Илия Михайлов
Когато вали (22)

Обувките

В памет на жертвите на Холокоста

Някои градове са като хората — могат да те обичат и да те накарат да се влюбиш в тях. Като някаква бяла магия е. Пускаш ги в сърцето си, без да разбереш, и те се настаняват завинаги в него. Когато си тръгваш от тях, усещаш как нещо от теб самия остава там — сякаш за да бъде твоята невидима нишка между теб и това място, което вече усещаш като специално. А един глас, някъде много отдалеч, тайнствено ти нашепва: „Върни се един ден тук! Ще те чакам!“. И ти си обещаваш, че някой ден отново ще вървиш по тези улици, някой ден… Но сега… сега е време да продължиш по пътя си.

Така се чувствам аз, когато говоря, мисля и пиша за Будапеща.

Бяхме там само от няколко часа, а вече усещах, че съм влюбен в този град и неговата харизма, в красивите му площади и църкви, в усмихнатите горди хора, в зелените паркове и в онзи специфичен привкус на имперското минало на Хабсбургите. Помня, че едва затворих уста, когато с Валечка, Дани и бате Жоро се озовахме пред сградата на Унгарския парламент, над която беше простряло ръце щедрото юлско слънце.

Зад тази феерия от мрамор, гранит и архитектурна изящност ни очакваха крайбрежната алея и синята дружелюбна усмивка на тихия Дунав. Тогава ги видях — всички онези мъжки, женски и детски обувки, изработени от метал, наредени небрежно, сякаш притежателите им току-що са ги събули, за да разхладят уморените си нозе в реката. Те са и днес там. Можеш сам да ги видиш, когато отидеш. Не обвиняват никого за нищо. Може би отдавна са простили, но няма как да забравят. Стоят си, за да напомнят за човешката лудост да мразиш някого заради произхода и бога му. За да бъдат безмълвно свидетелство за болката, страданието и унижението, които носи със себе си войната. За да можем всички ние, които сме „тук“ и „сега“, да обичаме живота, да го ценим и да го живеем заради себе си и заради всички онези жертви на Холокоста, които бяха лишени от това право.