Илия Михайлов
Когато вали (15)

Сълзи

Ранният петъчен следобед нетърпеливо ме подканяше да се прибирам вкъщи — като непослушно дете в магазин за пердета, което постоянно дърпа майка си за полата.

Бях уморен от дългата седмица и вече си представях твърдата, но удобна седалка в автобуса. Копнеех да се гмурна в дълбините на шведската литература с продължението на „Бьорнстад“ в ръце. (Всъщност обичам Бакман. Ако зависеше от мен, щях да го обявя за новия крал на Швеция или поне за президент, но това е друга тема.).

Докато вървях през сивите улици на Пазарджик, си мислех дали наистина човек се променя. Не вярвам в това! Ние си оставаме такива, каквито сме. Променяме само представата си за самите нас. Нашите страхове, надежди, очаквания — повечето от тях си остават едни същи през годините. Удължаваме само срока им на годност, сменяме етикета им и бързаме да забравим, че сме го сторили, засрамени, че някой може да ни попита дали ни стиска да се борим за тях.

Миришеше на пролетен дъжд — едно странно ухание, което носи със себе си особено чувство за приближаваща тревожност и неподправена свежест. Шумът от колите и гласовете на любопитните градски птици танцуваха заедно във въздуха и допълваха усещането за прозаичност.

Автобусът за Пловдив бавно спря и отвори врати. От шофьора се носеше миризма на цигари, отегчение и умора, а погледът му сякаш ни казваше: „Писна ми от вас, скапаняци!“. Малката ни групичка от желаещи да се възползваме от неговите услуги бързо се самоорганизира в опашка от чакащи реда си. Направих опит да дам път на жена на средна възраст с прошарена коса да мине преди мен, но вместо това младеж със странен перчем и слушалки в ушите изпревари мен и дамата.

Все пак успях да се кача благополучно и заех любимото си място — по средата, зад шофьора. (Един съвет от мен: ако пътувате през лятото по линията Пазарджик — Пловдив, винаги сядайте от страната на седалките зад шофьора. Веднага щом излезете на пътя за Пловдив, слънцето минава от другата страна, а вие оставате на сянка.).

Седнах удобно с книгата в ръка и вече предвкусвах интелектуалната ерекция, която ме очакваше, но без да усетя кога и как, съм заспал. Събуди ме дъждът навън. Първото нещо, което видях, отваряйки очи, бяха дъждовните капки, които яростно се разбиваха в стъклото на автобуса като японски пилоти камикадзе от Втората световна война. После дъждът някак се укроти и се превърна в нежна музика, която някой свири на арфа.

Щях отново да заспя, но автобусът спря на Говедаре. Качи се само един човек. Беше млад мургав мъж от цигански произход. Гъстата му черна коса беше мокра. Мокро беше и износеното кафяво яке, с което беше облечен. Обувките му бяха стари и кални. За момент погледите ни се срещнаха. Очите му бяха черни като маслини, дълбоки и пълни с някаква необяснима тъга. Целият му вид излъчваше скромност, но и достойнство.

Той огледа обстановката. Видя, че бяхме седнали от външната страна по един на всички двойни седалки. Понечи да попита седящата наблизо дама със смешна дантелена шапка дали мястото до нея е свободно, но се оказа, че тя изведнъж е заспала дълбоко. После се облегна прав до старата автобусна кафемашина, стояща по средата под малкия неработещ телевизор, и потъна в собствените си мисли.

Всички в автобуса изведнъж затвориха очи или си намериха някаква много важна работа, която сякаш им пречеше да забелязват правостоящия ни спътник. Нисичкият човек пред мен зачете още по-старателно глупавия жълт вестник, който стискаше в ръце. Момчето със слушалките в уши, което ме беше изпреварило, когато се качвах, заби поглед в големия си модерен телефон, разглеждайки нещо много интересно в Instagram.

Исках да стана и да повикам младия циганин при себе си, да му кажа „Хей, има свободни места! Защо стоиш прав, по дяволите! Ела и седни!“.

Много исках наистина, но не успях. Думите залепваха за гърлото ми като мокро одеяло върху напечено от слънцето каменно стълбище. Опитах да стана, но не можах. Не можах да преборя онази вътрешна съпротива, която от векове разделя хората и ги кара да се мразят. Това бяха моите предразсъдъци, които ме натискаха на седалката ми и запушваха устата ми.

Единственото, което успях да направя, бе да кажа на съвестта си и на чувството си за вина: „Разкарайте се! После ще говорим!“ Затворих очи и прилежно ги стисках, докато не влязохме в Пловдив. Реших да сляза при ресторант „Стадиона“, както винаги. Когато наближихме кръстовището, станах и се запътих към вратата, до която все още стоеше прав младият мургав мъж. Веднага щом автобуса спря, изскочих навън, без да го погледна.

Дъждът отдавна беше спрял. Слънцето огряваше всичко. Синьото кадифено небе беше изпълнено с бели облаци — сякаш някой там горе си беше поръчал двойна порция захарен памук. Наместих раницата на гърба си и поех по „6-и септември“. Безбройните коли ме задминаваха като застаряваща проститутка, от която никой вече не се интересува.

Усетих сълзи в очите си и осъзнах, че ужасно ме е срам.