Илия Михайлов
Когато вали (25)

Един до друг

Студът беше сковал всичко в железните си клещи. От паметниците в шуменското гробище, покрити със скреж, гледаха множество лица на хора, починали по различно време и на различна възраст, като странни мълчаливи свидетели на вечността.

Взехме си „последно сбогом“ с баба и се качихме в колата. Боже! Колко трудно се пише за смъртта! Трудно се говори за нея, а сякаш още по-трудно е да ѝ се даде някакво обяснение. Не съм сигурен дали тя е логичният край на човешкия живот. А защо не — негово естествено продължение? Стига да вярваш в това. Когато не можем да си обясним нещо, често му придаваме смисъл, предоставен ни великодушно от Негово Величество Опита. А когато и това не върши работа, търсим Бог и Неговата воля. Едно съм проумял — смъртта е едно от малкото сигурни и гарантирани неща за всекиго от нас. От тук нататък остава да ти пука за правилата, по които живееш, и какво ще оставиш след себе си. Ех, този хан Омуртаг и неговият Търновски надпис! Колко много мъдрост само в две изречения!

Седяхме с мама Ани на задната седалка. Бях сложил ръката си върху рамото й, за да отнема от мъката ѝ, колкото мога. Знам от опит, че едно от най-странните химични свойства на човешката болка, е способността ѝ да се разгражда до известна степен, ако бъде споделена. В този момент колата спря на светофара. Въздъхнах тежко и погледнах през прозореца. Един човек с дебело яке и син работен панталон потропваше с крака, за да се стопли, докато чакаше пред малка кафе машина до работилницата за надгробни паметници. Тогава видях и тях. Бяха подпрени, изправени до стената. Два мраморни паметника. На единия прочетох името Мехмед, а на другия пишеше Стефан. Сякаш Мохамед и Христос, седнали един до друг. В този момент осъзнах, че всъщност смъртта е онзи малък знак за равенство, който стои между всички нас. Не знам дали всички сме равни пред закона, но съм сигурен, че пред смъртта е така.

Не, не откривах топлата вода. Сигурен съм, че много преди мен някой отдавна се е сетил за това. Но аз го проумях за себе си в онази минута.

После светна зелено и ние потеглихме, докато един слънчев лъч плахо се опитваше да си намери място при нас в колата.