Кон Игълдън
Вратите на Рим (16)

Глава 15

В нощта преди триумфа лагерът на Първородните беше невероятно оживен. Гай седеше до един от лагерните огньове и точеше камата, която бе принадлежала на баща му. Огньовете и шумът от седем хиляди войници и други обитатели на лагера правеха мрака оживен и весел. Лагеруваха на открито на по-малко от пет мили от вратите на града. През последните седмици всички лъскаха броните, мажеха с восък кожените части на облеклата и зашиваха, където беше скъсано. Чешеха конете така, че кожите им лъсваха. Упражненията по маршировка бяха станали напрегнати — не се допускаха грешки, никой не искаше да остане в лагера, когато другите триумфират в Рим.

Мъжете бяха горди с Марий, гордееха се и със себе си. В лагера нямаше фалшива скромност — всички знаеха, че и те, и пълководецът им заслужават тази чест.

Марк дойде отнякъде, седна до Гай и се загледа в пламъците.

— Какво се говори? — попита Гай сърдито, без да го поглежда.

— Тръгвам призори — отвърна Марк. — Това е за добро, нали разбираш. Марий написа писмо, което да отнеса в новата си центурия. Искаш ли да го видиш?

Гай кимна и Марк му подаде един свитък. Гай зачете:

Препоръчвам ти този младеж, Карак. Ще стане първокласен войник след няколко години. Има жив ум и прекрасни рефлекси. Обучавал го е Рений, който ще го придружи до твоя лагер. Дай му отговорни задачи веднага щом докаже, че умее да се справя с тях. Той е приятел на моя дом.

Марий. Легионът на Първородните

— Хубави думи. Желая ти успех — каза огорчено Гай и му върна свитъка.

— Само това ли ще кажеш? — изсумтя Марк. — Вуйчо ти ми даде назначение за друг легион. Не разбираш ли какво означава това за мене? Разбира се, бих искал да остана с тебе, но ти ще учиш политика в сената, след това ще заемеш висок пост в армията и сред жреците. Аз не притежавам нищо друго освен уменията си, ума си и екипировката, която ми даде Марий. Без неговото покровителство ще свърша като пазач на някой храм! С него имам шанс да направя нещо за себе си. Яд ли те е на мене?

Гай се обърна към него и гневът му изненада Марк.

— Знам, че трябва да постъпиш така, но просто… никога не съм си представял, че ще завладявам Рим самичък. Винаги съм очаквал ти да си с мене. Това означава приятелството.

Марк стисна здраво ръката му над лакътя.

— Ти винаги ще бъдеш най-добрият ми приятел. Ако някога имаш нужда от мене, само ме повикай и ще дойда. Помниш ли какво беше, преди да дойдем в града? Винаги се търсехме и винаги можехме да разчитаме един на друг. Заклел съм се в това и никога не съм нарушавал клетвата си.

Гай не го погледна и Марк стисна ръката му по-силно и каза:

— А можеш да имаш Александрия. — Опитваше се да си придаде благородно изражение.

Гай въздъхна.

— Подарък на раздяла? Какъв великодушен приятел си само! Много си грозен за нея, както ми каза тя вчера. Харесва компанията ти за разнообразие. Красотата й изпъква пред твоята маймунска физиономия.

Марк кимна и каза весело:

— Тя май ме иска само за в леглото. Може би пък да й четеш стихове, докато аз я уча на позите?

Гай изсумтя възмутено, после бавно се усмихна.

— Като те няма тебе, и аз мога да й показвам позите.

И се изсмя горделиво, за да прикрие мислите си. Какви пози? Сещаше се само за две.

— Е, ти ще си абсолютен левак след мене. С цялата тази практика, която натрупвам. Марий е великодушен човек.

Гай погледна към приятеля си, опитвайки се да прецени докъде стигат хвалбите му. Знаеше, че Марк се беше проявил доста сред робините в дома на Марий и рядко можеше да бъде намерен в стаята си по тъмно. Колкото до него, не знаеше какво чувства. Понякога искаше Александрия толкова много, че го заболяваше, а друг път искаше да гони момичетата по коридорите, също като Марк. Знаеше, че ако се опита да упражни насилие над нея като робиня, ще загуби всичко, което му е скъпо. Една сребърна монета би могла да му купи подобно преживяване. Представата, че Марк може би вече се е наслаждавал на това, което той желаеше най-много от всичко, накара кръвта му да се разбушува.

Марк прекъсна невеселите му мисли с нисък глас:

— Винаги ще имаш нужда от приятели, от хора, на които да вярваш. И двамата виждаме каква власт притежава вуйчо ти и аз мисля, че и двамата бихме искали да вкусим същото.

Гай кимна.

— За какво ще съм ти аз — беден син на градска проститутка? Мога обаче да си спечеля име и състояние в новия си легион и тогава можем да правим истински планове за бъдещето.

— Разбирам. Помня клетвата ни и ще я спазвам. — Гай замълча за миг, после разтърси глава, за да прогони мислите за Александрия. — Къде те пращат?

— Отивам в Четвърти македонски легион, така че двамата с Рений тръгваме за Гърция, в огнището на цивилизацията, както казват. Нямам търпение да видя тези чужди земи. Чувал съм, че там жените се състезавали в бягане голи, нали разбираш. Направо да ти настръхне мозъкът. И не само мозъкът.

Той се засмя. Гай също се насили да се усмихне. Все още мислеше за Александрия. Дали щеше да я има?

— Радвам се, че Рений тръгва с тебе. Добре ще му се отрази да се развлече малко след тези неприятности.

Марк сбърчи нос.

— Така е, макар че няма да е най-приятната компания. Всеки път, когато се напие, става нетърпим, но разбирам защо.

— Ако робите бяха изгорили дома ми, и аз щях да се чувствам като него. И са му взели всичките пари. Бил ги заровил под пода, но са ги намерили по някакъв начин. Това не е никак славна глава в нашата история — роби да крадат спестяванията на един старец. Впрочем, той не е чак толкова стар, нали?

Марк му хвърли изненадан поглед. Никога не бяха разисквали това, но Гай като че ли нямаше нужда от разяснения.

— Кабера? — попита Гай и Марк кимна. — И аз така си помислих: той направи нещо подобно и с мене, когато бях ранен. Със сигурност е полезно човек да го има край себе си.

— Радвам се, че остава с тебе. Той вярва в твоето бъдеще. Трябва да се грижи да не те убият, докато аз се върна покрит със слава и обграден с красиви жени, до една победителки в бяганията.

— Може да не те позная сред цялата тази слава и тия жени.

— Ще съм си същият. Съжалявам, че ще пропусна утрешния триумф. Сигурно ще е нещо изключително. Знаеш ли, че е наредил да изсекат сребърни монети с профила му? Ще ги хвърля на тълпите по улиците.

Гай се разсмя.

— Съвсем в стила на вуйчо ми. Обича хората да го познават. Радва се на славата повече, отколкото на спечелените битки, струва ми се. Вече плаща на хората си с тези монети, така че те се разпространяват из Рим. Това би трябвало да подразни Сула. А може би вуйчо ми иска точно това.

Кабера и Рений се появиха от сянката и седнаха при тях.

— Тук значи сте били! — каза Рений. — Вече ми се струваше, че няма да мога да те намеря и да се сбогувам.

Гай за кой ли път забеляза обновената му сила. Изглеждаше не повече от четиридесетгодишен или може би добре запазен четиридесет и пет годишен мъж. Пръстите му стискаха като желязо, когато му протегна ръка.

— Пак ще се срещнем — каза Кабера.

Те го погледнаха. Той вдигна ръце с дланите нагоре и се усмихна.

— Не е пророчество, просто го усещам. Още не сме извървели общите си пътища.

— Радвам се, че оставаш тук. След като Тубрук се върна в имението, а тези двамата заминават в Гърция, щях да съм съвсем сам в Рим — каза Гай и се усмихна малко плахо.

— Грижи се за него, стари мошенико — каза Рений. — Не съм си дал целия този труд, за да го обучавам, само за да чуя, че го е ритнал някой кон. Дръж го далече от лоши жени и препалено пиене. — После насочи пръст към Гай. — Упражнявай се всеки ден. Баща ти никога не си позволяваше да се отпусне. И ти не би трябвало да се отпускаш, ако искаш един ден да си полезен на нашия град.

— Обещавам. Какво ще правиш, след като оставиш Марк?

Лицето на Рений потъмня.

— Не знам. Нямам от какво да живея, така че ще видим. Както винаги, всичко е в ръцете на боговете.

За миг всички се натъжиха. Нищо вече не беше същото.

— Хайде де — изръмжа Рений. — Вече е време да спим. Само няколко часа остават до зазоряване, а ни предстои дълъг ден.

Когато на следващата сутрин Гай се събуди, Марк и Рений вече бяха заминали.

 

 

До него грижливо сгъната лежеше toga virilis — дрехата на зрелия мъж. Той я гледа дълго, опитваше се да си спомни напътствията на Тубрук за правилното й обличане. Момчешката туника беше много по-проста. Тогата, чийто ръб се спускаше до земята, бързо щеше да се изцапа. Посланието беше ясно и просто: мъжът не се катери по дърветата и не гази из кални реки. Момчешките забавления трябваше да останат в миналото.

Големите палатки за по десет души се губеха в далечината, правите линии подсказваха дисциплината на войниците и техния началник. Марий беше прекарал по-голямата част от месеца в изготвяне на карта за дългия път по улиците — път, който свършваше пред стъпалата на сената. Мръсотията беше изстъргана от камъните по пътищата, но те все още си оставаха тесни и криви, затова легионът можеше само да се подреди в редици от по шестима мъже или трима конници. Щеше да има хиляда и сто реда войници, конници и екипировка. След много спорове с инженерите си Марий се съгласи да остави обсадните машини в лагера — просто нямаше начин да ги прекара покрай острите ъгли. Пресметнаха, че ще са необходими около три часа за целия марш, без да се държи сметка за неочаквани забавяния или грешки.

Докато Гай се измие, облече и нахрани, слънцето се беше издигнало над хоризонта и огромната маса войници в блестящи униформи беше готова за марш. Казаха му да облече тога, да обуе сандали и да остави оръжията си в лагера. След като толкова време беше ходил въоръжен, се усещаше малко беззащитен без тях, но се подчини.

Самият Марий щеше да седи на трон, поставен на ниска открита колесница, теглена от шест коня. Щеше да е облечен в пурпурна тога — цвят, носен само от пълководци по време на триумф. Боята беше изключително скъпа, добиваше се от редки морски миди. Тази дреха, в цвета на древните римски царе, се обличаше само веднъж.

Когато Марий минеше през вратите на града, един роб щеше да увенчае челото му с венец от позлатени лаврови листа и щеше да го крепи там до края на деня. През целия ден на триумфа Марий непрекъснато щеше да чува нашепнати думите, които специално той сигурно весело щеше да пренебрегва: „Помни, че си смъртен“.

Колесницата беше измайсторена така, че да минава точно между уличните камъни за стъпване. Тежките дървени колела бяха обковани с железни ленти и осите бяха прясно смазани. Основният корпус беше позлатен и блестеше под утринното слънце, сякаш направен от чисто злато. В момента Марий инспектираше войските си.

Накрая, видимо доволен, той се качи на колесницата и викна:

— Хората от нашия град няма да забравят този ден. Видът ви ще вдъхнови децата да се присъединят към силите, които поддържат безопасността ни. Чуждестранните посланици ще ни гледат и ще внимават, когато имат работа с Рим, защото видът на нашите редици ще остане в паметта им. Търговците ще ни гледат и ще знаят, че на света има и нещо друго, а не само правенето на пари. Жените ще ни гледат и ще сравняват безличните си съпрузи с най-добрите в Рим! Вижте отражението си в очите им, докато минаваме покрай тях. Ще дадем на хората нещо повече от хляб и пари: ще им дадем слава.

Разнесоха се приветствени викове и Гай се усети, че също вика. Тръгна към колесницата с трона и Марий го видя.

— Къде да застана, вуйчо? — попита младежът.

— Ела тук горе, момче. Застани до дясното ми рамо, за да знаят, че си обичан в моя дом.

Гай се засмя и се покатери на колесницата. Оттук виждаше много по-надалече и усети тръпката на предчувствието.

Марий махна с ръка и отекнаха рогове. Легионерите направиха първата стъпка по отъпканата земя.

От двете страни на огромната златна колесница Гай разпознаваше лицата от кървавия поход до сената. В деня на триумфа си Марий се беше оградил с отбраните си хора. Само глупак би решил да рискува да охули легиона днес — войниците щяха да унищожат града в яростта си. Но Марий бе предупредил хората си, че винаги се намира по някоя луда глава, и в редиците не се виждаха усмивки.

— Да изживееш такъв ден е безценен дар от боговете — каза Марий.

Гай кимна и положи ръка на облегалката на трона.

— В града има шестстотин хиляди души и днес никой от тях няма да се занимава с обичайната си работа. Вече са започнали да изпълват улиците, купуват си места на прозорците, за да ни гледат. Пътищата са застлани с прясно откъртени клонки, килим за нас, по който да вървим. Само форумът е разчистен, за да спрем там, всичките пет хиляди. Ще принеса жертва — бик на Юпитер и нерез на Минерва, а после ние с теб, Гай, двамата ще влезем в сената, за да гласуваме.

— За какво ще гласуваме?

Марий се засмя.

— Просто официалното ти приемане в редиците на благородниците и възрастните. В действителност то е само формалност. Ти имаш право по линията на баща си, пък и моята подкрепа ще ти помогне. Помни, този град е бил построен и се поддържа благодарение на златото. Има стари фамилии — чистокръвни; самият Сула е от такава фамилия. Други мъже са влезли в сената, защото са се издигнали до властта като мене. Ние уважаваме силата и ценим онова, което е добро за града, независимо от роднинските връзки.

— Онези, които те подкрепят, от новите хора ли са?

Марий поклати глава.

— Странно е, но не са. Често пъти те се страхуват да застанат на страната на своите. Много от тях подкрепят Сула, но онези, които ме следват, са нерядко също с такова високо рождение, както новите вълци в тълпата. Народните трибуни непрекъснато тръбят, че не са покварени от политиката, и вземат гласове, където ги намерят, макар че винаги може да се разчита на тях да гласуват за по-евтино зърно или повече храна за робите. Понеже имат право на вето, никога не могат да бъдат пренебрегнати.

— А могат ли да предотвратят приемането ми?

Марий се изсмя.

— Я махни тази загрижена физиономия. Те не гласуват за вътрешни проблеми, като например приемане на нови членове, а само за градската политика. И дори да гласуваха, щеше да им трябва огромна смелост, за да гласуват срещу мене, когато моят легион се е строил на форума. Ние със Сула сме консули — върховните командващи на цялата военна мощ на Рим. Ние водим сената, а не сенатът нас.

Той се усмихна снизходително и повика да донесат вино; веднага му подадоха му пълна чаша.

— Какво става, ако не си съгласен със сената или със Сула? — попита Гай.

Марий изсумтя, пъхнал нос в чашата.

— Много просто. Хората избират сената, за да прави законите и да ги защитава… Избират и други, по-нисшестоящи длъжности: едили, претори и консули. Двамата със Сула сме тук, защото народът гласува за нас, и сенатът не забравя това. Ако имаме разногласия, един консул може да забрани някой закон и той не може да бъде прокаран. Или Сула, или аз трябва само да кажем „вето“, тоест „забранявам“, когато започнат разискванията, и това е краят за цяла година. Можем и да се блокираме един друг по този начин, макар че не се случва често.

— Но как сенатът контролира консулите? — настоя Гай.

Марий отпи голяма глътка вино, усмихна се и попипа корема си.

— Могат да гласуват против мене и на теория да ме свалят от длъжност. Но на практика моите поддръжници ще предотвратят подобен вот, така че консулът е почти недосегаем през цялата година.

— Ти каза, че консулът се избира за една година и след това трябва да се оттегли — напомни му Гай.

— Законът се прекланя пред силните, Гай. Всяка година сенатът настоява да се направи изключение и да ме преизберат. Аз съм добър за Рим, нали разбираш… и те го знаят.

Гай беше доволен от тихия разговор, или поне толкова тих, колкото искаше вуйчо му. Разбра защо баща му винаги се бе отнасял с недоверие към него. Марий беше като лятната светкавица — невъзможно е да се каже къде ще падне следващия път, — но за момента държеше града в ръцете си и Гай откри, че и на него му се иска същото: да е в центъра на нещата.

 

 

Чуха гълчавата на Рим много преди да стигнат вратите. Звукът беше като морето — безформена, разбиваща се вълна, която ги погълна, когато спряха пред града. Градските стражи се приближиха към златната колесница и Марий стана, за да ги посрещне.

— Кажи ми името и занятието си — каза единият официално.

— Марий — военачалник на Първородните. Дойдох да получа триумфа си по улиците на Рим.

Мъжът се изчерви и Марий се засмя.

— Можеш да влезеш в града — каза стражът, отстъпи назад и махна да отворят вратата.

Докато сядаше, Марий се наведе към Гай.

— Протоколът изисква да поискам позволение, но този ден е прекалено хубав, за да си разменям любезности със стражи, които не могат да се вредят в легионите. Да влезем.

Той даде сигнал и отново се разнесоха звуци на рог. Вратите се отвориха и тълпата се забута любопитно. Шумът блъвна към легиона и кочияшът на Марий трябваше да плесне силно юздите, за да накара конете да тръгнат.

Легионът влезе в Рим.

 

 

— Трябва да станеш сега, ако искаш да се приготвиш навреме и да гледаш триумфа! Всички казват, че ще е нещо величествено, баща ти и майка ти вече са се облекли, свитата им е готова, а ти лежиш и мързелуваш.

Корнелия отвори очи и се протегна. Завивките й паднаха на пода. Бавачката й Клавдия дърпаше завесите, за да проветри стаята и да пусне вътре слънчевата светлина.

— Виж, слънцето вече е високо, а ти още не си се облякла. Срамота е да те намирам необлечена. Ами ако бях някой мъж или баща ти?

— Той нямаше да посмее да влезе. Знае, че не си обличам нощни дрехи, когато е горещо.

Все още прозявайки се, Корнелия стана съвсем гола от леглото си и се протегна като котка — изви гръб и протегна юмруци нагоре. Клавдия притича към вратата и спусна резето, да не би някой да влезе.

— Сигурно искаш да се поизкъпеш, преди да се облечеш — каза Клавдия; любящата нотка в тона й опровергаваше привидната му суровост.

Корнелия кимна и тръгна към банята. От водата се надигаше пара. Момичето усети неясна вина, че всички останали в къщата са станали и работят още от разсъмване, но вината се разтвори в успокояващата тишина, когато влезе в басейна и въздъхна.

Клавдия нахлу след нея — носеше цял куп затоплени чаршафи. Тя никога не спираше, винаги беше изпълнена с енергия. Нито дрехите й, нито поведението й издаваха, че е робиня. Дори украшенията, които носеше, бяха истински.

— Побързай! Изсуши се с това и си облечи мамилария.

Корнелия изпъшка.

— Тази дреха е много тясна! Мразя да я нося, когато е горещо.

— Но пък придържа гърдите ти, за да не увиснат като празни торби след няколко години — изсумтя Клавдия. — Тогава ще си ми благодарна, че те карам да я носиш. Излизай! Излизай бързо, мързеливке. Ето ти чаша вода да си освежиш устата.

Докато Корнелия се бършеше, Клавдия извади дрехите й и отвори няколко малки сребърни кутийки с гримове и масла.

— Обличай това — каза тя и пусна една дълга бяла туника в протегнатите ръце на възпитаницата си.

Момичето се напъха в нея, седна пред масичката и намести овалното бронзово огледало, за да се види по-добре.

— Искам да ми накъдриш косата — каза тя замечтано и нави един кичур на пръстите си.

Косата й беше тъмнозлатиста, но абсолютно права.

— Няма да ти отива, Корнелия. И днес вече няма време. Майка ти вече е свършила с фризьорката си и ни чака. Днес трябва да изглеждаш красива, но не пресилено.

— Значи малко охра на устните и бузите, освен ако не искаш да ме намажеш с това смърдящо бяло мазило?

Клавдия изпухтя раздразнено.

— Ще минат години, преди да се налага да криеш цвета на лицето си. На колко си сега, на седемнадесет?

— Знаеш, че съм на седемнадесет, нали се напи на празненството — отвърна Корнелия с усмивка, но веднага стана сериозна, понеже робинята нанасяше охрата.

— Веселих се, скъпа, както и всички тогава. Няма нищо, ако човек си пийне. — Клавдия кимна, доволна от работата си. — Сега ще ти сложа малко антимон на прах около очите, за да помислят мъжете, че са тъмни и тайнствени, и ще започнем с косата. Не се пипай по лицето! Дръж си ръцете далеч от него, да не се размаже.

Клавдия сръчно раздели тъмнозлатистата коса на път по средата и я събра на тила, разкривайки стройната шия на Корнелия. Погледна лицето в огледалото и се усмихна.

— Не разбирам защо баща ти още не ти е намерил мъж. Много си хубавка.

— Той каза, че ще ми позволи да избирам, а аз още не съм си харесала никого — отвърна Корнелия и опипа фуркетите в косата си.

— Баща ти е добър човек, но традицията трябва да се спазва — измърмори Клавдия. — Той трябва да ти намери млад мъж с добри перспективи и трябва да имаш собствена къща. Мисля, че това ще ти хареса.

— Ще те взема с мен. Иначе ще ми липсваш като… като дреха, която е малко стара и не е модерна, но е удобна, нали разбираш?

— Колко прекрасно изказваш чувствата си към мене, скъпа — отвърна Клавдия, без да пуска главата на Корнелия, докато се обръщаше, за да вземе робата.

Голям правоъгълник от златист плат се спусна до коленете на Корнелия. Трябваше да бъде изкусно подреден за по-добър ефект, но Клавдия го правеше вече от години и познаваше вкуса на Корнелия за кройките и стила.

— Красиво е, но е тежко — измърмори младото момиче.

— Също като мъжете, както ще се увериш, скъпа — отвърна Клавдия с усмивка. — Сега тичай при родителите си. Трябва да излезем рано, за да си намерим добро място и да гледаме триумфа. Отиваме в дома на един от приятелите на баща ти.

 

 

„О, татко, трябваше да доживееш да видиш това“, помисли Гай, докато вървяха по улиците. Пътят пред тях беше тъмнозелен — камъните бяха покрити със зеленина. Хората бяха облекли най-хубавите си и най-ярки дрехи — истински весел облак от цветове и шум. Протягаха приветствено ръце, изпращаха ги с разгорещени погледи. Магазините бяха затворени, както беше казал Марий. Изглежда, целият град си беше дал почивен ден, за да види великия пълководец. Гай се учуди от броя на хората и от въодушевлението им. Нима не помнеха, че същите тези войници си бяха проправили път през града с бой само преди месец? Марий беше казал, че римляните уважават единствено силата, и доказателство за това бяха техните приветствия, които гърмяха и отекваха в тесните улици. Гай погледна надясно към един прозорец и видя красива жена да му хвърля цветя. Хвана едно и тълпата изрева одобрително.

Никой не смееше да пресече пътя им, въпреки че отстрани нямаше стражи. Ясно беше, че урокът от последния път е усвоен — като че ли някаква невидима бариера оттласкваше тълпата. Дори суровите стражи от личната гвардия на Марий се усмихваха широко.

Марий седеше на колесницата като бог. Беше положил огромните си ръце на ръчките на златния трон и се усмихваше на тълпата. Робът зад него държеше венеца от позлатен лавър над главата му и сянката падаше върху лицето му. Всички очи го следяха. Конете му бяха тренирани за бойното поле и не обръщаха внимание на викащите хора, нито на цветята, които хвърляха към тях.

Гай стоеше до рамото на великия Марий и го изпълваше гордост.

Баща му би ли оценил това? Най-вероятният отговор беше „не“ и Гай изпита тъга. Марий имаше право: да си жив в този ден означаваше да докоснеш боговете. Той знаеше, че никога няма да забрави този ден, и виждаше в очите на хората, че и те също ще запазят в паметта си мигове, които да ги топлят в тъмните зими на предстоящите години.

Видя Тубрук, застанал на един ъгъл, и когато очите им се срещнаха, усети как между тях минава цялата им история. Тубрук вдигна ръка за поздрав и Гай му отвърна. Мъжете около него се обърнаха, за да го погледнат, и се запитаха откъде ли се познават тези двамата. Тубрук кимна, докато легионерите минаваха, и Гай му отвърна, като с мъка преглътна възела, заседнал в гърлото му. Беше пиян от емоции и се хвана здраво за гърба на трона, за да не се олюлее от приливната вълна на приветствията.

Марий даде знак на двама от хората си и те се качиха при тях. Държаха торбички от мека кожа. Бръкнаха в тях и извадиха по шепа сребърни монети. Образът на Марий полетя над тълпата — всички викаха името му и се блъскаха да хванат по някоя монета. Марий също бръкна в торбичките и започна да ръси сребърни монети. Смееше се на хорската радост и хората го благославяха.

 

 

Застанала на един нисък прозорец, Корнелия гледаше развълнуваната тълпа, доволна, че е далече от нея. Потръпна, когато Марий се приближи на трона си и тълпата ревна. Той беше красив и беше герой, а Рим обичаше героите.

До него имаше един млад мъж, твърде млад, за да е легионер. Корнелия се взря, за да го огледа по-добре. Младежът се усмихваше и сините му очи блестяха — смееше се на нещо, което казваше Марий.

Процесията се приближи към мястото, откъдето наблюдаваха Корнелия и семейството й. Тя видя монетите да летят във въздуха, видя как хората се хвърлят, за да ги грабнат.

— Само хаби парите — изсумтя баща й заядливо. — Рим обича щедрите.

Корнелия не му обърна внимание. Бе приковала поглед в младежа, придружаващ Марий. Той беше привлекателен, изглеждаше силен, но в него имаше и още нещо — начинът, по които се държеше. В него имаше вътрешна увереност, а както казваше Клавдия, на света няма нищо по-привлекателно от увереността.

— Всички майки в Рим ще хукнат да гонят този наперен младеж за дъщерите си — прошепна Клавдия зад гърба й.

Корнелия се изчерви и веждите на старата бавачка се вдигнаха от изненада и удоволствие.

Триумфалното шествие щеше да продължи още два часа, но за Корнелия това беше загубено време.

 

 

Цветовете и лицата се бяха слели в едно, хората се губеха под наръчи цветя и слънцето беше стигнало пладне в момента, когато войниците навлязоха във форума. Марий даде знак на кочияша да спре точно пред стъпалата на сената. Тропотът на подковите ехтеше по каменните плочи, уличната глъчка полека оставаше назад. Гай видя, че войниците на Сула пазят входовете към площада.

— Спри тук — каза Марий и стана от трона, за да наблюдава как се приближават хората му.

Те бяха добре обучени и навлизаха в стройни редици, една подир друга, от най-далечния ъгъл към стъпалата на сената, докато форумът не се изпълни с легионери с блестящи брони. Човешки глас не можеше да стигне до всички, така че рогът даде заповед да застанат мирно и те като един удариха крак с гръмовен тътнеж. Марий се усмихна гордо и сграбчи рамото на Гай.

— Запомни това. Заради него тъпчем бойните полета на хиляди левги от дома.

— Никога няма да забравя днешния ден — отвърна искрено Гай.

Марий се приближи към четиримата души, които държаха здраво един бял бик. До тях други държаха един голям черно-бял нерез, който квичеше и се дърпаше.

Марий взе подадения му огън и запали тамян в златна купичка. Хората му сведоха глави, когато той пристъпи напред с камата си — говореше ясно и високо, докато прерязваше гърлата на животните.

— Преведи ни през войни и морове, безопасно да стигнем до нашия град — чу се гласът му.

Изтри острието в кожата на бика, докато той се свличаше на колене от страх и болка. Прибра камата, прегърна Гай през рамо и двамата тръгнаха по широките бели стъпала на сената.

Тук заседаваше властта над целия свят. Колони, които трима едри мъже не биха могли да обгърнат, поддържаха увенчания със статуи покрив. На най-горното стъпало се извисяваха затворени бронзови врати, пред които дори Марий изглеждаше дребен. Изглеждаха така, сякаш са предназначени да издържат напора на цяла армия, но когато двамата се изкачиха до тях, вратите се отвориха тихо, дръпнати отвътре. Марий кимна и Гай преглътна благоговението си.

— Ела, момче, да влезем и да посрещнем нашите господари. Не бива да караме сената да чака.