Илия Михайлов
Когато вали (4)

Вълшебниците и вълшебствата

Гледах видеото им, което бяха пуснали на живо във фейсбук, и не спирах да им се радвам. Той и тя — двама млади хора, които се обичат, зажаднели един за друг след няколкомесечна раздяла. Времето така и не бе успяло да спре устрема им един към друг. Само го бе забавило за кратко. Приличаха на двама алпинисти, които току-що бяха изкачили своя връх Щастие. Радваха се един на друг, гледаха се с копнеж и от време на време крещяха на света, че се обичат, че са заедно — напук на разстоянието и шибаните обстоятелства. Написах „Сладури!“ под видеото им и си спомних, че всъщност те бяха израснали пред очите ми — там, в нашето училище. Те и толкова много деца като тях през годините. Сигурно остарявам, но това е нормално, нали?!

Замислих се колко мразя клишетата, особено онези словесни патерици, които сами се навират пред очите ти, когато се оглеждаш с надежда за бързия влак на своята оригиналност, а той често закъснява безсрамно. Мразя ги, но понякога и откровено им се възхищавам. Като истинско дежавю, особено по 24 май или 1 ноември, ме преследва любимата мантра на едно от най-странните и нелогични създания — българското общество. Мантра, посветена на учителството.

Разни чичковци и лелички излизат по телевизията и радиото и говорят как „учителската професия не е за всеки“, както и че „да си учител — това е призвание“ и пр. и пр. През годините изпадах в ярост, равняваща се по сила на шоколадов глад и въглехидратна недостатъчност, слушайки подобни твърдения. Виждах в това лицемерната безпомощност на българина да оцени по достойнство всичко, което аз и моите братя и сестри по професия правим или се опитваме да правим в клас.

Спохождаше ме желание авторите на подобни шаблони да бъдат разпъвани на кръст, подлагани на древни китайски мъчения или поне разходени из някое подземие на Светата инквизиция, за да платят за своите високопарни и фалшиви думи, празни от смисъл и съдържание.

След вече 19 години плуване класически стил в откритото море на българското образование обаче разбрах, че някои от тези изтъркани като стар панталон фрази по адрес на нашего брата, редовия български даскал, са истина — чиста като детска сълза и проста като шопска поговорка. Вече съм сигурен, че най-важното условие да си учител, е да умееш да вярваш във вълшебства, а с течение на времето — да се научиш сам да ги правиш. Не е ли вълшебство да видиш как някой пораства пред очите ти? Какво, ако не вълшебство, е способността за 40 минути да пренесеш 25–30 млади дами и господа, на 12–13-годишна възраст, по бойните полета на Гръко-персийските войни или на някой средновековен рицарски турнир, да отговорите на въпросите след урока и да обсъдите историческите извори? А щом звънецът бие, да се върнеш с всички тях в класната стая и заедно да се втурнете в Голямото междучасие. Вълшебство е да накараш един малък човек да повярва в себе си и във възможностите си, защото с твоя помощ е проумял причината, поради която за фараоните в Древен Египет се строели пирамиди. Не е ли вълшебство да запазиш онази невидима духовна връзка, тънка като арменско чувство за хумор, която свързва теб и порасналите вече деца, напуснали училище в търсене на своя старт в живота? Те отдавна са вече някъде там — в София, Лондон или Ню Йорк, но пазят и носят със себе си образа на своя любим вълшебник и неговите вълшебства, запомнени завинаги.

Е, има и вълшебства, които понякога не работят особено добре. Като например способността да убедиш същите тези хора да си напишат упражненията в учебната тетрадка без „страхум Божи“, а ей така — по убеждение. Има и случаи, в които, колкото и да е сръчен един вълшебник, колкото и вълшебства да умее, той все пак е безсилен пред притегателната сила на Негово Величество смартфона и най-новата „зарибяваща“ игра, изтеглена току-що от Google Play. Толкова е готино да я започнеш или продължиш в час, докато вълшебникът срещу теб се опитва да ти разясни реформите на император Ираклий във Византия в началото на VII в.

С вълшебствата е така — невинаги се получават както трябва. Но и те, и вълшебниците ще съществуват, докато някой им вярва и се нуждае от тях.