Кон Игълдън
Вратите на Рим (34)

Глава 33

Корнелий Сула седеше небрежно на златен трон, сложен върху мозайка от безброй черни и бели плочки. Имението му се намираше близо до центъра на Рим и беше недокоснато от размириците; истинско удоволствие беше за него да се върне тук и отново да е на власт.

Легионът на Марий се беше сражавал почти до последния човек, точно както беше предполагал. Само малцина бяха опитали да избягат, и то накрая, и Сула ги беше преследвал безмилостно. Огромни огньове горяха край стените на града — хиляди тела бяха изгаряни дни наред. Боговете нямаше как да не забележат такова жертвоприношение и щяха да спасят своя избран град — Сула беше сигурен в това.

След като огньовете изгаснеха, Рим трябваше да бъде прочистен. Нямаше стена неизцапана от мазната пепел, която се носеше във въздуха и глождеше очите на хората.

Сула беше обявил бойците от легиона на Марий за предатели, земите и именията им бяха конфискувани. Семействата им бяха извлечени на улицата от съседи, ламтящи за имуществата им, бяха екзекутирани и екзекуциите продължаваха. Това щеше да е горчив момент в славната история на седемте хълма, но какъв избор имаше той? Какъв?

Сула седеше замислен. Една робиня се приближи към него с чаша леденостуден плодов сок. Беше още рано за вино, имаше още много хора, които да осъди днес. Рим отново щеше да се издигне в слава, знаеше той, но за да се случи това, и последните приятели и поддръжници на Марий — последните врагове на Сула — трябваше да бъдат изтръгнати от плътта на града.

Той се намръщи, отпи от златната чаша и прокара пръст по подутото си око и синината на дясната си буза. Това беше най-трудната битка в живота му — кампанията против Митридат бледнееше в сравнение с нея.

Смъртта на Марий отново изпъкна в ума му, както често му се случваше напоследък. Тялото беше пощадено от пламъците. Сула смяташе да издигне статуя на Марий на един от римските хълмове. Това щеше да покаже собственото му величие — че отдава почит на мъртвия. Или просто би могъл да го хвърли в ямите заедно с останалите. Нямаше никакво значение.

Залата, в която седеше, беше почти празна. На тавана имаше изображение на Афродита, в гръцки стил. Тя го гледаше с любов — красива гола жена с увита около тялото й коса. Сула искаше онези, които се срещат с него, да знаят, че боговете го обичат. Робинята с каната стоеше на няколко крачки от него, готова да напълни чашата му. Единственият друг в залата беше палачът — стоеше наблизо с малък мангал и страшните сечива на занаята си, разположени на маса пред него. Кожената му престилка беше покрита с петна от сутрешната му работа, а имаше още какво да се върши.

Бронзовите врати, почти толкова големи, колкото онези, които пазеха сената, избумтяха под удара на нечия ръка и влязоха двама от неговите легионери: влачеха някакъв едър войник с вързани ръце и крака. Лицето му беше цялото в синини, носът му беше счупен. След войниците вървеше с пергамент в ръка един писар.

— Това е Урс Ферит, господарю — каза писарят. — Намерихме го под купчина от хората на Марий и двама свидетели го разпознаха. Той е водил предателите в съпротивата им.

Сула се изправи и даде знак на легионерите да пуснат Урс да падне. Пленникът беше в съзнание, но една мръсна кърпа, натикана в устата му, не му позволяваше да издава други звуци освен животинско сумтене.

— Отпушете му устата. Искам да го разпитам — нареди Сула и заповедта му беше изпълнена бързо и брутално: острието, което преряза превръзката, изкара прясна кръв и стон от проснатия човек. — Ти беше водачът на нападенията, нали? Нали? Хората ми казаха, че ти си поел командването след Марий. Ти ли беше?

Урс вдигна поглед към него. В очите му искреше омраза. Огледа синината на лицето на Сула и се усмихна — видяха се изпочупените му кървави зъби. Гласът му като че ли излезе от някакъв дълбок кладенец:

— Бих го направил отново.

— Аз също — отвърна Сула. — Извадете му очите и го обесете.

Кимна към палача, който извади едно нагорещено желязо от мангала — държеше го с тежки клещи. Урс се задърпа, но беше вързан здраво. Палачът безстрастно приближи желязото, за да изгори клепачите, после натисна. Чу се животински рев.

Сула допи чашата си, без да усеща вкуса на сока. Гледаше ставащото без никакво удоволствие, поздравяваше се за липсата на емоции. Знаеше, че не е чудовище, но знаеше и че хората очакват силен водач — и точно това щяха да получат. Веднага щом сенатът успееше да се събере, той щеше да се обяви за диктатор и да вземе властта на старите царе. Тогава Рим щеше да встъпи в нова ера.

Извлякоха изпадналия в безсъзнание Урс, за да го екзекутират. След малко вратата отново се отвори и други войници въведоха един млад мъж.

— Юлий Цезар — каза хладно Сула. — Заловен в разгара на бунта. Оставете го прав. И му развържете устата, но внимателно.

Погледна младежа и с удоволствие забеляза как той изправи рамене. По лицето му имаше синини, но Сула знаеше, че неговите хора не са го били — не биха искали да си навлекат неудоволствието му. Юлий стоеше пред него, висок и строен, с мускулесто, потъмняло от слънцето тяло. Сините очи гледаха студено от безстрастното му лице и Сула усещаше как силата му се възвръща, как изпълва стаята, докато сякаш останаха само двамата — войниците, палачът, писарят и робинята бяха забравени.

Сула леко отметна назад глава и се усмихна приветливо.

— Метела умря — съжалявам, че трябва да ти го кажа. Отне живота си, преди моите хора да успеят да я спасят. Нея щях да я пусна да си върви, но ти… ти си нещо друго. Знаеше ли, че старецът, когото хванаха с тебе, избяга? Измъкнал се от въжетата и освободил и другия. Много необичайна компания за млад благородник.

Забеляза искрицата интерес на лицето на младежа.

— Да, наредих да ги издирят, но засега неуспешно. Ако моите хора те бяха вързали заедно с тях, смея да твърдя, че сега щеше да си свободен. Съдбата обаче е капризна любовница — това, че си благородник, те оставя тук, докато онези улични отрепки сега са свободни.

Юлий не каза нищо. Не очакваше да живее повече от час след тази среща и разбираше, че нищо, което може да каже, няма да промени нещата. Ако се разбеснееше срещу Сула, това само щеше да го забавлява, а ако започнеше да го моли, само щеше да увеличи жестокостта му. Остана безмълвен, гледаше го втренчено в очите.

— Какво имаме за него, писарю? — обърна се Сула към мъжа с пергамента.

— Племенник на Марий, син на Юлий. Двамата са мъртви. Майката Аврелия е жива, но недееспособна. Притежава малко имение на няколко мили извън града. Големи дългове към частни домове. Съпруг на Корнелия, дъщерята на Цина, оженили са се сутринта преди битката.

— А — прекъсна го Сула, — стигнахме до същината. Цина не е мой приятел, но е твърде предпазлив и не би подкрепил открито Марий. Той е богат и разбирам защо си искал подкрепата му, но със сигурност животът ти струва повече. Ще ти дам съвсем прост избор. Раздели се с Корнелия, закълни ми се във вярност и ще те оставя жив. Ако не, ето ти палача — тъкмо нагрява отново инструментите си. Марий би искал да живееш, младежо. Направи правилния избор.

Юлий вложи в погледа си целия си гняв. Жестоко беше Сула да го кара да се откаже от хората, които обича, преди така или иначе да го екзекутира.

Сякаш прочел мислите му, Сула проговори отново.

— Разведи се с Корнелия и ще живееш. Това ще опозори Цина и ще го отслаби. Ти ще бъдеш освободен. Всички тези хора са свидетели на моята дума като управник на Рим. Какъв е отговорът ти?

Юлий мълчеше. Мразеше този човек. Той беше убил Марий и беше осакатил републиката, която баща му обичаше. Каквото и да беше загубил, отговорът беше ясен и думите трябваше да бъдат изречени.

— Отговорът ми е „не“. Да свършваме.

Сула премига изненадано, после се разсмя.

— Какво странно семейство! Знаеш ли колко много хора умряха точно тук през последните няколко дни? Знаеш ли колко много хора бяха ослепени, кастрирани и разчекнати? А ти отхвърляш милостта ми?

Разсмя се отново и смехът му отекна зловещо под високия таван.

— Ако те пусна, ще се опиташ ли да ме убиеш?

— Ще посветя оставащите ми години на тази цел.

Сула се усмихна, искрено развеселен.

— И аз така си помислих. Ти си безстрашен и си единственият благородник, който отказа да сключи сделка с мене.

Замълча за момент, вдигна ръка, за да даде знак на палача, който стоеше в готовност, после я отпусна.

— Свободен си. Напусни моя град, преди слънцето да залезе. Ако се върнеш, докато аз съм жив, ще заповядам да те убият без съд и право на защита. Срежете му въжетата. Не дръжте вързан един свободен човек.

Изсмя се за миг, после млъкна, когато въжетата паднаха сгърчени в краката на Юлий. Младият мъж разтри китките си; лицето му беше все така безстрастно.

Сула стана от трона си.

— Заведете го при портите и го пуснете. — Погледна Юлий в очите. — Ако някой те пита защо, кажи им, че защото си ми напомнил за самия мене и че може би съм убил достатъчно хора днес. Това е.

— Ами съпругата ми? — извика Юлий, когато стражите отново го сграбчиха за ръцете.

Сула сви рамене.

— Може да я взема за любовница, ако се научи как да ми доставя удоволствие.

Юлий се задърпа, но не можа да се освободи и войниците го извлякоха навън. Писарят се задържа за миг на вратата.

— Господарю? Разумно ли е? Той е племенник на Марий, в края на краищата…

Сула въздъхна, взе още една чаша студен сок от подноса на робинята и каза:

— Боговете да ме пазят от хора с дребни душици. Изложих си причините. Постигнах всичко, което съм искал, и ме застрашава скука. Хубаво е да оставя няколко опасности да ме заплашват.

Погледът му се насочи към нещо далечно.

— Той е интересен младеж. Струва ми се, че в него има дори двама Мариевци.

Изражението на писаря показваше, че не разбира нищо.

— Да докарам ли следващия, консуле?

— Не, за днес свършихме. Банята готова ли е? Влиятелните сенатори ще вечерят с мене тази вечер и искам да се освежа.

 

 

Сула винаги заповядваше да загреят басейна му колкото може повече — това му действаше отпускащо. Единствените му помощници бяха две от къщните робини. Той излезе гол от водата, без изобщо да се притеснява от тях. Те също бяха голи, с изключение на златните гривни на китките и около шиите.

Беше ги избрал заради пищните им фигури и му доставяше удоволствие да им позволява да го бършат. Хубаво беше за един мъж да гледа красиви неща. Това го издигаше духовно над животните.

— Водата ме посгорещи, но се чувствам отпуснат — измърмори той, докато лягаше на дългата пейка за масажи.

Беше мека и удобна. Той затвори очи, заслушан в гласовете на двете млади жени, докато те връзваха тънките брезови клонки, отрязани тази сутрин.

Двете робини се изправиха над зачервеното му от горещата вода тяло. Държаха връзки от срязани клончета, почти като метлички, дълги три стъпки. Отначало само го галеха с тях.

Той изстена и робините спряха.

— Господарю, по-силно ли искаш? — попита плахо едната.

Устата й беше подута и нахапана от неговото внимание предната нощ, ръцете й леко трепереха.

Той се усмихна, без да отваря очи, и се протегна на пейката. Това беше прекрасно, вдъхваше сили.

— Да — отвърна Сула, почти като в сън. — Бийте, момичета, бийте.