Кон Игълдън
Вратите на Рим (14)

Глава 13

Призори улиците на Рим обикновено бяха празни — повечето хора се събуждаха в късните сутрешни часове и продължаваха работа чак до полунощ. Но с наложения вечерен час ритъмът на деня се беше променил и когато Марий и хората му излязоха на улицата, магазините тъкмо отваряха.

Марий водеше войниците с уверена стъпка. Предупредителни викове караха случайните минувачи да се скриват, както видя Гай, явно от страх пред въоръжените мъже. След неотдавнашните размирици никой нямаше настроение да стои и да зяпа процесията, която слизаше по хълма към градския форум, където се издигаше зданието на сената.

Гай усещаше погледите на гражданите върху себе си и чуваше сърдито мърморене. Не било редно войниците да са на улицата. Зората беше влажна и студена и той потреперваше. Марк също изглеждаше мрачен и когато очите им се срещнаха, му кимна; беше сложил ръка на дръжката на меча си. Колкото по-силно трополяха сандалите на войниците, толкова повече нарастваше напрежението. Досега Гай не беше осъзнавал какъв шум могат да вдигат петдесетима войници, но чаткането на подкованите с желязо сандали отекваше силно в тесните улици. Отваряха се прозорци, хора викаха сърдито — но те продължаваха напред.

— Сула ще ви извади очите! — изрева един мъж, преди да затръшне вратата си.

Хората на Марий не обръщаха внимание на заплахите и на навалицата, събираща се зад тях, привлечена от вълнението и опасността и превръщаща се в заплашителна тълпа.

Далеч напред един легионер, носещ герба на Сула на щита си, се обърна, чул шума, и замръзна. Те вървяха към него и Гай усещаше внезапното вълнение, когато всички очи се втренчиха в самотно стоящия мъж. Той избра сигурността пред храбростта и изчезна зад ъгъла. Един от войниците близо до Марий понечи да го последва, но той сложи ръка на гърдите му и го спря.

— Остави го. Той ще им каже, че идвам.

Гласът му се разнесе назад по редиците и Гай се учуди на спокойствието му. Повече никой не проговори — продължиха напред в стегната строева крачка.

Кабера хвърли поглед назад и пребледня, като видя улиците да се изпълват с навалица, която ги следваше по петите. Нямаше къде да отстъпят: тълпата вървеше подире им с блеснали от възбуда очи и смели подвиквания. Кабера извади изпод робата си малък син камък, окачен на връв, целуна го и измърмори кратка молитва. Тубрук го погледна, сложи ръка на рамото му и го стисна.

Когато стигнаха обширното пространство на форума, тълпата се разля и по успоредните улици. Гай усещаше нервността на мъжете, зад които вървеше, и виждаше как мускулите им се напрягат, докато охлабват мечовете в ножниците. Преглътна и усети, че гърлото му е пресъхнало. Сърцето му биеше бързо, главата му беше замаяна.

Сякаш за да се подиграе с тях, слънцето избра момента, когато излязоха на форума, за да пробие утринните мъгли, и освети статуите и храмовете в златисто сияние. На стъпалата на сената пред тях облечени в бяло фигури излязоха от тъмнината и ги зачакаха. Гай облиза внезапно пресъхналите си устни. Четирима легионери на Сула стояха на стъпалата и стискаха дръжките на мечовете си. Другите сигурно щяха да дойдат всеки момент.

Стотици хора прииждаха отвсякъде към форума, чуваха се дюдюкания и подвиквания, отекващи в близките улици. Всички гледаха Марий и хората му, които вървяха към сената. Гай стисна зъби. Толкова много хора! Не показваха признаци на страх или благоговение и сочеха, викаха, блъскаха се, за да виждат по-добре. Съжали, че беше поискал да придружи войниците.

На крачка от стъпалата Марий накара хората си да спрат и се отдели на една стъпка напред. Тълпата взе да се блъска с лакти, изпълваше всяко кътче. Въздухът миришеше на пот и подправки. Тридесет широки стъпала водеха нагоре към вратите на заседателната зала. На тях бяха застанали деветима сенатори.

Гай позна Сула — стоеше на най-високото стъпало. Гледаше Марий с безстрастно изражение, лицето му приличаше на маска. Държеше ръцете си зад гърба си, сякаш щеше да чете лекция. Четиримата му легионери бяха заели позиция на най-долното стъпало, Гай виждаше, че са нервни, и зачака да види какво ще стане.

Сякаш по даден невидим знак тълпата се смълча, само тук-там се чуваха неясни ръмжения и проклятия, докато хората се блъскаха да заемат по-добро място за гледане.

— Вие всички ме познавате — изрева Марий. Гласът му отекна далеч в тишината. — Аз съм Марий — пълководец, консул, гражданин. Тук пред сената настоявам за правото си да получа триумф като благодарност за новите земи, които моят легион завоюва в Африка.

Тълпата се запритиска по-близо, някъде се сбиха, разнесоха се остри викове. Хората напираха към войниците, чуха се още сърдити викове. Гай усещаше лошото настроение на тълпата. Бяха се събрали като за някакво зрелище, искаше им се да видят смърт и насилие и да се забавляват. Забеляза, че другите сенатори гледат Сула и го чакат да заговори. Тъй като беше единственият друг консул, неговата дума носеше авторитета на града.

Той слезе с две стъпала, по-близо до войниците. Лицето му бе почервеняло от гняв, но произнасяше думите ясно и високо.

— Това е незаконно. Кажи на хората си да се разпръснат. Ела вътре и ще го обсъдим, когато се съберат всички сенатори. Знаеш закона, Марий.

Онези от тълпата, които бяха по-близо, чуха думите му и го приветстваха, докато други крещяха обиди — знаеха, че няма как някой да ги забележи сред навалицата.

— Познавам закона! Знам, че един военачалник има право да иска триумф. Аз издигам това искане. Отказваш ли ми?

Марий също пристъпи крачка напред и тълпата пристъпи заедно с него — хората се бутаха и запълваха стъпалата пред сената между двамата мъже.

Раздадоха се сърдити викове — тълпата негодуваше, че войниците я блъскат назад. Марий се обърна към хората си. Очите му бяха студени.

— Стига! Освободете място за пълководеца си — каза той студено.

Десетината войници отпред извадиха мечовете си и посякоха най-близките в гъстата тълпа. Западаха изкормени трупове, по мраморните стъпала потече кръв. Войниците не спряха — продължиха да убиват със студена напрегнатост; мъже и жени падаха пред тях. Надигнаха се писъци, тълпата се опита да се дръпне, но онези отзад не виждаха какво става и продължаваха да напират напред. Вече всичките петдесет войници извадиха мечовете си и започнаха да секат наоколо, без да ги е грижа кой попада под остриетата.

Сигурно бяха минали само няколко мига, но на Гай и Марк им се сториха часове. Те само гледаха с ужас как тълпата пада под мечовете като жито. Тела застлаха форума и хората изведнъж започнаха да отстъпват панически, най-накрая разбрали какво става. След още няколко секунди около Марий и хората му се отвори огромен кръг, който се разширяваше още, докато граждани и роби бягаха пред кървавите мечове.

Не беше казана нито една дума. Войниците избърсаха мечовете си в телата на мъртвите и ги прибраха. Заеха предишните си позиции и Марк отново отправи поглед към сенаторите.

Камъните на форума бяха станали хлъзгави от кръв. Мъжете на стъпалата бяха пребледнели и се бяха дръпнали назад пред тази касапница. Само Сула стоеше на мястото си, свил устни в презрителна гримаса, може би от вонята на кръв и разпрани вътрешности.

Двамата с Марий се гледаха един дълъг миг, сякаш бяха единствените на форума. Мигът се проточи и Марий вдигна ръка, сякаш за да даде друга заповед на войниците си.

— След един месец — изсъска Сула. — Получи триумфа си, Марий, но не забравяй, че днес си спечели един враг. Вкуси радостта, която ти се дължи.

Марий наведе глава.

— Благодаря ти, Сула, че беше толкова мъдър.

Обърна гръб на сенаторите, даде команда „кръгом“ и мина през редиците, за да застане отново най-отпред. Тълпата се беше дръпнала назад, но по всички лица се четеше гняв.

— Напред! — чу се гръмка команда и отново с дрънчене на желязо върху камък полуцентурията последва командира си и тръгна да излиза от площада.

Гай разтърси учудено глава и погледна към Тубрук и Марк, но не каза нищо. С крайчеца на окото си видя как една центурия от хора на Сула влиза в площада от една странична улица, с оголени мечове в ръце. Напрегна се и щеше да извика предупредително, но улови отрицателното поклащане на главата на Тубрук.

Зад тях Сула беше вдигнал ръка, за да спре хората си, и те стояха напрегнати и гледаха сърдито как Марий се отдалечава. Когато Гай стигна в края на форума, видя Сула да прави кръг с дясната си ръка във въздуха.

Марий вървеше най-отпред, но гласът му се чуваше и до последните редици.

— Вървете в плътен строй по улиците. Още не е свършило.

Войниците се събраха в сбити редици. Марий погледна през рамо.

— Внимавайте за страничните улици. Ако може, Сула няма да ни пусне да минем. Бъдете нащрек, мечовете ви да са готови.

Гай се чувстваше замаян, отнесен от събитията, над които нямаше контрол. Това ли беше безопасността под сянката на вуйчо му? Вървеше напред заедно с другите, охраняван от легионерите.

Отзад се разнесе кратък лаещ вик и Гай се обърна, като едва не се сблъска с войника зад себе си. Един от мъжете лежеше на паважа сред уличната мръсотия. Локва кръв се разтичаше около него и Гай видя как трима мъже го мушкат и кълцат неистово.

— Не гледай — предупреди го Тубрук, хвана го за рамото и го обърна напред.

— Но войникът… Не трябва ли да спрем? — извика Гай смаяно.

— Ако спрем, всички ще умрем. Сула е пуснал кучетата си.

Гай погледна в страничната улица, покрай която минаваха, и видя мъже с извадени ками да тичат към тях. Стори му се, че са легионери, но без униформа. Извади меча си почти едновременно с другите. Сърцето му заби бясно и той усети как по челото му избива пот.

— Спокойно! Няма да спираме за нищо — извика Марий; виждаше се, че мускулите на врата и гърба му са стегнати от напрежение.

Мъжете с камите отново атакуваха задната редица; един от тях падна с меч, забит в ребрата, преди другите да повалят убилия го легионер. Той извика ужасено, когато изтръгнаха меча от ръката му, после викът рязко секна.

Вървяха напред. Гай чуваше триумфални викове зад гърба си. Обърна се за миг и му се прииска да не го беше направил, защото видя как нападателите вдигнаха една окървавена глава и нададоха зверски вой. Мъжете около него заругаха яростно. Един внезапно спря и вдигна меча си.

— Хайде, Вег, още малко и ще стигнем — подкани го друг, но той отърси ръцете на другарите от раменете си и плю на земята.

— Беше ми приятел — измърмори войникът, откъсна се от групата и хукна назад.

Гай се опита да види какво става. Чу как преследвачите им изкрещяха, когато го видяха да идва, но тогава като че ли изневиделица от страничните улички наизлязоха още нападатели и войникът на Марий падна разкъсан, без да се чуе и звук.

— Вървете — извика Марий и Гай чу гнева в гласа му, първия признак на чувство, който виждаше у този мъж. — Вървете — повтори той.

Марк взе кама от мъжа отдясно и се върна назад. Беше в последната редица от трима души, когато минаха тъмното устие на една уличка — и тогава четирима нападатели скочиха отгоре им. Марк се сниши, пое тежестта на един от тях и двамата паднаха в жестока прегръдка. Марк прекара ножа си през гърлото на непознатия и премига, когато кръвта го изпръска. Използва тялото, за да блокира друг удар, и после го метна към останалите нападатели. Докато то тупваше на земята, мъжете паднаха под бързите пробождания на тримата легионери, които след това се върнаха в редиците без нито дума. Един от тях потупа Марк по рамото и Марк му отвърна с широка усмивка. Промъкна се неусетно през редиците и настигна Гай. Беше леко задъхан.

А после портите се отвориха пред тях и всички се озоваха в безопасност, все така в плътен строй, докато и последният не влезе в двора.

Когато портите се затвориха, Гай се обърна да погледне хълма, по чийто склон бяха вървели заедно. Беше пуст, нито едно лице не се показваше. Рим изглеждаше също така тих и дисциплиниран, както винаги.