Кон Игълдън
Вратите на Рим (23)

Глава 22

Александрия седеше и лъскаше един стар меч в малката оръжейна на Марий. Много се зарадва, че той можа да си върне градската къща. Беше чула, че собственикът побързал да я подари на новия управник на Рим. Тук беше много по-добре, отколкото да живее с грубите войници в градските казарми — в най-добрия случай щеше да е доста трудно. Боговете знаеха, тя не се страхуваше от мъжете — някои от най-ранните й спомени бяха за мъжете и майка й в съседната стая. Идваха, вонящи на бира и евтино вино, и се изнизваха със залитане. Никога не се задържаха дълго. Един се бе опитал да я опипа — тогава за първи път видя майка си ужасно ядосана. Удари го с ръжена и двете заедно го извлякоха в задната уличка. Дни наред майка й очакваше вратата да се отвори внезапно и да нахлуят войници да я отведат на бесилката, но до това не се стигна.

Тя въздъхна и огледа бронзовото острие, реликва от някоя стара кампания. Отначало Рим й изглеждаше град с неограничени възможности, но Марий го беше завладял преди три месеца и тя все още работеше по цял ден за нищо и всеки ден остаряваше по малко. Другите променяха света, но нейният живот оставаше един и същ. Само вечер, когато седеше при стария Бант в малката му работилница, чувстваше, че напредва в живота. Той й беше показал как си служи със сечивата си и беше направлявал ръцете й при първите й неумели опити. Не говореше много, но компанията й явно му беше приятна, а и тя обичаше мълчанието му и добрите му сини очи. Беше го видяла за пръв път, когато оформяше една катарама в работилницата, и в същия миг усети, че това е нещо, което може да прави. Това умение си струваше да се научи, дори от една робиня.

Започна да търка още по-усилено. Да бъде не по-ценна за един мъж, отколкото един кон или дори един хубав меч като този, който държеше! Не беше честно.

— Александрия! — чу да я вика Карола.

За миг се изкуши да си замълчи, но жената имаше език като камшик и повечето робини ужасно се бояха от неодобрението й.

— Тук съм — извика тя, остави меча и изтри ръцете си в един парцал.

Щяха да й възложат друга задача, още няколко часа труд преди сън.

— Тук ли си, скъпа? Трябва ми някой да изтича до пазара. Ще отидеш ли?

— Да! — Александрия бързо се изправи.

През изминалите няколко месеца беше свикнала да очаква с нетърпение тези редки поръчки. Това бяха единствените случаи, когато й позволяваха да излиза от дома на Марий, и при последните няколко излизания й се доверяваха, пускаха я сама. В края на краищата къде би могла да избяга?

— Направила съм списък с нещата, които трябва да купиш. Ти като че ли умееш да уговаряш най-добрите цени — каза Карола и й подаде табличната.

Александрия кимна. Обичаше да се пазари с продавачите. Това я караше да се чувства като свободна жена. Първия път не беше сама, но дори тогава Карола се смая, като видя колко много пари е спестила на дома на господаря. Продавачите бяха надували цените години наред, понеже знаеха, че Марий има широки пръсти и дълбока кесия. Старата жена разбра, че девойката има талант, и я пращаше на пазара възможно най-често, още повече че виждаше, че тя има нужда и от малко свобода. Някои никога не успяваха да се примирят със състоянието на робство и бавно се пречупваха и отчайваха. Карола обичаше да наблюдава как лицето на Александрия се осветява отвътре при мисълта да отиде до града.

Предположи, че момичето си задържа по някоя и друга монета от това, което му се дава, но какво значение имаше? Спестяваше им доста пари, така че и да си задържаше някоя бронзова монета, Карола не правеше въпрос от това.

— Хайде тръгвай. Искам да се върнеш след два часа, не по-късно, разбра ли?

— Разбрах, Карола. След два часа. Благодаря ти.

Старата жена й се усмихна — спомняше си собствените си младини и как тогава светът беше изключително вълнуващо място. Знаеше всичко за посещенията на Александрия в работилничката на Бант. Старецът беше харесал момичето. В къщата нямаше много неща, неизвестни на старата робиня — тя знаеше, че в стаята на Александрия има един малък бронзов диск, който беше украсила с лъвска глава, служейки си със сечивата на Бант. Беше много красив.

Докато наблюдаваше стройната фигура да изчезва зад ъгъла, Карола се запита дали дискът е подарък за Гай. Бант беше казал, че момичето има талант за тази работа. Да, може би защото работеше с любов.

 

 

Пазарът беше вихрушка от миризми и оживена блъсканица, но на Александрия не й се занимаваше много с нещата в списъка. Бързо свърши работата си, на добри цени, но приключваше пазарлъка, преди да го доведе докрай. Продавачите като че ли обичаха да се препират с хубавото момиче, да размахват ръце и да призовават околните за свидетели да видят колко е нахална. Тогава тя им се усмихваше и при някои тази усмивка намаляваше цените още повече.

Увила стегнато покупките в два вързопа, Александрия забърза натам, където всъщност искаше да отиде — малък златарски магазин в края на редицата сергии. Беше ходила там много пъти, за да гледа моделите. Повечето предмети бяха от бронз или калай. Златарите рядко работеха със сребро, а златото беше твърде скъпо и се поръчваше специално. Златарят беше нисичък, с груба туника и тежка кожена престилка. Погледна я, когато тя влезе в малкото магазинче, и спря работата над малък златен пръстен, за да наглежда какво прави момичето. Табик не се доверяваше много на хората и Александрия усещаше втренчения му поглед, докато разглеждаше изложеното.

Накрая тя събра достатъчно кураж, за да се обърне към него, и попита:

— Купуваш ли неща?

— Понякога — беше отговорът. — Какво имаш?

Тя извади бронзовия диск от джоба на туниката си, той го взе и го вдигна към прозорчето, за да види рисунката. Държа го така дълго и тя не се осмеляваше да проговори от страх да не го разсърди. Без да казва нищо, бижутерът го заобръща — изследваше всички възможни белези върху метала.

— Откъде го взе? — попита накрая.

— Направих го. Познаваш ли Бант?

Мъжът бавно кимна.

— Той ми показа как.

— Грубичко е, но мога да го продам. Изпълнението е тромаво, но рисунката е много хубава. Муцуната на лъва е много добре очертана, но ти още не си много опитна с чукчето и длетото.

Отново го заобръща в ръцете си.

— А сега ми кажи истината. Откъде взе бронза, за да го направиш?

Александрия го изгледа нервно. Той впери очи в нейните, без да мига, но погледът му беше дружелюбен. Тя бързо му разказа как се пазари с продавачите и как е спестила няколко бронзови монети от парите на къщата, достатъчно, за да купи необработения диск от една сергия.

Табик поклати глава.

— Не мога да го взема. Не е твое, за да го продаваш. Монетите принадлежат на Марий, значи бронзът също е негов. Трябва да го дадеш на него.

Александрия усети как сълзите й ще потекат. Толкова дълго беше работила с малкото парче метал, а сега излизаше, че е за нищо. Загледа почти хипнотизирана как той го върти в ръцете си. После й го подаде. Тя нещастно пъхна диска в джоба си и каза:

— Съжалявам.

Той я погледна отново.

— Казвам се Табик. Не ме познаваш, но имам репутация на почтен и горд човек.

Подаде й друго метално кръгче — сиво сребристо.

— Това е калай. По-мек е от бронза и по-лесно ще работиш с него. Добре се полира и не се обезцветява, само става малко по-тъмен. Вземи го и ми го върни, когато направиш нещо. Ще му прикрепя закопчалка и ще го продам на някой легионер като тока за наметало. Ако е толкова добро, колкото бронзовото, мога да получа за него една сребърна монета. Ще си приспадна цената за калая и закопчалката и за тебе ще останат шест, може би седем квадранта. Това е сделка, разбираш ли?

— А каква ще е твоята полза? — попита Александрия, отворила широко очи от неочакваната промяна на ситуацията.

— Засега никаква. Инвестирам в таланта, който имаш. Предай на Бант моите поздрави, когато го видиш.

Александрия прибра калаеното кръгче и отново се наложи да се бори със сълзите. Не беше свикнала някой да е добър с нея.

— Благодаря. Ще дам бронза на Марий.

— Непременно, Александрия.

— Откъде… Откъде знаеш името ми?

Табик взе отново пръстена, над който работеше.

— Бант не говори почти за нищо друго, когато се срещнем.

 

 

Александрия трябваше да тича, за да се върне, преди да са изтекли двата часа, но усещаше краката си леки и й се пееше. Можеше да направи нещо много хубаво от калаения диск и Табик щеше да го продаде за повече от една сребърна монета и щеше да й възложи още поръчки, работата й щеше да започне да носи златни монети и един ден тя щеше да събере достатъчно, за да се откупи. Щеше да е свободна. От тази мечта главата й се замайваше.

Когато влезе в къщата на Марий, ароматът на градините изпълни дробовете й и тя застана за миг, просто вдишвайки вечерния въздух. Карола се появи, взе вързопите и монетите и кимна одобрително, като преброи спестеното. И да беше забелязала нещо различно в Александрия, не каза нищо, но се усмихна, докато носеше покупките към хладните складове, където нямаше да се развалят бързо.

Останала сама с мислите си, Александрия отначало не видя Гай — а и не го очакваше. Той прекарваше повечето дни в подражание на изтощителния график на вуйчо си — връщаше се в къщата само от време на време, за да хапне и да поспи. Стражите на портата го пускаха по всяко време, свикнали с постоянното му движение. Той трепна, когато видя Александрия в градините, и спря за момент, наслаждавайки се на вида й. Вечерта падаше бавно: беше късно лято, когато въздухът е мек и светлината има сивкав оттенък часове наред, преди да помръкне. После Гай тръгна към Александрия. Тя се обърна и му се усмихна.

— Изглеждаш щастлива — каза Гай и също се усмихна.

— Да, щастлива съм — отвърна тя.

Той не я беше целувал повече от онзи момент в конюшнята, там, в имението, но усещаше, че е дошло време. Марк го нямаше и градската къща изглеждаше пуста. Наведе глава и сърцето му затуптя лудо от някакъв страх.

Усети топлия й дъх, преди устните им да се докоснат, после почувства вкуса й и я прегърна, сякаш на света нямаше нищо по-естествено, сякаш двамата бяха създадени един за друг.

— Нямаш представа колко често мисля за това — измърмори Гай.

Тя го погледна в очите и разбра, че има дар, който може да му даде и който иска да му даде.

— Ела в стаята ми — прошепна тя и го хвана за ръка.

Сякаш в сън той я последва през градината.

Карола — гледаше ги как се отдалечават — промърмори:

— Най-накрая, отдавна беше време.

 

 

Отначало Гай се притесняваше, че няма да се справи добре или още по-зле — че ще е твърде бърз, но Александрия направляваше движенията му и ръцете й вливаха хладина в кожата му. Тя извади малко шишенце ароматно масло и той я загледа как напръсква няколко капки на дланите си. Богатият аромат изпълни дробовете му, когато тя седна върху него и почна да втрива маслото в гърдите му и по-ниско, което го накара да изпъшка. Той отърка ръце в мазната си кожа и посегна към гърдите й — спомняше си първия път, когато бе видял меката им издутина в двора на имението, толкова отдавна. Нежно притисна уста към едната, после към другата, вкусваше кожата й, движеше устни по хлъзгавите зърна. Тя леко отвори уста, очите й се притвориха. После се наведе, за да го целуне, и разпуснатата й коса покри двамата.

Любиха се бързо, нетърпеливо и после втори път, игриво и възторжено. Стаята й беше тъмна, нямаше свещи, но очите й блестяха, ръцете и краката й бяха като позлатени, докато се движеше под него.

Гай се събуди преди зазоряване и я усети как го гледа.

— Беше ми за пръв път — каза той тихо. Нещо му подсказваше, че не бива да пита, но трябваше да знае. — А на тебе беше ли ти за пръв път?

Александрия се усмихна, но усмивката й беше тъжна.

— Иска ми се да беше. Наистина ми се иска.

— Ти… с Марк ли?

Очите й леко се разшириха. Толкова невинен ли беше наистина, че не виждаше обидата?

— О, бих го направила, разбира се — отвърна тя, — но той не поиска.

— Извинявай — каза той и се изчерви. — Не исках да кажа, че…

— А той казал ли е, че сме го правили? — попита Александрия.

Лицето на Гай не трепна.

— Да. Всъщност дори се хвалеше.

— Ще му забия една кама в окото следващия път като го видя! — избухна Александрия и почна да се облича.

Гай кимна сериозно. Помъчи се да не се усмихне при мисълта как Марк се връща, без да подозира нищо.

Облякоха се набързо. Никой от двамата не искаше клюкарите да видят, че племенникът на Марий е в стаята на робинята. Тя излезе заедно с него и седнаха в градината, обвявана от топлия нощен ветрец, който подухваше безшумно.

— Кога ще те видя пак? — тихо попита Гай.

Тя отмести поглед и той помисли, че няма да му отговори. В сърцето му се надигна страх.

— Гай… тази нощ беше чудесна. Но ти ще се ожениш за някоя римлянка. Нима не знаеш, че не съм римлянка? Майка ми е от Картаген, взели я като дете и я направили робиня, а после проститутка. Родила ме е много късно. Не е трябвало. След това здравето й така и не се възвърна.

— Обичам те — каза Гай. Знаеше, че е вярно, поне в този момент; надяваше се, че е достатъчно.

Искаше да й даде нещо, което да й покаже, че тя е нещо повече, отколкото една нощ, прекарана в удоволствия.

Александрия леко поклати глава.

— Ако ме обичаш, остави ме тук, в дома на Марий. Мога да правя украшения и един ден ще направя достатъчно, за да се откупя. Мога да съм щастлива тук, както не бих могла, ако позволя да ме обичаш. Ти ще станеш войник, ще заминеш някъде далеч и аз ще виждам съпругата ти и децата ти и ще съм принудена да ги поздравявам на улицата. Не ме прави твоя курва, Гай. Виждала съм този живот и не го искам. Не ме карай да съжалявам за снощи. Не искам да съжалявам за нещо толкова хубаво.

— Мога да те освободя — прошепна той, разкъсван от болка.

Разговорът им му се струваше безсмислен.

Очите й блеснаха в бързо овладян гняв.

— Не, не можеш. Разбира се, би могъл да отнемеш гордостта ми и да подпишеш свободата ми според римските закони. Но ще съм я спечелила в леглото ти. Аз съм свободна, Гай. Сега го разбирам. За да бъда свободен гражданин според закона, трябва да работя почтено, за да се откупя. После ще стана господарка на себе си. Днес срещнах един човек, който каза, че е почтен и горд. У мен има почтеност и гордост, Гай, и не искам да ги загубя. Няма да те забравя. Ела да ме видиш след двадесет години и ще ти подаря златен нагръдник, направен с любов.

— Непременно — каза той.

Наведе се и я целуна по бузата, после стана и излезе от ароматните градини. Заброди по улиците на града и вървя, докато не се изгуби и не се умори. Усещаше единствено вцепенение.