Илия Михайлов
Когато вали (32)

Мечтатели

Пътят от Колоната към Тортата винаги е бил нещо доста специално за всички, които носим Пазарджик в себе си. Нещо, което може да усети само онзи, който от малък знае смисъла на израза „През «Чиксалън» за гарата“.

Иначе това е една къса улица, пълна с живот, но и със спомени. Ако затвориш за миг очи, вървейки по нея, можеш дори да се върнеш назад във времето и да видиш Татар Пазарджик от началото на миналия век. Някой заможен търговец върви важно по прашното Мекхеме, превърта бавно в ръка едрите тъмножълти зърна на кехлибарената си броеница и тихичко си нашепва успокояващо „Имам да взимам. Нямам да давам! Имам да взимам! Нямам да давам!“. А ако малко напрегнеш слуха си и стиснеш още по-силно очи, можеш дори да чуеш как някой от уличните продавачи подвиква от време на време „Тооопъл симиид!“, държейки под око градските босоноги хлапаци с ожулени колене, наобиколили го като гладни кутрета.

Аз самият си спомням първите подобия на пици в града, които се правеха в един павилион на тази емблематична улица в края на 80-те години. Всъщност това не бяха никакви пици, а някакви тестени платформи, намазани обилно с доматен сос отгоре и поръсени с нарязани на колелца кренвирши. Но за нас, децата от онова време, нямаше нищо по-вкусно и примамливо.

Тази улица винаги ми е приличала на малка веничка върху челото на града. Когато е пълна с хора, тя се надува и пращи от живот. А щом вечер опустее, тъжно се прибира навътре и чака с нетърпение сутринта, когато отново ще замирише на банички и нов ден. Ще я огласят сладките приказки на спрели за раздумка пенсионери, до които са оставени да си починат пазарски чанти със зеленчуци. Или ученици, които обсъждат на висок глас някоя нова игра в смартфоните си.

Не бях минавал оттук отдавна, но сега бързах да се срещна с Петя и с г-жа Дъбова. Стигнах неусетно до Тортата и се спрях, за да потърся с поглед Юри. Реших, че имам време да се обадя и на него. Безкрайно уважавам този човек, както и това, което прави — да продава стари книги. Обичам начина, по който се отнася към тях — с нежност и грижа, като към свои собствени деца. Ако има конкурс на тема „Най-добрият приятел на книгите“, бих гласувал за Юри с две ръце.

Освен всичко друго той е и главният жрец на това истинско религиозно братство — градския Клуб на почитателите на фантастиката. Един човек, който общува с боговете — Азимов, Стругацки и т.н.

— Вече не пуша! — каза ми Юри, излизайки да се видим за малко пред „Часовника“ — Отказах ги!

— Браво! — отвърнах. — Моите поздравления! Хем ще си пазиш здравето, хем няма да си даваш парите на вятъра.

Побъбрихме още малко за книгите и за живота. И аз казах:

— Ще тръгвам, брат. Чакат ме. Само един въпрос преди това.

— Давай — каза с усмивка Юри, поздравявайки някакъв минаващ наблизо старец, който стискаше в ръка „Мъжът и жената интимно“ и стиховете на Вапцаров.

— Юри, защо харесваш фантастика?

Той ме погледна с очи, в които прочетох „Кооолко назад ме върна само!“, и каза:

— Навремето исках да стана астроном. Чертаех карти. Гледах звездите. Мечтаех.

Усетих, че настръхвам, а той продължи:

— Знаеш ли, звездите могат да говорят. Стига само да разбираш техния език.

Погледнах го с усмивка и отвърнах:

— Щом ти го казваш, вярвам ти.

А после допълних:

— Какво стана после, Юри? Какво стана с мечтите, брат?

Видях, че погледът му се спря върху купчината книги, които стояха наблизо, след което ми отговори с тихо достойнство:

— Отлетяха някъде в небето — заедно с хвърчилата, които пускахме тогава.

— Ех, ти… — промълвих аз и тръгнах.

Няколко възрастни дами се радваха на февруарското слънце, насядали по близките пейки наоколо. Двама влюбени, за които останалият свят просто не съществуваше, бързо ме задминаха, устремени нанякъде. Дълго гледах стиснатите им една в друга като заклинание ръце, докато се изгубиха от погледа ми, превръщайки се в две малки черни точици.