Кон Игълдън
Вратите на Рим (36)

Глава 35

Марк търпеливо чакаше префектът да го приеме. За да убие времето преди срещата, на която щеше да се определи бъдещето му, отново прочете писмото на Гай. Беше пътувало много месеци, предавано от ръка на ръка от легионерите, които отиваха към Илирия. Накрая беше включено в пакет заповеди за Четвърти македонски легион и му беше предадено.

Смъртта на Марий беше ужасен удар. Колко му се искаше да може да му покаже, че вярата му в него има сериозни основания. Искаше му се да му се отблагодари — но сега вече не беше възможно. Макар че никога не се беше срещал със Сула, Марк се питаше дали консулът ще е опасност за него и за Гай… всъщност вече Юлий.

Беше се усмихнал при вестта за женитбата и се беше намръщил на кратките редове за Александрия — отгатна много повече от това, което Юлий разкриваше. Корнелия беше небесно създание, ако се съдеше по писаното от Юлий. Това всъщност беше единствената добра новина в цялото писмо.

Тежката врата към кабинета се отвори и прекъсна мислите му. Един легионер излезе отвътре и му отдаде чест. Марк стана и отвърна на поздрава.

— Префектът те вика — каза войникът.

Марк кимна, влезе в стаята и застана мирно на определените три стъпки от дъбовата маса на префекта, на която нямаше нищо друго освен кана вино, мастилница и няколко листа пергамент.

Рений също беше там, застанал в ъгъла с чаша вино. И Леонид — центурионът на Бронзовия юмрук. Карак, префектът на лагера, даде знак на Марк да седне и той сковано се намести на един тежък стол.

— Отпусни се де, това не ти е военен съд — измърмори Карак и погледна документите на бюрото си.

Марк се опита да разчупи неудобната си поза.

— Твоите две години изтичат след седмица, както без съмнение не си забравил — каза Каран.

— Не съм — отвърна Марк.

— До момента се проявяваш много добре. Командир на контуберний, успешни акции срещу местните племена. Победител в турнира на Бронзовия юмрук миналия месец. Чух, че хората те уважават, въпреки че си млад, и смятат, че си надежден в криза — някои биха казали особено в криза. Началниците ти смятат, че и във всекидневните задачи се справяш много добре, но се открояваш най-вече в битки или трудни моменти. Това е ценна черта за млад офицер. Може би е за твое добро, че Рим разширява владенията си. Ще има много работа за тебе, където и да пожелаеш да отидеш.

Марк кимна предпазливо. Карак кимна към Леонид и продължи:

— Твоят центурион се изказа ласкаво за тебе и за начина, по който си пресякъл кражбите на онова момче… Пепис. Отначало имаше съмнение дали ще можеш да си намериш място сред войниците, но ти винаги беше почтен и лоялен към Четвърти македонски легион. Накратко, момче, бих искал да подпишеш нов договор с повишение в петдесетник. По-голяма заплата и по-добро положение, повече свободно време. Какво ще кажеш?

— Мога ли да говоря свободно? — попита Марк. Сърцето му тупкаше неспокойно.

Карак сви вежди.

— Разбира се.

— Предложението е великодушно. Двете години в легиона бяха за мене щастливо време. Имам приятели тук, но… израснах в имението на един римлянин, който не беше мой баща. С неговия син бяхме като братя и се заклех, че ще го подкрепям, че ще съм негов меч, когато станем мъже. — Усещаше погледа на Рений върху себе си. — Той сега е в Трети партски легион, остава му да служи малко повече от година. Когато се върне в Рим, бих искал да го намеря.

— Рений ми разказа част от историята между този… Гай Юлий и тебе. Много добре разбирам подобна лоялност. Тъкмо такива неща ни правят нещо повече от зверове според мен.

Карак се усмихна и Марк бързо погледна към другите двама, изненадан, че не вижда укора, от който се беше страхувал. Леонид заговори със спокоен, нисък глас:

— Нима мислеше, че няма да разберем? Синко, много си млад още. Ще служиш в много легиони, преди да те дарят с някое имение. Но най-важното е, че служиш на Рим — постоянно и без оплакване. Ние тримата сме посветили живота си на тази цел — да видим града в безопасност и силен, обект на завист от страна на целия свят.

Рений се усмихваше, прикрил уста с чашата. Двамата с Леонид бяха олицетворение на онова, което като момче Марк се беше надявал да постигне.

Карак вдигна един лист и каза:

— Рений беше убеден, че това ще е единственият начин да те задържим достатъчно дълго в легиона, за да вземеш участие в състезанието с мечове тази зима. Това е договор за една година и един ден.

Подаде му документа и гърлото на Марк се сви.

Беше очаквал, че ще трябва да предаде офицерската си екипировка и да вземе заплатата си, преди да тръгне по дългия път към Италия. Същински дар от боговете беше да получи такова предложение, когато бъдещето му изглеждаше толкова несигурно. Запита се какво ли е участието на Рений в това и внезапно реши, че не го интересува. Искаше да остане в Четвърти македонски легион и наистина се чувстваше разкъсан между лоялността към приятеля си от детските години и щастието, което беше намерил в своето собствено семейство — легиона.

Сега имаше още една година да расте и да преуспява. Очите му леко се разшириха, докато четеше документа.

Карак забеляза това и каза:

— Виждаш, че сме включили повишението. Ще командваш петдесет души. Под началството на Леонид. Ще докладваш на неговия помощник Дарит. Предлагам да заемеш поста без предубеждения. Петдесет мъже не са осем — проблемите ще са нови за тебе, обучението за бой изисква сложни умения. Ще е трудна година, но мисля, че ще ти хареса.

— Благодаря. Това е голяма чест.

— Чест, която си си спечелил, младежо. Чух какво се е случило в лагера на синьокожите. Сведенията, които донесе, ни помогнаха да променим отношението си към тях. Кой знае, след няколко години може би дори ще търгуваме с това племе.

Карак явно се радваше, че носи добри новини на младия мъж. Рений ги гледаше одобрително.

„Това ще е моята година“, закле се Марк пред себе си, докато дочиташе документа до края — там пишеше колко унции масло и сол му е позволено да взема от складовете, какви средства му се отпускат за поправки на оръжията и така нататък. Новият пост включваше стотици неща, които трябваше да научи, и то бързо. Заплатата също беше значително по-висока. Той знаеше, че роднините на Юлий биха го подпомогнали, ако ги помоли, но мисълта да зависи от благодеяния, когато се върне в Рим, не му харесваше. Сега щеше да има възможност да спести нещичко и да разполага с достатъчно средства, когато тръгне да се връща в Рим.

Хрумна му нещо и той се обърна към Рений.

— Ще останеш ли в легиона?

Старият боец сви рамене и отпи от виното си.

— Може би. Хората тук ми харесват. Не забравяй, отдавна съм надхвърлил възрастта за пенсиониране. Карак трябва да манипулира цифрите за заплатите всеки път, когато праща доклади. Иска ми се обаче да видя какво е направил Сула в Рим. Пък и за разлика от тебе, аз не съм на договор.

Карак въздъхна.

— И на мене ми се иска да видя Рим. Четиринадесет години минаха, откакто дойдох тук, но като постъпвах на служба, си знаех, че ще е така.

Наля вино на всички и вдигна чашата си.

— Да пием за Рим и за идващата година.

Всички пиха.

Марк остави чашата си, взе перото, топна го в мастилницата и написа на документа цялото си име.

„Марк Брут“.

Карак стана и здраво стисна ръката му.

— Добро решение, Брут.