Илия Михайлов
Когато вали (14)

14. февруари

Спи ми се. На другите също, но всеки се бори посвоему със съня. Автогара „Юг“ е притихнала в очакване. Новият ден все още се ражда. Продавачката на билети се прозява с отегчение. Някакъв човек до мен почесва плешивата си глава и отново я забива във вестника. Чувам познат звук. Някой си пуска поредното блудкаво кафе от машината. Една жена гледа лошо и лакомо яде мазна баница.

Изведнъж вратата се отваря и първото, което виждаме всички, е един огромен плюшен мечок с червено сърце точно на гърдите. Носи го млад мъж с брада. Добре облечен е и със самочувствие. Сяда до жената с баницата, която го оглежда от глава до пети. Той вади телефона си и почва да пише нещо, без да забелязва нея или нас.

Чак сега се сещам, че днес е 14. февруари.

„А Вие какво ще празнувате днес? — пита ме доктор М., която пътува всеки ден до една частна болница в Пазарджик. — Св. Валентин или Трифон Зарезан?“.

Смутено поглеждам встрани, след което ѝ обяснявам, че днес прекланям глава пред един човек, който се превърна в светец, защото заедно с брат си даде на нас — българите — може би най-ценното нещо, което имаме от векове като колективна собственост — нашата азбука. Така той ни посочи пътя, даде ни прозрението и ни направи уникални. Това е св. Константин Кирил Философ, който умира в Рим на 14. февруари преди 1150 г.

Доктор М. ме гледа с интерес, а след това поглежда часовника си. „Вие ми изнесохте цял урок по история! — казва тя. — Хайде да вървим, че автобусът сигурно вече е на сектор 4“.

Млъквам виновно и тръгвам с нея. Студеният февруарски вятър сякаш ме пронизва. Слагам си шапката и вдигам ципа на якето си.

Заедно с нас става и младият мъж с плюшения мечок. Задминава ни и излиза пръв, оставяйки след себе си мирис на скъп парфюм. Мечокът закача случайно вратата и изведнъж се чува „I Love You! I Love You! I Love You!“.