Кон Игълдън
Вратите на Рим (29)

Глава 28

Нощта падна и факли озариха целия град. Юлий се запита как ли би изглеждало това на боговете, ако погледнат надолу — едно огромно блестящо око насред черната безкрайност на земята. „Както ние гледаме нагоре, така те гледат надолу“, помисли си.

Стоеше заедно с Кабера пред сградата на сената и слушаше вестта, която стражите, застанали на стъпалата на сената, извикваха на висок глас и предаваха навътре в града — сведения за онези, които не можеха лично да видят и чуят. Въпреки шума различаваше далечния тропот на хиляди облечени в броня мъже и коне — той изпълваше меката нощ и колкото повече се приближаваха бойците, толкова по-ясно отекваше над града.

Вече нямаше никакво съмнение — Сула водеше легиона си по Виа Сакра към портите на града, без да прави опит да се прикрива. Разузнавачите казаха, че мъже с факли се точели като огромна огнена змия в тъмнината. По този начин вървеше формация, напредваща през дружелюбно настроени земи, а не такава, която внимателно се прокрадва към врага. Самонадеяното, почти нехайно придвижване караше мнозина да вдигат вежди и да се чудят какво ли е замислил Сула. Едно се знаеше със сигурност: Марий не беше човек, който ще се изплаши от такава демонстрация на самоувереност.

 

 

Когато стените на укрепения град започнаха да се мержелеят в далечината, Сула стисна възбудено юмруци. Хиляди бойци маршируваха в нощта, почти толкова многоброен обоз се точеше след тях. Шумът беше ритмичен и оглушителен, тропотът на краката по настлания с камъни път отекваше в нощта. Очите на Сула искряха под пламъците на факлите. Той бавно вдигна дясната си ръка. Сигналът беше подет, в мрака затръбиха огромни рогове и звукът се предаде като многократно ехо по цялата дължина на огромната жива змия.

Спирането на маршируващ легион изискваше умение и тренировка. Всяка част трябваше да спре по заповед, иначе щяха да се получат струпвания и точността щеше да се загуби в хаоса. Сула се извърна и погледна назад — кимаше доволно, когато центуриите застиваха една след друга и факлите замираха, държани от нетрепващи ръце. От първия сигнал до последния мина почти половин час, но накрая всички спряха неподвижно на Виа Сакра, обгърнати от среднощната тишина. Легионът очакваше заповедите му, целият блеснал в огньовете на факлите като в злато.

Сула се обърна към Рим — представяше си смесените чувства на войниците и гражданите зад стените. Щяха да се чудят защо е спрял, щяха да си шепнат нервно, да предават вестта към онези, които не можеха да видят легиона му. Гражданите сигурно бяха чули ехтящите рогове и очакваха всеки миг да бъде дадена заповед за атака.

Той се усмихна. Марий също щеше да се чуди, да чака следващия му ход. Налагаше му се да изчаква, ето това беше основната слабост на укрепената позиция — те можеха само да се защитават, да бъдат пасивни.

Сула не бързаше. Даде знак да му донесат студено вино и в следващия миг забеляза скованата поза на един факлоносец. Защо ли беше толкова напрегнат? Наведе се от седлото и видя тънката струйка врящо масло, изтекла от чашката на факлата, която полека пълзеше към голата ръка на роба. Видя и как очите на мъжа се стрелкат към изгарящата течност. След секунди врящото масло щеше да потече по кожата. Сула загледа с интерес и струйката масло, и потта по челото на мъжа, и се обзаложи със самия себе си какво ще се случи, когато горещото масло докосне кожата.

Той вярваше на предзнаменования и в този момент, пред вратите на самия Рим, знаеше, че боговете го наблюдават. Беше ли това послание от тях, знак, който трябваше да разтълкува? Боговете със сигурност го обичаха, както показваше високото му положение. Плановете му бяха отдавна готови, но с противник като Марий винаги трябваше да предвиди и евентуалния им провал. Трепкащите пламъчета, които танцуваха над врялото масло, докоснаха ръката на роба. Сула вдигна вежда, устата му се изкриви от изненада. Въпреки очевидната болка мъжът стоеше твърд като камък, оставяше маслото да тече по пръстите му и да капе на прашния път. Сула виждаше как пламъците обхващат ръката му със светложълто сияние, но човекът не помръдваше!

— Хей, робе! — извика той.

Мъжът се обърна, за да погледне господаря си.

Доволен, Сула се усмихна на гордостта му.

— Свободен си. Погрижи се за ръката си. Издръжливостта ти е добро предзнаменование за тази вечер.

Мъжът кимна с благодарност и угаси малките пламъчета с другата си ръка. Отдалечи се, зачервен и задъхан. Сула взе чашата студено вино, вдигна я като в наздравица към стените на града и отпи. Погледът му беше непроницаем. Сега вече нямаше какво да прави, трябваше само да чака.

 

 

Марий стисна раздразнено ръба на стената и измърмори:

— Какво прави?

Виждаше легиона на Сула, разпрострян в далечината, спрял само на няколкостотин крачки от портата, която излизаше на Виа Сакра.

— Извън обсега ни са — забеляза един центурион.

Марий се насили да овладее гнева си.

— Виждам. Ако влязат в обсег, веднага започнете да ги обстрелвате. С каквото имате подръка. Никога няма да превземат града в такава формация.

Нищо не му беше ясно. Легионът на Сула щеше да има шансове срещу добре подготвените защитници на града само ако се разгърнеше на широк фронт. Копиевидната формация нямаше никакви изгледи да пробие защитата. Марий гневно сви юмрук. Какво беше пропуснал?

— Дай сигнал с рога веднага щом забележиш промяна — заповяда той на центуриона и тръгна надолу по стълбата към улицата.

Юлий, Кабера и Тубрук го чакаха търпеливо: гледаха го как разговаря със съветниците си, които нямаха какво ново да му предложат, ако се съдеше по това как клатят глави. Тубрук поглади меча в ножницата — беше нервен, както винаги преди битка. Усещаше напрежението във въздуха и се радваше, че му е устоял през целия този горещ ден. Гай — не, вече Юлий — искаше да го прати да се прибира в имението, но нещо в очите на бившия гладиатор беше предотвратило тази заповед.

На Юлий му се искаше приятелите му да са в пълен състав. Би се зарадвал на съветите на Рений и на странното чувство на хумор на Марк. Ако изобщо се стигнеше до битка, те бяха най-добрите другари, които можеше да си пожелае. Той също охлаби меча и острието дрънна няколко пъти в металната обковка на ножницата. Правеше го за пети път и Кабера го потупа по рамото и той се стресна.

— Войниците винаги се оплакват, когато трябва да чакат. Аз обаче предпочитам да чакам, вместо да убивам.

В действителност старият лечител усещаше как водовъртежните пътеки на бъдещето го притискат с тежестта си и се разпъваше между желанието да отведе Юлий на сигурно място и нетърпението да се покатери на стените и да посрещне първата атака. Каквото и да е, само да накара тези пътища да доведат до някакви еднозначни събития!

Юлий огледа стените и си отбеляза наум броя и разположението на хората, смяната на постовете, изпитанията на каменометите. Улиците бяха тихи, Рим беше затаил дъх, но още нищо не помръдваше и всичко си беше все същото. Марий крачеше нетърпеливо и от време на време изреваваше заповеди, които по-скоро би трябвало да бъдат издавани от доверените му хора по веригата на командването. Изглежда, напрежението се отразяваше и на него.

Безкрайното тичане и суетене най-накрая свърши. Необходимата вода беше донесена, купчините лъкове и стрели бяха на местата си. Само безшумните стъпки на вестоносците, прибягващи между два участъка на стената, нарушаваха напрежението на всеки няколко минути. Юлий виждаше тревогата по лицето на Марий — проличаваше все повече при вестите, че засега няма раздвижване. Дали Сула наистина щеше да рискува да влезе официално в града? Смелостта му би му спечелила почитатели, ако решеше да пристъпи сам към портите, но Юлий беше сигурен, че ще намери смъртта си, докато се приближава, убит от случайна стрела. Марий не би допуснал тази опасна змия да остане жива, ако влезе в обсега на оръжията.

Един вестоносец се блъсна в него и прекъсна мислите му. И точно в този миг настъпи промяната. Юлий загледа с все по-нарастващ ужас как мъжете от най-ниската секция на стената падат под ударете на собствените си другари. Толкова напрегнато се бяха взирали в легиона, спрял извън стените, че положението се преобърна за броени секунди. Водоносците захвърлиха ведрата и започнаха да забиват ками в най-близките войници — убиваха ги още преди те да са разбрали, че са нападнати.

— Богове! — прошепна той. — Те вече са тук!

Докато изваждаше меча си и по-скоро усещаше, без да гледа, че Тубрук прави същото, видя една пламтяща стрела, изпратена високо в нощта. Щом огнената следа се изви във въздуха, убийствената тишина избухна. Легионът на Сула пред стените нададе неистов вик, сякаш от дъното на ада.

 

 

Долу в тъмната улица Марий беше опрял гръб на стената. Внезапно центурионът до него зяпна смаяно и размаха ръце, поразен от камата, точно прицелена в гърба му.

— Какво става? О, богове…

Той хукна към стълбите, за да се качи на стената, и в същия миг видя една пламтяща стрела да се извива в мастилената чернота на беззвездната нощ.

— Насам! Първородните на портата! Пазете портата! Тръбете тревога!

Гласът му секна — мъжете с роговете лежаха, плувнали в собствената си кръв. Единият все още се бореше с нападателите, без да обръща внимание на дълбоките си рани. Марий измъкна меча, предаван от поколения в семейството му, и посече двамата предатели. После, с почерняло от ярост лице, грабна рога и го наду. По устата му полепна кръв — кръвта на убития тръбач.

На сигнала му отговориха други рогове. Сула беше спечелил първите няколко мига, но Марий се закле, че това още не е краят.

 

 

Юлий видя, че групата мъже, облечени като вестоносци, са въоръжени и тичат към Марий, който стоеше с рог и потъмнял от кръв меч в ръце. Стената се извисяваше зад него, озарена от трепкащата светлина на факлите.

— Насам! Нападат Марий — викна Юлий на Тубрук и Кабера и се хвърли срещу нападателите.

Първият удар улучи един от тичащите мъже във врата. Навсякъде се оформяха биещи се групички. Хората на Марий най-накрая бяха осъзнали, че са нападнати в гръб, но борбата беше трудна и в оглушителната суматоха на битката никой не знаеше коя от групите е приятелска и коя вражеска. Заговорът беше смазващ, всичко сред стените се превръщаше в хаос.

Юлий прониза с острието си нечий крак и изрита противника си, докато той се сгромолясваше: усети удовлетворение, когато почувства как костите се разместват и се чупят. Отначало се изненада, че групата не иска да приеме боя, но бързо разбра, че предателите имат заповед да убият Марий и нехаят за другите опасности. Тубрук повали друг нападател със скок, от който и двамата се проснаха на твърдите камъни. Кабера обезвреди трети с хвърлена кама.

Марий стоеше сам, съвсем близо до тях, но още хора, облечени в черно, се хвърляха към него. Той изрева предизвикателно и изведнъж Юлий осъзна, че е много закъснял. Над петдесет души нападаха вуйчо му. Всички негови войници наоколо бяха мъртви или умираха. Един-двама още крещяха гневно, но и те не можеха да помогнат на пълководеца си.

Марий изплю кръв и вдигна застрашително меча си.

— Хайде, елате. Не ме карайте да чакам! — Едва сдържаше отчаянието със силата на гнева си.

Една здрава ръка хвана Юлий за врата и го спря. Той изрева гневно, обърна се, за да прониже нападателя, но той отби меча му с лекота. Юлий се взря в строгото лице на Тубрук.

— Не, момче. Твърде късно е. Махай се оттук, докато можеш.

Юлий изруга и се помъчи да се освободи.

— Пусни ме. Марий е…

— Знам. Не можем да го спасим. — Лицето на Тубрук беше студено и пребледняло. — Неговите хора са много далече. Онези са твърде много. Остани жив, за да отмъстиш за него, Гай. Остани жив.

Юлий се заизвива в хватката му — и на петдесет стъпки от себе си видя как Марий пада под тежката маса тела, някои отпуснати и сякаш безкостни, вече умрели под ударите му. Другите държаха цепеници и с безумна ярост нанасяха дивашки удари по вуйчо му.

— Не мога да избягам — каза Юлий.

Тубрук изруга.

— Но можеш да отстъпиш. Тази битка е загубена. Градът е загубен. Виж, предателите на Сула са на самите стени. Легионът му ще ни нападне, ако не се оттеглим. Хайде.

И без да слуша възраженията на младия мъж, Тубрук го сграбчи под мишниците и го задърпа. Кабера му помагаше.

— Ще вземем коне и ще пресечем града до някоя от другите врати. После отиваме на брега и се качваме на някои от галерите на легиона. Трябва да се махнеш. До сутринта малко от привържениците на Марий ще останат живи — продължи Тубрук.

Младият мъж почти беше спрял да се дърпа, но внезапно нощта оживя от още черни фигури, които ги заобиколиха. Притиснаха мечове до гърлата им и Юлий се напрегна, за да посрещне болката и смъртта. Изведнъж един глас процепи нощта:

— Не тези. Познавам ги. Сула каза да ги оставим живи. Дайте въжета.

Тримата започнаха да се борят, но не можеха да направят нищо.

 

 

Марий усети как някой избива меча от ръката му и чу някак отдалече звъна, когато оръжието падна на камъните. Усещаше тъпите удари на цепениците не като болка, а просто като допир — просто отмятаха главата му от една страна на друга. Усети бодване в реброто, все едно от ледена висулка, после ръката му се отметна и рамото му се измъкна. Свести се и отново припадна, докато някой тъпчеше по пръстите му и ги чупеше. Къде бяха хората му? Сигурно щяха да дойдат да го спасят. Не трябваше да стане така. Не беше виждал края си по такъв начин. Това тук и сега не беше мъжът, който влезе в Рим начело на големия триумф и носеше пурпур, и хвърляше сребърни монети на боготворящите го хора. Това тук и сега беше нещо пречупено, което пръскаше кръв и живот по ръбестите камъни и се питаше дали хората му изобщо ще дойдат при него — при него, който ги обичаше всичките, както баща обича децата си.

Усети как дръпват главата му назад и зачака удара по оголеното си гърло. Но ударът не дойде и след дълги секунди очите му се съсредоточиха върху застрашителната черна маса около Порта Сакра. Хора гъмжаха там и тела я застилаха като неприлично одеяние. Видя как няколко души вдигат огромната греда на резето, после чу припукването на факлите, които грейнаха през пролуката. Голямата порта полека се отвори — легионът на Сула стоеше зад нея, а самият Сула беше начело, с коса, вързана със златна жица, с чисто бяла тога и златни сандали. Марий премига, за да махне кръвта от очите си, и в далечината чу подновения звън на оръжията — Първородните се стичаха от целия град, за да спасят военачалника си.

Бяха много закъснели. Врагът вече беше вътре и той беше загубил. Щяха да изгорят Рим, знаеше го. Сега никой и нищо не можеше да ги спре. Войските му щяха да бъдат победени, щеше да настане касапница, градът щеше да бъде изнасилен и унищожен. Утре, ако Сула беше още жив, щеше да наследи мантия от пепел.

Ръката, която стискаше косата на Марий, го дръпна силно, за да вдигне главата му по-високо — далечна болка сред многото други. Марий усети студен гняв към мъжа, който толкова властно се приближаваше към него, но гневът беше примесен и с уважение. Нима всеки човек не беше преценяван по това какви врагове има? Тогава Марий наистина беше велик. Мислите му се разпиляха, замъглени от тежките удари. Загуби съзнание, както му се стори само за няколко секунди, но се свести, когато един войник със сурово лице му нанесе няколко удара и направи гримаса, когато пръстите му се изцапаха с кръв. Започна да ги бърше в мръсната си дреха, но един силен, ясен глас го вцепени:

— Внимавай, войнико. По ръцете ти е кръвта на Марий. Вярвам, че му дължиш малко уважение.

Мъжът зяпна Сула — явно не можеше да го разбере. После отстъпи няколко крачки в сгъстяващата се тълпа войници, като държеше ръцете си далеч от тялото.

— Малцина разбират това, нали, Марий? Какво е да бъдеш роден за величие.

Сула се приближи, та поваленият му неприятел да може да го погледне в лицето. Очите му блестяха от задоволство, каквото Марий се беше надявал, че никога няма да види. Той отмести поглед, изхрачи кръвта от гърлото си и тя се стече по брадичката му. Нямаше сили да заплюе Сула, а и нямаше желание да си разменя глупави остроумия с него в мига, преди да умре. Запита се дали Сула ще пощади Метела, макар да знаеше, че е малко вероятно. Юлий… надяваше се да е избягал, но най-вероятно и той беше сред изстиващите трупове, които се търкаляха наоколо.

Шумът от битката се усилваше и Марий чу да викат името му: хората му се биеха, за да стигнат до него. Опита се да не чувства надежда — беше твърде болезнено: смъртта щеше да дойде след мигове. Неговите хора щяха да видят само трупа му.

Сула почука с нокът по зъбите си. Лицето му беше замислено.

— Знаеш ли, бих могъл да екзекутирам всеки друг, а после да преговарям с легиона, за да спрат сраженията. В края на краищата аз съм консул и имам това право. Би било много просто да позволя на противопоставящите се сили да се изтеглят от града и да въведа хората си в градските казарми, където им е мястото. Но вярвам, че твоите хора ще се държат до последния човек и това ще струва стотици хора от моите. Все пак ти си любимецът на народа и на Първородните, нали?

Отново почука по зъбите си и Марий се помъчи да се съсредоточи, да пренебрегне болката и умората, които заплашваха да го завлекат отново в бездната на тъмнината.

— С тебе, Марий, трябва да взема специално решение. Това е моето предложение… Той чува ли ме? — обърна се Сула към един от мъжете, които Марий не можеше да види.

Още няколко плесници го свестиха от унеса му.

— Жив ли си още? Кажи на твоите хора да приемат законната ми власт като римски консул. Легионът на Първородните трябва да се предаде и моят легион трябва да може да се разгърне в града без инциденти или нападения. Знаеш, че те вече са тук. Ако можеш да предадеш това, ще ти позволя да напуснеш Рим с жена си под закрилата на честната ми дума. Ако откажеш, никой от хората ти няма да остане жив. Ще ги унищожавам по улиците, по къщите; всички, които са били благосклонни към тебе и са те подкрепяли, с жените, децата и робите им. С две думи, ще изтрия името ти от аналите на града, така че никой, който те е наричал приятел, да не остане жив. Разбираш ли, Марий? Изправете го и го дръжте. Донесете му вода, да преглътне.

Марий чуваше думите и се опитваше да ги задържи в кръжащите си оловно тежки мисли. Не вярваше в честната дума на Сула, но легионът му щеше да бъде спасен. Щяха да бъдат пратени далеч от Рим, наистина, да им бъде дадена някаква унизителна задача — да пазят калаените мини в далечния север от нападенията на боядисаните диваци, но щяха да бъдат живи. Беше заложил и беше загубил. Мрачно отчаяние го изпълни и замъгли остротата на болката, когато счупените кости се разместиха в здравата хватка на хората на Сула — мъже, които не биха се осмелили да го докоснат и с пръст допреди една година. Ръката му увисна безжизнена, усещаше я вцепенена и отделена от тялото, но това вече нямаше значение. Една последна мисъл го възпря да не проговори веднага. Трябваше ли да отлага с надеждата, че хората му могат да спечелят и да обърнат положението в своя полза? Изви глава, видя хората на Сула да се разпръсват, за да заемат околните улици, и разбра, че шансът за бързо възмездие е загубен. Отсега нататък щеше да последва най-мръсно и отвратително масово клане — повечето хора от легиона му бяха още по стените на града и не можеха да се съпротивляват.

— Съгласен съм. Давам дума. Нека най-близките от моите хора ме видят, за да предам заповедта на тях.

Сула кимна, но лицето му се изкриви от подозрение.

— Хиляди ще умрат, ако лъжеш. Жена ти ще бъде измъчвана до смърт. Нека сложим край на това. Изведете го напред.

Марий изстена от болка, докато го извличаха от сянката на стената до мястото, където се чуваше силен трясък на оръжие.

— Свирете отбой — изсъска Сула на помощниците си; гласът му издаваше пристъп на нервност — първия, откакто Марий го беше видял.

Роговете изсвириха и изведнъж първият и вторият ред бойци на Сула се дръпнаха на две крачки от врага, но без да отпускат окървавените си мечове.

Легионът на Марий се беше оттеглил от стените в югоизточната част на града и сега тя гъмжеше от войници. Събираха се във всяка улица и уличка с блеснали от гняв и жажда за кръв очи. Зад тях всяка секунда се събираха още повече, а градските стени оставаха без своите защитници. Когато изтикаха Марий напред, за да говори, сред войниците се надигна първо ропот, после животински рев за отмъщение. Сула стоеше, без да помръдва, но очите му се присвиха нервно. Марий си пое дълбоко дъх, за да заговори, и усети как върхът на една кама го бодва в гърба.

— Първородни… — Гласът му беше много слаб и той събра сили и опита отново. — Първородни. Няма безчестие. Не сме били предадени, бяхме нападнати от хората на Сула, оставени в града. Затова, ако ме обичате, ако изобщо сте ме обичали, избийте всички и изгорете Рим!

Не обърна внимание на болката, когато камата се заби в него, и остана на място пред хората си за един дълъг миг, докато те ревяха в свирепа радост; после тялото му се сгромоляса тежко на плочника.

— Адски огньове! — изрева Сула, когато Първородните се хвърлиха в атака. — Напред! Избийте ги до един!

И изтегли меча си. Най-близкото отделение се струпа около него, за да го защити. Въздухът миришеше на кръв и дим. А до зазоряване оставаха още много часове.