Фани Попова-Мутафова
Дъщерята на Калояна (9)

Глава IX

Като ранен звяр в потуленото си леговище се таеше цар Борил в непристъпната Царевецка твърдина. Двойни стражи обикаляха ден и нощ всички наблюдателници, по кулите бяха повикани нови, скъпо платени наемници, само най-верните люде пазеха тремовете и входовете на палата. Никой нямаше достъп до царя и само няколко най-близки лица го бяха виждали от деня на страшното поражение при Филиповград. Затворен в непристъпните си покои, той приемаше най-много великия логотет, за да подпише някоя нова заповед за смъртно наказание на непокорни войводи, на тайно роптаещи боляри. Най-нищожният донос бе достатъчен, за да отхвръкне главата дори на близките и доверени люде.

С кръв и жестокост Борил искаше да смаже глухото недоволство, което кипеше из цялата страна.

Ето и сега в този дъждовен септемврийски ден той седеше замислен пред работната си маса с перо в ръка и няколко листа пред себе си. На тях бяха написани с черни букви имената на нови съзаклятници във войската, за които той трябваше да реши наказанието.

За няколко седмици Борил бе станал неузнаваем, сякаш бе остарял с десет години. Големите му светли очи потъмняха, загубиха острия си блясък, по слепите му очи нацъфтяха снежни кичури. Страните му хлътнаха, мършави и безцветни. Челото му се набразди с едри бръчки, погледът му получи още по-зъл и недоверчив отсенък.

Изведнъж той скочи, грабна меча си, който стоеше винаги до него, отстъпи към ъгъла до прозореца с очи, впити към вратата.

Долу по трема се чуваха бързи, тревожни стъпки, звън на оръжие, неспокойни, припрени гласове.

„Тази година ще бъде убит един владетел…“ — бе казал врачовникът Спиридон, когато през февруари опашата звезда бе пресякла с кървав блясък небето. А още в самото начало на годината слънцето се бе разделило на три половини.

И всеки отминал миг Борил го чувстваше като подарен от бога. Най-сетне бе ли настанал съдбовният час?

Вратата се отвори и като разблъска стражите, които му препречваха пътя с копия, вътре влезе великият боляр Шишман.

Като го зърна, Борил отпусна меча, изтри ледената пот, която бе избила по челото му, пристъпи към новодошлия…

— Шишмане! Какво дириш в Търнов?

— Прости ми, Твое Величество, че влизам по този начин. Людете ти изпълняват прекалено строго твоите заповеди, щом не искаха да направят изключение дори и за мене… Не бих престъпил волята ти, ако не се касаеше за нещо важно…

Снажният чернокос мъж с дребни тъмни очи свали мократа си наметка, подаде я в ръцете на един прислужник. Подаде и шлема, прекара длан по челото си, по покритото с къдрава брада лице.

— Защо не ми отговаряш, Шишмане? Защо си напуснал Просешката крепост в тия размирни времена? Какво дириш тук? — извика Борил и вълна от съмнение се плисна по лицето му.

— Аз не съм вече наместник на Просек — отвърна великият боляр. Широките му гърди се повдигнаха в буйно, едва сдържано вълнение. В тесните му очи искреше потаена болка.

— Сега в Просек владее Стрез — добави той с беззвучен глас.

— Стрез!

Борил отскочи назад, сякаш клъцнат от змия. По-грозна вест той не би могъл да чуе. Братовчед му Стрез, син на госпожа Тамара от първия й мъж, най-опасният му съперник, най-омразният му враг, когото той искаше да получи от сърбите, за да го очисти завинаги от пътя си, владетел на Просек!

— Как е възможно? Безумен ли си? Кой му даде помощ да се бори с вас?

— Той дойде с помощта на сръбски войски. Сам великият жупан му дал най-добрите си люде…

Лицето на Борил се сгърчи. Ярост загря кръвта му.

Великият жупан! Ах, да имаше някога най-нищожната възможност, първо на него би си отмъстил. Този лицемер! Този неверник! И изведнъж всичкият му гняв се изля върху Шишмана.

— А ти? Как допусна това? Къде са войските ти? Защо не се борихте?

— Нашите войски преминаха на страната на Стреза. След това всички околни области се присъединиха към него. Цялата Долна земя, без Мелник, е вече в негови ръце…

Царят го гледаше, сякаш не можеше да проумее какво се бе случило. Устните му неволно промълвиха:

— Без Мелник… Защо пък без Мелник? Само там ли ми са останали верни люде?

Шишман прехапа устни, наведе глава. Тънка бледност покри заруменялото му от дългия път лице. Пошъпна:

— Мелник е отишъл в ръцете на Слав.

Борил се огледа наоколо си, махна с ръка на стражите и на прислужниците да излязат. Останаха само Шишман и трима негови войводи, които стояха като вцепенени до вратата. Царят приближи полека до великия боляр. Очите му бяха безумни: лъскави и втренчени като на ястреб.

— Какво каза? Не можах да разбера… Как може да се обясни, че Мелник е в ръцете на Слава?

— Стрез и Слав предварително се споразумели. Майка им, госпожа Тамара, ги сдобрила. И двамата сега откъсват от България цяла Долна земя и Тракия. Те са били в съюз против тебе. И за да бъде Стримон^[1] граница между двете им владения, Стрез отстъпил на Слава Мелник… Когато ти се биеше с латините при Боруй, сърбите помогнали на Стреза да откъсне тази област от нашата държава.

Борил все още го гледаше неподвижно, недоумяващ.

— Долна земя на Стрез… Но защо пък Тракия да бъде на Слав? Не разбирам… Шишмане! Говори! Говори! Дори и най-лошото да е! По-скоро!

Великият болярин въздъхна. Погледна към другарите си.

— Деспот Слав става зет на латинския император, който му дава в прония^[2] цялата превзета от тебе земя, царю честити.

Борил вдигна ръце, стисна главата си, изтича до прозореца, обърна се гърбом към людете. След това внезапно тропна с крак, без да се извърне, посочи с ръка вратата:

— Махнете се!

Шишман и войводите бързо излязоха навън, ужасени от гневния припадък на царя. Отговориха само с по няколко думи на припрените въпроси на царедворците, които ги обградиха отвсякъде, жадни да чуят новини за случилото се в Долна земя.

Защото още преди да дойде Шишман в Търнов, тъмни и опасни слухове бяха донесли вестта между народа.

Докато се обличаха в трема, задъхан находник^[3] изтича по стълбите нагоре. Попита за царя.

— Никой не може да влезе сега при царя — отвърна строго великият примикюр. — Ако носиш важна вест, кажи я на мен, аз ще му я предам подир вечеря.

— Важна вест! — извика находникът, като едва си поемаше дъх. — Ако и това не е важна вест! Бдинският кастрофилакс я научил от венгерски търговци и ме изпрати с най-бързия си кон пътегонец да я известя на царя!

— Какво има! Какво има! — се струпаха всички наоколо му. — Кажи по-скоро!

— Алеманския император Филип го убили!

Всички се спогледаха. Значи най-сетне природните поличби се бяха сбъднали… Борил можеше вече да диша свободно. Обреченият от съдбата владетел бе дочакал своя жребий.

Новината за кончината на Филип Швабски смекчи малко остротата на двете неприятни вести от юг. Гончията, който я бе донесъл, стана прицелна точка за общото внимание на търновци. Всеки искаше да чуе, да разбере как е бил убит алеманският владетел, кой го е убил, защо, какво щеше да стане след това…

На следната вечер Борил събра всички по-видни свои местни властели и накара гончията да разправи отново подробно всичко, което бяха научили в Бдин за страшното събитие.

Навън все още валеше ситен есенен дъжд, тежки мъгли бяха закрили Орловец, Света гора и Дервента… Мръкна се рано. В огнището на малката приемна прислужници хвърлиха няколко едри цепеници. Зиморничав, настръхнал, Борил се яви загърнат в широка зибелинова мантия.

Когато властелите го зърнаха, изтръпнаха от изненада. Тъй мършав и състарен им се стори. Ала никой не му каза нищо, сякаш никой не забелязваше голямата промяна у царя след Филиповград. Напротив, всеки се постара любезно да отклони разговора от неприятните събития, които се бяха случили през последните времена. Дори някои лицемери намериха царя за по-строен и гъвкав. А белите коси край слепите очи му придаваха някаква особена прелест.

Целгуба поради траура за княз Йона не се яви. Дойде само госпожа Теодора, жадна да чуе подробности за събитието, което бе развълнувало и разтревожило целия свят, но което пристигаше твърде късно в България поради наводнените реки от последните обилни дъждове.

Донесоха свещници, почерпиха с вино. Борил повика гончията близо до себе си, край огъня, и му даде знак да почне.

— Това станало на 21 юли в Бамберг, където император Филип отишъл на сватбата на една своя унука с меранския херцог. Освен това там той щял да събере и голяма част от войските си, за да потегли в деня на свети Йохан към Брауншвайг.

— Сигурно е искал да води нова бран със съперника си — другия алемански император… — забеляза великият логотет Николица.

— Може би — каза Борил, — но едва ли би могъл да се нарече брауншвайгският херцог алемански император. Почти всички вече бяха признали Филип за единствен господар на германската корона. Продължавай…

— Няколко дни след сватбата, последната събота преди техния Ивановден, Филип пладнувал в двореца на епископа в разговор със своя канцлер Конрад и своя велик майордом Валдбург, когато му известили, че граф Отон Вителсбахски желае да му говори нещо насаме.

— Граф Вителсбахски не беше ли от привържениците на Филипа? — се удиви деспот Богдан.

— Да, но те си имали частни домашни неприятности — каза гончията. — Ето коя била причината за убийството. Император Филип обещал на граф Отон една от дъщерите си за жена. След това, като научил за буйния и необуздан нрав на графа, отказал годежа. Отон преглътнал с мъка това оскърбление. Ала наскоро той се пленил от дъщерята на полския херцог. За да бъде уверен, че ще получи ръката на хубавата мома, той помолил император Филип да подпечата със своя златен печат писмото до полския граф. Добре, но момата била роднина на Филип от майчина страна. На императора било жал да попадне девойката в такива лоши ръце и тайно накарал да променят съдържанието на писмото. В същия плик той сложил послание до полския граф, в което го съветвал да не се съгласява на предложението на Отон. И чак тогава сложил своя златен печат. Ала Отон забелязал, че пликът не е вече така чист, както го предал, и се усъмнил. Накарал да му отворят плика и да прочетат какво пише. Ужасен, другарят му не съобщил нищо за промяната. Още повече усъмнен, Отон дал писмото на своя валет, като му заповядвал под заплаха на смърт да каже какво пише вътре.

— Ами защо той сам не си е прочел писмото? — попита недоумяваща госпожа Теодора.

— Той не знаел да чете… — обясни гончията.

— Чувал съм за Отон Вителсбахски, че бил див и жесток бранник. Изглежда, че сабята му е била повече приятелка, отколкото перото — забеляза Борил и отново подкани гончията да следва.

— Като научил за измамата, Отон се заклел, че Филип трябва да изкупи с кръвта си това оскърбление. Взел със себе си шестнадесет въоръжени другари и отишъл в епископския дворец, където бил отседнал императорът. Като забелязал, че Филип е почти сам, той грабнал сабята си от пажа, който ги следвал, и я размахал като за поздрав. „Прибери сабята си — му казал императорът, — тук нямаш нужда от нея.“ „Тъкмо имам нужда от нея — отвърнал графът, — за да отмъстя за твоето коварство.“ И с тия думи се спуснал към Филипа. Канцлерът, ужасен, се скрил в един ъгъл. Императорът и майордомът се хвърлили към убиеца. Но и двамата били невъоръжени. Майордомът успял да улови ръката на Отон, като смекчил силата на удара. Ала сабята закачила една от жилите на Филиповия врат. Кръвта бликнала като порой. След кратка борба, в която паднал ранен и верният майордом, Отон се изскубнал, метнал се на коня, който го чакал вън, и избягал с людете си… Почти веднага след това императорът издъхнал.

Всички се смълчаха, потънали в мисъл за чудната игра на съдбата. Десет години Филип Швабски бе водил упорита борба с многобройните си врагове, за да бъде признат като император на Алемания. Един по един бяха отстъпили било със сила, било по добра воля кьолнският архиепископ, английският крал, чешкият крал, брабанският херцог, венгерският крал, тюрингският ландграф, а най на края и най-големият му противник — сам папа Инокентий. Едва преди няколко месеца Инокентий бе склонил да признае Филип за император на Алемания, отнемайки благоволението си от херцог Брауншвайгски и надвивайки ненавистта си към дома на Щауфените. И ето че сега, когато най-сетне виждаше сбъднат дългогодишния си блян, когато можеше вече да си отдъхне от толкова жестоки борби, трябваше да умре на 34-годишна възраст поради такава глупава и безумна причина…

Нямаше мир на земята за людете. Постигнеха ли всичките си желания — трябваше да умрат.

— Ами сега какво ще стане? — попита най-сетне деспот Богдан.

— Казват, че веднага херцог Брауншвайгски изпратил пратеници с писмо до Инокентий III, в което го молел да го признае за единствен владетел на алеманската корона, още повече че Филип не оставил мъжки наследници. И да закрепи по-яко своя престол, той поискал чрез папата дъщерята на своя бивш съперник — дванадесетгодишната принцеса Беатриче. Освен това обещавал да прости на всичките си врагове, да раздаде милости и с доброта и великодушие да спечели доверието на довчерашните си врагове.

— Как ли е понесла нещастието дъщерята на Исак-Ангел — Ирина? — пошепна госпожа Теодора.

Императрицата била на смъртно легло от тревога и скръб по убития си съпруг. Очаквали я всеки ден да отходи в небитие.

„Да раздаде милости, да прости на всичките си врагове…“ — тези думи останаха най-ярко да звучат в ушите на Борила. И в мрежата от измама и омраза, която го оплиташе отвсякъде, той разбра, че е дошло време да опита и друг начин, за да усмири царството си, да подчини враговете си.

Още същата вечер след разказа на гончията цар Борил извика настрана в работната си епископ Филимон, който заместваше патриарха, великия логотет Николица, деспот Богдан, севастократор Деян, майка си госпожа Теодора, кастрофилакс Видул, екзарх Трофим, великия примикюр Михаил и им съобщи новото си решение. След това подпечата заповедите и изпрати навсякъде гончии до крепостите, където бяха затворени и заточени властелите и войводите, които се бяха възбунтували против него, които бяха опасни поради привързаността си към Калояна или просто понеже не внушаваха доверие с упорития си нрав. Той им съобщаваше царската си милост, надяваше се, че ще бъдат верни на новата власт за доброто и преуспяването на страната. Молеше да се забравят старите вражди и вярваше, че никой няма да откаже да даде своята подкрепа, своите сили и дарования за борба против враговете на държавата.

Като изпрати съветниците си и пожела лека нощ на майка си, Борил извика верния си оръженосец Балдьо и му шъпна дълго нещо. Балдьо се поклони дълбоко и безмълвно изчезна.

Царят остана да се разхожда из стаята, потривайки от време на време тревожно ръце. По лицето му се разстилаше тънка, загадъчна усмивка.

По едно време спря стъпките си, ослуша се. Отиде до високия дъбов стол с облегало, подплатено с червена коприна, седна и почна да прелиства някакъв дебел том, подвързан със скъпа кожа и злато.

Вратата се отвори, вътре влязоха двама стражи и въведоха строен, слаб, висок момък с дълги невчесани коси и брада. Ръцете му бяха оковани във вериги.

Борил прелисти спокойно още няколко страници под жълтата светлина на два високи свещника, след това се обърна с внезапно движение, даде знак на стражите да се оттеглят… Стана, приближи до момъка, изгледа го втренчено. Усмихна се любезно, с благоволение:

— Е, Радуле, стигна ли ти една година?

Войводата стисна челюсти, изви черни очи нагоре, загледа се неподвижно в една точка на тавана. Не отвърна.

Борил плесна с ръце, извика стражите, заповяда им да отключат белезниците, да снемат веригите на затворника. След това заръча да донесат закуски и пития. Когато блюстителите^[4] излязоха отново, той покани момъка да седне на същия миндер, върху който той се разположи, удобно облегнат на възглавниците.

— Ела при мене, Радуле. Искам да си поговорим като приятели. Ела…

Момъкът го изгледа безмълвно. Гневът и ненавистта не бяха изчезнали от взора му. Той полека протегна изтръпналите си ръце, разтри с длани сините ивици, оставени от железата. От внезапната промяна на въздуха, от бързото преминаване на светлина и топлина след мрака и влагата в тъмницата главата му леко се замая, той се залюля, склопи очи, подпря се на стената.

Царят скочи, подкрепи го, заведе го до миндера, постлан с мечешки кожи, остави го да седне. В това време тихо влязоха прислужниците с подноси. Дъх на печено месо остро раздразни ноздрите на изгладнелия затворник. Приятно мамеше прясно начупеният хляб. В кристалните кани светлееше като кръв червеното вино. Разлати паници бяха отрупани с бистро грозде, кърмъзени ябълки, сочни праскови.

Радул вдигна клепачи, погледът му падна връз обилната и хубава храна. Жадно и диво се разшириха тъмните му очи. Той повдигна разтреперани ръце, простря ги към съблазнителното видение. Но отново му прилоша, челото му клюмна над гърдите…

Царят се спусна, наля чаша вино и я поднесе към устата му. Войводата сръбна няколко глътки, след това вдигна очи, видя кой държи чашата и внезапно обзет от омраза и отвращение, блъсна ръката на Борила, разля виното, скочи на нозе.

Сърцето му избухна.

— Какво искаш от мене? — извика той жълт, цял разтреперан в ядни тръпки, с изопнато в отчаяно напрежение лице. — Защо ме викаш при себе си? Не ти ли стига, дето ме държиш вече единадесет месеца в тъмниците си, какво искаш повече? Ако ти е нужна главата им — ето, всякога съм бил готов!

— Успокой се, успокой се… — каза кротко Борил. — Ти не ме разбираш още. Аз не ти желая злото. Напротив. Казах ти, искам да се разберем с добро…

— Как можем да се разберем с тебе? Можеш ли да върнеш живота на Калояна? Не можеш. Е, тогава…

Лицето на царя се сгърчи при споменаването на покойния. Облак засени приятната му усмивка, гласът му трепна в зле прикрита злоба, хладен, пълен със заплаха.

— Нека оставим мъртвите да почиват в мир, Радуле. Не е сега нито време, нито място да споменаваме името им… Аз искам да говоря с тебе по други неща. Слушай… — и той се отдръпна малко назад, за да види какво впечатление ще направят думите му на войводата. — От утре ти си протостратор на цялата ми конница и велик войвода. Коча ще вземе Бдинската прония.

Радул го изгледа през замрежени мигли, горчивина цъфна на устните му.

— В замяна на това какво искаш?

— Нищо.

Войводата се изсмя.

— Нищо? — Той отиде към подноса, отчупи си парче хляб, посоли го, почна да яде на лакоми, едри късове. Пи от виното дълго и жадно.

— Вземи си и от други неща, велики болярино.

— Не искам гощавка от тебе… — отвърна дръзко Радул и остави хляба. — Нищо ли? Ти наричаш нищо да служа на един омразен тиранин, да дам клетва за вярност на тоя, който ни отне най-хубавата победа при Солун. В часа, когато Калоян бе тъй близко да завърши заветното си дело. И защо? За да задоволи своето честолюбие, за да сложи на неспособната си глава царския венец. Видя ли? Макар и в тъмница, и там се чуват лошите неща… Кога българите са бивали така жестоко поразявани, както твоите люде при Филиповград? Не бяха ли тия същите латини, които при името на Калояна напущаха становете си и бягаха като безумни да се спасяват чак зад яките стени на Константиновград… Дори направо на корабите си се хвърляха и с пълна бързина заминаваха за там, откъдето са дошли… Разбирам! Ти искаш сега аз да спасявам положението. Аз да поведа войските, както по времето на Калояновата победа при Адриановград. Искаш с моите способности да се кичиш! Празни са надеждите ти, Бориле! Войските нямат нито доверие, нито обич към тебе, още по-малко към твоето царство. Ти сам започна зловещото си дело, сега сам търси спасение за бедите, които почват да се редят една след друга като следствие от първоначалния ти грях!

Радул избърса потта, която обилно струеше по измършавялото му, почти призрачно лице. Гласът му предрезня, гърдите му се вдигаха в буйно вълнение, очите му блестяха в трескав пламък.

Борил стоеше гърбом към него, подпрял ръце на работната си маса, с навъсено чело. За миг гневът затъмни взора му, той понечи да плесне с ръце, да извика стражите и да заповяда да удушат на място безумеца, който се осмеляваше да му говори такива дръзки слова, или не, да го хвърлят в казан с вряла вода, или да го завържат за опашките на четири коня и да разпилеят тялото му по всички краища… Ала полека-лека черният облак, който бе паднал пред очите му, се проясни. Той задиша по-леко, размисли с трезво чувство. Обърна се:

— Аз не говоря за мене, Радуле. Аз те моля в името на родината.

За миг момъкът остана поразен. Той очакваше веднага да бъде изведен навън и отново хвърлен в тъмницата, ако не и направо заведен на бесилото или кладата. Думите на царя пронизаха сърцето му. Той отиде към миндера, падна тежко връз него, скри лице в ръцете си.

Буря от противоположни желания го прекоси. Той премисли няколко пъти всичко това, което цяла година бе хранил в сърцето си. След това вдигна бавно лице към царя, който не откъсваше взор от него.

— Сега да подкачим борбата с Ерик е рано и опасно. Но може да се слезе през Долна земя към Солун и да се подкрепят ломбардите в борбата им с Константиновград…

Борил въздъхна, поклати глава. Тъмна руменина покри бледото му чело. Той потри смутено рядката си руса брада.

— Долна земя е в ръцете на Стрез…

Радул рипна, приближи към него.

— Дотам ли докарахте работите? А Слав? Той пък какво поведение държи?

— Слав стана зет на Ерик и владетел на Тракия.

Войводата го изгледа смаян. И отново бесен гняв избухна в гърдите му.

— Така! Значи, сърбите взели Поморавието, венгрите — Браническата и Белградската област, Слав — Романия, а Стрез — Долна земя! Много хубаво! Какво е останало тогава от царството на Асена и Калояна? Това ли бяха печалбите на твоята корона? И още продължаваш да живееш за своето честолюбие…

— Аз никога не съм мислил за себе си. Венеца приех, за да подкрепя православието срещу папската вяра на Иваница.

— Това е само едно извинение! Папата и сега ни е нужен, както и тогава. Щом светият старец Василий се убеди в правотата на това дело! Къде е той сега? Жив, мъртъв?

— В манастира „Св. Троица“ — Ветрополския Варовитец. Ала от утре — ако иска — може отново да приеме патриаршеския си жезъл в „Свети Петър и Павел“. Аз отпуснах милост за провинените, раздадох свободи, за да се примирим всички пред опасностите, които застрашават държавата…

— Твърде късно… — прошъпна Радул и отново си отчупи от хляба. — Сега разбирам и твоето благоволение към мене… — Той неволно посегна към гроздето и почна да къса от светлите едри зърна.

Борил отиде при него. Каза с твърд глас:

— Е добре. Приемаш ли моето предложение?

— Да.

Царят се усмихна, протегна развълнуван ръце.

— Да. Приемам — добави войводата, като остави чепката грозде, озобана, върху подноса, — приемам, ала при едно условие — и той заби дръзките си тъмни очи в тия на царя.

— Кажи.

— При условие че Йоан-Асен ще се завърне в България.

Да беше видял пред себе си сам образа на Нечестивия, Борил нямаше така да свие в уплаха и яд лице. Преглътна, сякаш бе пил отрова.

— Това не може. Само това не може…

— Аз право казвах, че ти мислиш преди всичко за себе си, а после за България… Докажи, че си се отрекъл от своето честолюбие!

Борил потрепери, поклати глава:

— Не! Никога!… Никога!…

— Защото се боиш от него, нали? Защото щом законният наследник се появи в страната, всички ще се прилепят към него и ти ще трябва да съблечеш лъскавата багреница…

— Доста! — изкрещя царят, убоден на най-болезненото място. — Доста търпях твоите хули! Млъкни!

— Викай! Викай! Това по̀ ти прилича… Не ми е редно да те гледам тъй смирен и кротък. Викай! Крещи! Ама няма да заглушиш кръвта на Иваница, която те души! Вземи живота ми, той не ми е мил. Няма за какво да живея. Нямам жажда за бран, откак загина моят цар… Викай! Ала аз знам, че името му гори нощем сърцето ти тъй, както гори моето… Няма го вече оня, който бе страшилище за нашите врагове, оня, който умееше с бран и мъдрост да възвръща към родината земите, които сме имали при великия Симеон… А ти загуби за една година това, което асеновските братя бяха спечелили за двадесет години!

Борил се залюля, ярост и болка задушиха гърлото му, той само посочи с ръка към вратата, след това удари със сребърното чукче по звънеца.

Явиха се стражите, отново заключиха в белезници ръцете на войводата, отведоха го.

Минаха няколко часа. Борил остана все така неподвижен, безмълвен, закрил лице в скръстените си на масата ръце. Вощениците на свещниците догаряха сред купчини разтопен и засъхнал восък.

Навън бледа луна оцвети пъстрите стъкла на прозорците. Дъждът бе престанал.

Царят полека вдигна лице, огледа се като събуден от дълбок сън, стана, отвори тесните високи прозорци, вдъхна от влагата на изминалата в буря и светкавици нощ. Небето цяло светеше, чисто и свежо, разпънато в прозрачна руменина. Той поглади бавно лицето си, бледо като восък, с огромни морави кръгове, които се вкопаваха под угасналите му очи. Плесна с ръце.

Яви се Балдьо, загрижен, с неспокойно впит в царя взор. Цялата нощ той бе бдял край вратата, удивен от мълчанието, което цареше вътре.

Борил го изгледа уморено. След това каза:

— Занеси повеля до блюстителите на източната тъмница да пуснат войводата Радул на свобода.