Илия Михайлов
Когато вали (33)

Денят на християнското семейство

Ноемврийският дъжд продължаваше кротко да вали като тихо обещание, което Някой нашепва от небето във вид на ситни капчици. Те сякаш нямаха търпение да полегнат уморено по пустите улици на Пазарджик, редом до нападалите преди тях листа от близките дървета. Дискретната сутрешна мъгла тайнствено беше обвила хотела в обятията си и отказваше да го пусне. Една счупена пейка, подгизнала и самотна, геройски понасяше грубите шеги на нахален настръхнал врабец, който нервно подскачаше върху нея. Няма по-разнолик сезон от есента. Веднъж е шарена и златна, широко усмихната и приветлива. А друг път е сива и намръщена, носеща тягостно усещане за тъга и меланхолия. Хората са като сезоните — толкова са различни и така ужасно си приличат.

Вървях към училището и си мислех, че ме очаква дълъг ден с няколко прекачвания на моята професионална Машина на времето. С пети клас трябваше да отидем в Старото египетско царство при фараона и неговия народ. Веднага след това, с младите хора от шести клас, трябваше да се отбием в ранносредновековна България през първата половина на IX в. и да се запознаем с управлението на хановете от този период. А за десерт ни очакваше Испания, където щяхме да се разходим с десети клас по бойните полета на Гражданската война (1936–1939 г.) и да се запознаем с ген. Франко.

Докато минавах край църковната ограда, забелязах един отлепен некролог, който с последни усилия се държеше за стената. До него обява на някаква фирма гордо заявяваше готовността си за РЕМОНТ НА ПОКРИВИ. А отдолу, оградено от коледни камбанки, стоеше празничното меню за новогодишната нощ на градски ресторант. Кой знае защо си спомних за Търновския надпис на хан Омуртаг: „Човек и добре да живее, умира и друг се ражда…“. Цялата мъдрост на житейския кръговрат, събрана в няколко думи. Кое е по-важно — „колко“ или „как“ си живял? Какво ще оставиш след себе си и за кого? Само веднъж ли имаме право на тази вълшебна игра — живота?

Звукът от църковните камбани ме извади от философското ми вцепенение. Чух зад гърба си детски глас, който попита:

— Мамо, защо бият камбаните?

— Нали вече ти казах преди малко — Денят на християнското семейство е — отговори приятен женски глас.

Забелязах с периферното си зрение как ме настигат две фигури. Едно малко момиченце с дълга плитка, сини гумени ботуши с бели сърчица по тях, розово яке и раница с нарисувана върху нея кукла Барби. В едната си ръка то стискаше зелен чадър, а с другата държеше ръката на майка си — висока жена с изморен, но решителен поглед.

— Мамо — продължи момиченцето, — ние с татко като сме разведени, трябва ли да празнуваме тоя празник?

Жената нахлупи още по-старателно качулката на якето си и каза:

— Трябва, разбира се! Той е твой баща! А и нали ти и аз сме семейство!

— Мамо, аз като порасна…

— Стига си говорила! Сложи си шала на устата и да бързаме, че закъснявам за работа!

Не спираше да вали. Двете фигури бавно ме задминаха и се отдалечиха. Подтичвайки, малко бездомно куче пресече улицата и изчезна заедно тях.