуждаят от тях, за да си доказват разни неща, но едва ли ги обичат така, както уютната сигурност на познатото, понякога до болка, ежедневие.

Качвам се в малкия бял автобус по линия №16 и за пореден път си давам сметка, че това е още едно от местата, в които се чувствам като Гъливер в страната на лилипутите. Залепвам веднага за задното стъкло и гледам как бул. „Руски“ остава зад мен, окъпан в светлината на уличните лампи. Вече знам защо българите толкова обичат да гледат назад в миналото. Причината е проста като играчка от яйце на „Киндер сюрприз“ — ние всъщност се страхуваме от бъдещето, а някои дори не вярват в него.

Автобусът бавно подминава предпоследната спирка, на която няма никого, но само няколко метра по-надолу изведнъж набива спирачки и отваря врати. Една едра жена, увита в голям кожух, бавно се качва. Прилича на събудена от зимен сън мечка. Кожухът се настанява зад шофьора, вади картата си за пътуване и казва с дрезгав глас:

— Благодаря много за добрината!

Шофьорът, който удивително прилича на Йода от „Междузвездни войни“, се усмихва доволен под мустак:

— А, няма защо. Човещина е. А за добрината баба ми казваше, че е като фасула — просто нещо, дето е тук при нас, между хората. Само дето никой вече не ѝ се радва и не я цени.

— Да, наистина — отговаря кожухът. — Точно като фасула.

Време ми е вече да слизам, а така ми се иска да послушам още малко мъдрост в тази февруарска сутрин, но няма как.

„Днес ще преобладава облачно време. Ще духа слаб североизточен вятър. Очакват се слаби превалявания на много места в страната…“ — осведомява ме информационният бюлетин на БНР. „Да — мисля си аз, слизайки, — на много места в страната…“