Кон Игълдън
Вратите на Рим (30)

Глава 29

Марк погледна над парапета към далечните огньове на неприятеля. Беше красива местност, но в нея нямаше никаква мекота. Зимите убиваха старите и слабите и дори трънливите храсталаци изглеждаха посърнали, прилепени към стръмните склонове на планинските пътеки. След повече от година като планински разузнавач кожата му беше станала тъмнокафява и тялото му беше цялото в изпъкнали мускули. Беше започнал да развива онова, което по-старите войници наричаха гъдел — способността да усеща засадите, да надушва преследвачите и да се движи невидим по скалите в тъмното. Всички опитни разузнавачи имаха това чувство, а онези, които не го придобиеха за една година, нямаше и да го придобият — никога нямаше да станат първокласни разузнавачи.

Марк беше повишен за командир на осем мъже, след като беше успял да открие една засада на местно племе и да накара разузнавачите да заобиколят зад чакащия неприятел. Хората му бяха насекли диваците на парченца и едва след това всички забелязаха, че са го последвали, без да се усъмняват в заповедите му. За първи път тогава Марк видя дивите номади толкова отблизо и видът на боядисаните им в синьо лица още витаеше в сънищата му след лоша храна или евтино вино.

Политиката на легиона беше да контролира и умиротворява местността, което на практика означаваше, че е позволено да се убиват колкото може повече диваци. Жестокостите бяха ежедневие. Римските стражи се изгубваха и после ги намираха с разпрани кореми. Милостта и любезността бързо изгаряха под горещината, праха и мухите. Повечето от действията бяха маловажни — в този насечен и враждебен терен нямаше и следа от образцовите битки, толкова любими на римските легионери. Патрулите излизаха и се връщаха с по няколко глави или намалели с по няколко души. Това беше безизходица — нито една от двете страни нямаше силата да победи другата.

След година такъв живот нападенията над керваните с храна изведнъж станаха по-чести и по-брутални. Заедно с още няколко отделения хората на Марк бяха придадени към пазачите на керваните, за да е сигурно, че буретата с вода и осоленото месо ще стигнат и до най-изолираните предни постове.

Ясно беше, че тези укрепления са трън в петата на номадските племена, и атаките срещу малките каменни крепости по хълмовете бяха много чести. Легионът редовно сменяше войниците, разположени там, и мнозина се връщаха в постоянния лагер със страшни истории за хвърляни над стените глави или думи, изписани с кръв по камъните при изгрев-слънце.

Отначало задълженията на пазачите на кервана не бяха тежка задача за Марк. Петима от неговите осем души бяха опитни и хладнокръвни и изпълняваха задълженията си без забавяне и без оплакване. От тримата други Япек се оплакваше непрекъснато и като че ли му беше все едно че другите не го харесват; Рупис трябваше скоро да излезе в пенсия, но го бяха понижили в длъжност, след като не беше изпълнил някакви заповеди; а третият беше Пепис. Всеки създаваше различен вид проблеми и Рений само клатеше глава, когато Марк се обърнеше към него за съвет.

— Те са твои хора, ти се оправяй — беше единственият му коментар.

Марк беше направил Рупис свой помощник, отговорен за четирима от мъжете, с надеждата, че това ще възстанови поне малко гордостта му. Но това като че ли само беше обидило войника и той отговаряше сопнато, когато получаваше заповеди от Марк. След като поразмисли, Марк нареди на Япек да запише всичките му оплаквания и после списъкът да се представи на центуриона им в постоянния лагер. Центурионът беше строг човек и Марк с радост забеляза, че на пергамента, който беше взел от склада на легиона, не намери нито едно записано оплакване. Малък триумф, може би, но той се опитваше да се научи как да се справя с хората си или според Рений — как да ги кара да направят това, което иска, без да се ядосват чак толкова, че да го направят зле. Когато мислеше за това, Марк се усмихваше на факта, че единственият му учител по дипломация досега си оставаше Рений.

Проблемът с Пепис нямаше как да се реши с няколко думи или с някой шамар. В постоянния лагер момчето се беше проявило много добре, бързо растеше на височина и на тегло благодарение на добрата храна и упражненията. За съжаление, имаше навика да краде от складовете и дори често носеше откраднатото на Марк, което му създаваше много неприятности. Дори след като го принудиха да върне всичко и след кратък, но солиден пердах Пепис все пак не се отказа от този навик и центурионът на Бронзовия юмрук — Леонид, го прати при Марк с бележка: „Твоя отговорност. Твой гръб“…

Керванът беше потеглил нормално, с експедитивност, каквато Марк беше започнал да приема като нещо подразбиращо се, но за която, както усещаше, не можеше да се твърди, че е стандарт за всички римски провинции. Бяха тръгнали един час преди зазоряване по тесните пътеки сред тъмните гранитни хълмове. Четирите каруци, запрегнати с волове, бяха натоварени с плътно наредени бурета, съпровождаха ги тридесет и двама войници. Командирът им, стар разузнавач, казваше се Перитас, имаше двадесетгодишен опит и не се лъжеше лесно. Представляваха заплашителна сила, която не беше лесна плячка дори сред криволичещите пътеки. Марк още от самото начало усещаше, че ги наблюдават. На неговото отделение беше дадена заповед да разузнае пътя напред и Марк поведе двама от мъжете си по един стръмен сипей с дребни камъчета и сух мъх. Внезапно се натъкнаха на петдесетина боядисани в синьо въоръжени мъже. Няколко секунди двете групи се гледаха смаяно, после Марк се обърна и се заспуска мълниеносно по склона, следван от хората си. Зад тях се надигна вой. Синьокожите се изсипаха от укритието си и нападнаха войниците, охраняващи каруците, с дългите си мечове. Дивите им викове цепеха планинския въздух.

Легионерите веднага опънаха лъковете и бръмчащата вълна от смърт мина над главите на Марк и неговите хора и им даде време да стигнат до пътеката и да се обърнат с лице към врага.

Наложи се легионерите да поотстъпят. Биеха се най-добре във формирования, но така, при безразборно нападение, всеки се биеше сам за себе си и нямаше как да съберат щитовете си заедно. Въпреки това Марк видя, че всеки от римляните се бие, без да отстъпва, без да се плаши от синьо боядисаните лица на нападателите. Марк, притиснал гръб към една каруца, се сниши, за да избегне удар с меч, и заби меча си в един син корем — разпра го от чатала до гърдите. Червата изглеждаха яркожълти на фона на тъмното синьо, забеляза част от него, докато той се обръщаше срещу следващите двама. Посече ръката на единия и прободе другия в корема, докато се опитваше да скочи на каруцата. Кряскащият синьокож падна назад в задушливия прах и Марк скочи върху него и прониза следващия нападател в рамото. Стори му се, че е минало много време, и когато нападателите най-накрая се отдръпнаха и побягнаха нагоре по склона към укритията си, с изненада видя, че слънцето е още там, където беше, когато ги нападнаха. Бяха минали само няколко минути. Огледа се за отделението си и с облекчение видя хората си задъхани и оплискани с кръв, но живи.

Мнозина обаче нямаха този късмет. Рупис никога вече нямаше да се оплаква. Лежеше, разкрачил широко крака, подпрян на една от каруците, с широка червена усмивка, зейнала в гърлото му. Още дванадесет други бяха убити в нападението, а около тях лежаха почти тридесет сини тела — кръвта им изтичаше и попиваше в собствената им земя. Беше тъжна гледка; мухите вече прииждаха на облаци към пиршеството си.

Марк викна на Пепис да му донесе вода. Перитас започна да събира стражите и извика командирите за доклад — Марк взе манерката от Пепис и изтича към челото на колоната.

Перитас изглеждаше така, сякаш горещината и прахът са извлекли цялата влага от него през годините и са оставили само нещо като твърдо дърво и очи, които гледаха на света с развеселено безразличие. От цялата група само той беше на кон. Кимна, когато Марк му отдаде чест.

— Можем и да се върнем, но ми се струва, че това е най-лошото, което имат да ни предложат за момента. Мисля, че ако върнем труповете в лагера, това ще означава малка победа за диваците, така че продължаваме. Вържете мъртвите на каруците и сменете стражата. Искам най-отпочиналите да наблюдават, ако случайно ни предстоят още неприятности. Браво на онези, които изненадаха врага и го накараха да се покаже преждевременно. Може би спасиха живота на няколко римски войници. До планинското укрепление не е далече, но все пак трябва да побързаме. Има ли някакви въпроси?

Марк погледна към хоризонта. Нямаше какво да пита. Мъжете умираха, изгаряха ги и изпращаха праха им в Рим. Това беше армейският живот. Оцелелите получаваха повишение. Отначало той не беше разбрал, че най-важен е късметът, но когато попита Рений, той изтъкна, че боговете може и да си имат любими герои, обаче стрелата не гледа кого улучва.

Истинските неприятности започнаха, когато изтощеният отряд стигна на няколко мили от укреплението. Войниците започнаха да забелязват диваци, които ги наблюдаваха от храсталаците, от време на време пред очите им се мяркаше по нещо синьо. Не бяха толкова много, че да изпратят някое отделение да ги атакува, а и синьокожите никога досега не бяха използвали лъкове, така че легионерите просто не им обръщаха внимание и само стискаха дръжките на мечовете.

Колкото повече се приближаваха до укреплението, толкова повече врагове забелязваха. Поне двайсетина вървяха успоредно с тях, високо над пътеката, като използваха дърветата и храсталаците за прикритие, но от време на време се показваха на открито и надаваха дивашки викове. Перитас се мръщеше, смушваше коня с пети и само хващаше по-здраво дръжката на меча.

Марк непрекъснато очакваше някое запратено копие. Представяше си как някой от сините бойци се прицелва в него и почти усещаше мястото между плешките си, където щеше да се забие копието. Те сигурно имаха и лъкове, но като че ли избягваха да ги употребяват — или поне така бяха правили досега. Това обаче не го накара да престане да усеща онова място. Започна да му се иска вече да са стигнали укреплението и в същото време се плашеше от мисълта какво ще намерят там. Наоколо сигурно се бяха събрали поне няколко племена — никой от войниците не беше виждал толкова много синьокожи наведнъж. Ако някой от тях оживееше, за да доложи на останалите в легиона, трябваше да ги предупреди, че племената са станали по-уверени и по-многобройни.

Най-накрая керванът заобиколи една извивка на пътя и войниците видяха последния отрязък от пътуването — половин миля стръмно изкачваща се пътека до малкото укрепление на един хълм. По плоските хребети около възвишението се виждаха още сини бойци. Някои дори се бяха разположили на лагер точно пред укреплението и гледаха кервана с присвити очи. Войниците долавяха стъпки по скалите зад себе си; камъни, разместени от катерене на боси крака, се търкулваха и тупваха на земята. Всички бяха нащрек; каруцарите нервно размахваха камшиците.

Марк не виждаше никакви стражи по стените. Обзе го смътен страх. Нямаше да успеят — а и какво щяха да намерят, ако успееха?

Стигнаха достатъчно близо, за да разгледат укреплението по-добре. По стените все още не се виждаше никой и Марк разбра със свито сърце, че вътре няма живи. Изтегли меча си и го размаха.

Изведнъж всички синьокожи нададоха адски рев. Марк рискува да погледне назад и видя поне стотина души, които вече се хвърляха към тях.

Перитас препусна с коня си покрай редицата на легионерите и кресна:

— Оставете каруците! Бягайте към крепостта! Бързо!

Всички хукнаха да бягат.

Виковете зад тях се разраснаха в дивашко ликуване. Каруцарите скочиха и хукнаха да изминат последните стотина крачки. Марк тичаше, без да смее да погледне назад. Чуваше шляпането на боси крака и крясъците на нападащите синьокожи — бяха съвсем близо зад тях. Мина през портата заедно с няколко бутащи се, задъхани войници и моментално се обърна, за да подвикне насърчително на по-бавните.

Повечето успяха да влязат. Само двама — или много уморени, или твърде изплашени, за да тичат по-бързо — бяха повалени в последния момент като хванати в капан животни и прободени с десетки мечове. Това осигури моментен отдих на оцелелите и те бързо затвориха портата и я залостиха. Перитас слезе от коня си и викна да претърсят укреплението. Кой би могъл да разбере извратения начин на разсъждение на диваците? Може би вътре имаше още, оставени в засада, просто заради удоволствието да ги изненадат, когато си мислят, че вече са в безопасност.

Укреплението обаче беше празно — с изключение на труповете. Във всяко такова укрепление обикновено разполагаха по петдесет души с двадесет коня. Хората и животните лежаха там, където бяха убити и после обезобразени. Дори вътрешностите на конете бяха изсипани по каменните плочи. Облаци синьо-черни мухи бръмчаха във въздуха, ядосани, че нарушават пиршеството им. Двама души повърнаха от смрадта и сърцето на Марк се сви още повече. Бяха в капан. Отвън синьокожите запяха победни песни.