Фани Попова-Мутафова
Дъщерята на Калояна (10)

Глава X

Спуснаха подвижния мост, стражите вдигнаха сулици и малката ловджийска глота^[1] премина с шум и смях трите дворчета, заградени между предните крепостни кули, изпълни целия път, който се изкачваше към палата с конски тропот и кучешки лай. Най-напред препускаше с леко отпуснати юзди царкинята, след нея следваха Белотовата дъщеря Белослава, боляринът Добромир, син на покойния протовестиар Сеслав, стратор Бойко и дъщерята на великия логотет Николица — Люляна.

Като стигнаха пред палата, Мария чевръсто скочи, без да се подпре на ръката на притеклия се прислужник, подаде му копието, лъка и колчана, който висеше окачен над лявото й бедро. След това отпусна крагуя^[2], който стоеше неподвижно закрепен на лявата й ръка, забил нокти в скъпата кожена ръкавица. Ала в мига, когато разкопчаваше халката, с която синджирчето на птицата се придържаше към гривната й, крагуят внезапно разпери мощни криле, издигна се във въздуха, кацна върху клона на един салкъм.

— Шико! — извика гневно девойката. — Тука! Шико! По-скоро!

Ала крагуят я гледаше спокойно с кръглите си бляскави очи и не помръдваше. Добромир и стратор Бойко почнаха да го зоват и да му се заканват. На това птицата отвърна с политване още по-нависоко, върху най-горния клон на дървото.

Мария заръча веднага да й донесат паничката с храната. Помами крагуя, но той пак не помръдна.

Светлото й лице порозовя от яд, големите й сини очи станаха зли и тъмносиви, както ставаха на Калояна, когато беше гневен.

Тя тропна с крак.

— Шико!

Крагуят разпери криле, повъртя се малко над главата й, след това кацна върху черните оголени клони на една череша. Царкинята го последва с различни позования, ту строги и заповедни, ту нежни и галещи. Белослава, Добромир, Люляна, няколко прислужници, крагуярите^[3], песяците^[4], всички почнаха да следят прелитането на опърничавата птица от дърво на дърво и да я мамят по различни начини.

Стигнаха близо до загарниците^[5], оттам крагуят можеше да кацне до близката крепостна стена и да не се върне вече.

Мария му подсвирна няколко пъти по начин, известен само на Шико, нейния любимец. За другите си соколи тя имаше друг начин да ги зове. Крагуят кацна връз крепостната стена.

— Ще избяга! Ще избяга! — изписка отчаяно девойката. — Ах, проклета птицо, затова ли те предпочитах и галех толкова много!

— Простете, мадам! — се обади нечий глас зад нея. — По този начин птицата няма да се върне. Оставете я сега на мира. Тя после сама ще си дойде.

Мария бързо се извърна и видя пред себе си едно нежно лице, което я гледаше с усмихнати тъмни очи. Това бе един от пленниците от Адриановград, който работеше в загарниците и конюшните. Оня, когото тя бе защитила веднъж от камшика на кастрофилакса.

— Разбирате ли вие нещо от соколи? — попита живо тя по фрушки език.

Хубавите очи на латинеца светнаха от радост при звука на родната реч. Малинова червенина цъфна по страните му.

— В моята страна навремето аз имах много работа със соколи и кучета. Ала ще позволите, мадам, вие не правите добре, като галите толкова много и угаждате на своя сокол. Ако обичате и позволите, мога да ви науча как се дресират птиците, за да се подчиняват още при първия зов. Шико трябва да бъде по-често наказван.

— Как? Лишавала съм го от храна, но той свикна и с това.

Латинецът приближи със свенлива несмелост. Погледна към крагуя, който още стоеше сякаш замръзнал върху високия назъбен зид на крепостната площадка.

— Соколите най-много страдат от липса на сън. Това е едно наказание, което дава сигурни постижения.

И изведнъж той подсвирна по странен начин, махна рязко с ръка.

— Тука, Шико!

Крагуят разпери криле, направи няколко кръга във въздуха, слезе надолу и кацна връз свития юмрук на пленника.

Мария се спусна, грабна птицата и я обсипа с укор и нежност. След това се обърна към латинеца.

— Благодаря ви. Как е вашето име, от коя сте страна?

Пленникът трепна. Поколеба се за миг. След това каза:

— Бях навремето валет на граф Готие дьо Монбелиар. Той загина в битката при Адрианопол. Името ми е Ожие. Страната ми се казва Шампан.

И като назова родината си, пленникът сведе очи, внезапно разискрени от тънка влага.

Трогната, Мария му подаде ръката си. Балетът прегъна коляно, сведе чело, целуна края на синята й ловджийска руба, след това докосна със страхопочитание устни до пръстите й.