Кон Игълдън
Вратите на Рим (21)

Глава 20

Марк гледаше оживеното пристанище със смесени чувства. „Луцида“ маневрираше тромаво покрай старите камъни, които бележеха границата между бурното море и спокойния залив. Наложи се с още няколко кораба да стоят в залива цяла сутрин, докато един опитен лоцман не дойде с лодката си, за да ги преведе.

Преди да стигне тук, Марк не беше се замислял за месеца в морето — за него това бе обикновено пътуване от един град до друг. За него беше важно само къде ще отиде. Но сега знаеше имената на всички моряци от малкия екипаж и бе усетил, че след онази нощ, когато пи заедно с тях на палубата, го приемат. Дори когато първият помощник отново се зае с някои от по-леките си задължения, това не влоши отношенията му с моряците. Първият помощник, както изглежда, му нямаше зъб и дори се гордееше с младежа, сякаш това, че екипажът го бе приел, до известна степен се дължеше именно на него.

Пепис продължаваше да спи по ъглите на палубата през нощта, но беше малко понапълнял от храната, която му оставяше Марк, а побоите над него бяха спрели по някакъв невидим сигнал, разпространен сред екипажа. Момчето беше станало малко по-весело и вече наистина имаше изгледи някой ден да стане моряк.

До известна степен Марк му завиждаше — в живота му имаше някаква свобода. Тези хора щяха да видят всички пристанища в известния свят, докато той щеше да марширува в чужди полета под палещото слънце и щеше да носи Рим навсякъде със себе си.

Пое си дълбоко дъх, затвори очи и се опита да разпознае всички странни миризми в морския ветрец. Жасминът и зехтинът бяха силни, но имаше и миризма на струпани хора — на пот и изпражнения. Подскочи, когато една ръка го потупа по рамото.

— Хубаво ще е пак да усетим земя под краката си — каза Рений и се взря заедно с него в пристанищния град. — Ще наемем коне, за да тръгнем на изток, към легиона, и ще намерим центурията ти, за да се запишеш и да положиш клетва.

Марк кимна мълчаливо. Рений долови настроението му.

— Само спомените остават същите, момче. Всичко друго се променя. Когато видиш отново Рим, едва ли ще го познаеш. И всички хора ще са различни. Няма как да спреш това, то е най-естественото нещо на света.

И като видя, че Марк още е оклюмал, продължи:

— Тази цивилизация е била древна, когато Рим е бил млад. Това е чуждо място за един римлянин и трябва да внимаваш идеите им за приятен живот да не те размекнат. Диви племена непрекъснато прекосяват границата в Илирия, така че ще има какво да правиш. Заинтересува се, нали? — Той се изсмя късо. — Сигурно си смятал, че само ще се упражняваш и ще се пържиш под слънцето? Марий умее да преценява, момче. Той те изпрати на едно от най-трудните места. Дори гърците не превиват коляно, без първо да поразмислят, а именно в Македония е роден Александър. Точно мястото, където да налееш малко сила в стоманените си мускули.

Загледаха как „Луцида“ пристава леко към кея и хората на брега връзват хвърлените им въжета. За кратко време малкият търговски кораб беше здраво швартован и Марк почти съжали, че така внезапно е загубил свободата си. Епид излезе на палубата, облечен в хитон — традиционна гръцка туника до коляното. Целият блестеше от накити и косата му лъщеше от масло. Видя двамата пътници, готови да слязат, и пристъпи към тях.

— Имам важни новини за вас. Гръцка армия се е надигнала на север и не можахме да спрем в Дирахион, както смятахме. Сега сме в Орикон, на сто левги на юг.

Рений се напрегна.

— Какво?! Платихме ви да ни закарате на север, за да стигнем до легиона на момчето…

— Не беше възможно, както казах — отвърна капитанът с усмивка. — Щом наближихме Дирахион, съобщенията на флаговете бяха съвсем ясни. Затова тръгнахме покрай брега на юг. Не бих рискувал корабът ми да бъде нападнат от въстаническа армия, пияна от победата си над римски гарнизони. Сигурността на кораба беше изложена на риск.

Рений сграбчи Епид за хитона и го вдигна във въздуха.

— Проклет да си, човече! Между това място и Македония има огромна планина, както добре знаеш. Още цял месец трябва да пътуваме, а това са големи разноски, за което си виновен ти.

Епид се задърпа с почервеняло от гняв лице.

— Пусни ме! Как смееш да ми посягаш на собствения ми кораб? Ще повикам пристанищните стражи и ще те обесят, нахален…

Ръката на Рений се премести около тежката златна верижка на врата на Епид. Той я дръпна силно, скъса я и я натъпка в колана си. Епид започна да пелтечи от гняв, но Рений го блъсна настрана и се обърна към Марк, докато капитанът падаше на палубата.

— Добре, да слизаме. Поне можем да си позволим да купим храна за пътуването, след като продам верижката.

Видя погледа на Марк да се насочва към нещо зад него и се извърна, като в същия миг извади меча си. Епид, с изкривено от ярост лице, го нападаше с украсената си със скъпоценности кама.

Рений плавно се отмести и заби меча в гладко обръснатите гърди на гърка. Извади острието и го изтри в хитона, докато Епид се гърчеше на палубата.

— Пияни от победата над римски гарнизони, а? — измърмори, докато прибираше меча.

Марк стоеше, смаян от бързата смърт на капитана; моряците ги зяпаха невярващо.

— Спуснете дъската — нареди им Рений. — Чака ни път.

Моряците отвориха подвижната част на перилата и спуснаха дъската за слизане. Марк поклати глава в мълчаливо неверие. Провери за последен път нещата си и се потупа по кръста по навик. Камата я нямаше — снощи я беше дал на първия помощник. Знаеше, че трябва да постъпи точно така, и усмивките на екипажа, когато мъжът се хвалеше с нея, му казваха, че е направил правилния избор. Сега нямаше усмивки и той си пожела да я беше задържал. Метна торбата си на рамо и помогна на Рений с неговата. После каза:

— Да видим какво ще ни предложи Гърция.

Рений се ухили на внезапната смяна на настроението му и мина покрай сгърченото тяло на Епид, без да го погледне. Слязоха от „Луцида“, без да се обръщат назад.

Земята се движеше застрашително под краката на Марк и той се олюля несигурно за миг, преди дългогодишният навик отново да си каже думата.

— Чакайте! — извика тъничък глас.

Беше Пепис. Тичаше презглава към тях. Спря задъхан и те го изчакаха да се успокои, за да може да говори.

— Вземи ме със себе си, господарю — каза той на Марк. Младежът премига изненадано.

— Мислех, че искаш да станеш моряк, като пораснеш.

— Вече не искам. Искам да стана войник, легионер като тебе и Рений — задърдори Пепис. — Искам да защитавам Рим от дивите орди.

Марк погледна Рений и попита:

— Да не би да си говорил с момчето?

— Да, разказах му няколко истории. Много момчета мечтаят да попаднат в легионите. Това е добър живот за един мъж — отвърна Рений.

Пепис видя, че Марк се колебае, и започна да настоява.

— Ще ти трябва слуга, някой да ти носи меча и да се грижи за коня ти. Моля те, не ме отпращай.

Марк свали торбата от раменете си и я подаде на момчето. Лицето на Пепис грейна.

— Добре. Носи това. Знаеш ли как да се грижиш за кон?

Пепис поклати отрицателно глава, без обаче да престава да се усмихва.

— Ще те науча.

— Добре. Ще съм най-добрият слуга, който си имал — обеща момчето и стисна здраво торбата.

— Поне капитанът няма да възрази — каза Марк.

— Няма. И аз не го харесвах — отвърна навъсено Рений. — Питай къде е най-близката конюшня. Трябва да тръгнем преди тъмно.

 

 

Конюшните, хановете, самите хора бяха за Марк странна смесица. Съзираше Рим в хиляди малки неща, едно от които бяха сериозните лица на легионерите, които вървяха по двойки из улиците и си търсеха с кого да се сбият. Но на всяка стъпка виждаше нещо ново и чуждо. Красиво момиче, вървящо заедно с пазачите си, им каза нещо с напевен глас и те като че ли го разбраха. Един храм близо до конюшнята беше построен от чист бял мрамор, както в Рим, но статуите бяха различни — вярно, приличаха на онези, които познаваше, но с по-други лица: брадите например бяха по-очебийни и накъдрени. Но най-странното, което видя, бяха стените на един храм, посветен на лекуването на болните.

Крайници в най-различна големина, съвършено изваяни от гипс или камък, висяха на куки на външните стени. Детски крак, превит в коляното, висеше до отливка на женска ръка; наблизо имаше миниатюрен войник, направен от червеникав мрамор, като подробностите бяха прекрасно и достоверно изработени.

— Какво е това? — попита Марк.

— Местен обичай — отвърна Рений и сви рамене. — Ако богинята те излекува, правиш подобие на крайника и й го подаряваш. Това помага да се привлекат повече хора в храма, поне така ми се струва. Не лекуват никого, без първо да даде поне малко злато, така че тези неща са като табела на магазин. Това не ти е Рим, момче. Гърците не са като нас.

— Не ги ли харесваш?

— Уважавам това, което са постигнали, но те живеят твърде много с миналата си слава. Горд народ са, Марк, но не достатъчно, за да отместят крака ни от вратовете си. Харесва им да ни смятат за варвари, а високопоставените се правят, че не съществуваме, но какво струват хиляди години изкуство, ако не можеш да се защитиш? Първото, което трябва да научат мъжете, е да бъдат силни. Ако нямаш сила, всичко друго, което притежаваш или правиш, може да ти бъде отнето. Помни това, момче.

Поне конюшните изглеждаха както навсякъде. Миризмата внезапно събуди носталгия у Марк и той се запита как ли се справя Тубрук в имението, как Гай избягва опасностите на столицата.

Рений потупа хълбоците на един як жребец, прокара ръце по краката му и провери внимателно устата му. Пепис го наблюдаваше и подражаваше на действията му — потупваше краката на коня и проверяваше сухожилията със сериозно смръщено лице.

— Колко искаш за този? — попита Рений собственика, който стоеше наблизо заедно с двама пазачи.

Мъжът изобщо не миришеше на коне. Изглеждаше чист и някак си лъснат, с блестяща коса и брада.

— Той е силен — отвърна гъркът на ясен латински, макар и с акцент. — Баща му е печелил състезания, но той е малко тежък, за да тича бързо, по-подходящ е за бой.

Рений сви рамене.

— Искам да ме откара на север, отвъд планините. Колко му искаш?

— Казва се Аполон. Купих го, когато един богаташ загуби богатството си и трябваше да продава всичко. Платих цяло състояние, но аз познавам конете, знам колко струва.

— Харесва ми — каза Пепис.

Двамата мъже не обърнаха внимание на момчето.

— Ще платя за него пет ауреуса и ще го продам, след като пътуването свърши — твърдо каза Рений.

— Той струва двайсет, плащал съм за храната му цяла зима — отговори търговецът.

— За двайсет ауреуса мога да купя цяла къща!

Търговецът вдигна рамене и го погледна извинително.

— Вече не можеш. Цените скочиха. Заради войната на север. Всички хубави коне бяха заграбени за Митридат, един самозванец, който се нарича цар. Аполон е една от последните хубави стоки.

— Предлагам десет и толкова. Днес ще купим два коня от тебе, затова искам да ми кажеш цена за двата.

— Да не спорим. Да ти покажа един друг, който струва по-малко и също ще те откара на север. Имам и два други, които мога да продам заедно, те са братя и са достатъчно бързи.

Мъжът тръгна покрай редиците коне, а Марк потупа Аполон по меката муцуна. Аполон не му обърна внимание, а си измъкна още сено от торбата, окачена на стената на конюшнята. След малко Рений се върна; изглеждаше блед.

— За утре ще имаме два коня: Аполон и още един, Гръм. Сигурен съм, че тоя тип току-що им измисли имената. Пепис ще язди с тебе, той е лек и няма да натежи. Богове, какви цени искат тези хора! Ако вуйчо ти не ни беше снабдил толкова щедро, утре щяхме да тръгнем пеша.

— Той не ми е вуйчо — напомни му Марк. — Колко ни струват конете?

— Не питай и не очаквай да ядеш много по време на пътуването. Хайде, утре призори ще ги вземем оттук. Да се надяваме, че цените на стаите не са се качили чак толкова, иначе ще трябва да се промъкнем тайно да спим тук, когато се стъмни.

И без да спира да мърмори, Рений излезе от конюшнята. Марк и Пепис го последваха, като се мъчеха да останат сериозни.