Фани Попова-Мутафова
Дъщерята на Калояна (36)

Глава VIII

Бунтовете, непокорството, ереста, вълнуващите се размирни населения, неверните войводи следваха един след друг като неизбежна напаст. Ала сега бе по-лошо.

Внезапно всичко бе затихнало.

И Борил чувстваше чрез всички пори на кожата си тежкия покой пред буря, който го притискаше отвсякъде. Измамата можеше да пламне оттам, където най не се надяваш. Невярност се таеше във всеки ъгъл, в погледа и гласа на всеки приятел, в движенията на най-предания страж.

Пролетта нахлуваше през всички прозорци на стаята, в която царят се луташе от стена до стена, изтръпнал в безимен ужас: сякаш осъден на смърт, който чака последния час. А Борил знаеше, че отдавна присъдата му е произнесена, ала часът не бе още известен. Вече два пъти виноопитвачите му бяха умрели от неверен яд.

Той спря нетърпеливо край прозореца, загледан по посока на главната кула. Чакаше великия войвода Радул — единствената си опора, последната си надежда. А той се бавеше. Тъкмо сега, когато трябваше да се посъветва с него за бърза и неотложна работа.

Изведнъж той въздъхна облекчено. Стройната снага на войводата се зададе между цъфналите храсти. С бързи пъргави стъпки момъкът вървеше, от време на време се оглеждаше, поспираше се, пак тръгваше. Внезапно той застана полузакрит от един бряст. Зад дървото стоеше друг някакъв човек, с когото Радул говореше, като се извръщаше боязливо наоколо.

Борил усети как ръцете му изстиват. Какво криеше Радул от него? С кого шъпнеше тъй подозрително думи, които изглеждаше, че никое чуждо ухо не трябва да чуе? Ах, той и без това никога не бе изтривал от сърцето си недоверието към предания Калоянов войвода, ала сега усети как подозрителността му нараства сто пъти повече. Какво крояха в собствения му дом? Нима имаше вече някаква вярна защита, на която би могъл да се опре? Защо той, безумник, бе вкарал тази змия със собствените си ръце в своето гнездо?

Борил трепна. Присви очи. Надникна навън дори с опасността да бъде забелязан. Нямаше никакво съмнение.

Това беше Мария.

Какво диреше по това време младата девойка? За какво можеше да разговаря с протостратора?

Изведнъж той се усмихна. Вдигна рамене. Как не се бе сетил? Ясно беше. Великият войвода бе приел да му служи заради Мария. А той, къде са му били очите дотогава? И как никой не бе му споменал нито дума за любовта, която цъфтеше под неговия покрив?

Смела, чудна мисъл го прекоси. Защо не? Тъй щеше да има две ползи. Първо — да привърже по-яко към себе си войводата. Второ — да се избави от тежката грижа за Мариината зестра. А един по-знатен зет щеше да бъде в правото си да дири сметка. Мария не бе вече малка. Наистина, къде са му били очите дотогава. Недавна венгерският крал бе сгодил 5-годишната си дъщеря Елисавета за сина на тюрингския ландграф. А дъщерята на покойния император Филип щеше през август да се омъжи за новия алемански император Отон — едва петнадесетгодишна. Време беше да се помисли и за Мария…

В преддверието отекнаха бързите стъпки на войводата. Борил веднага се махна от прозореца. Продължи разходката си от стена до стена.

Радул се извини за закъснението си. Царят пресече с милостива усмивка и благосклонно движение словата му. Сякаш искаше да каже, че е излишно да му се обяснява: той ги разбира твърде добре тия работи.

Все пак той нищо не разбираше. Защото ако за миг можеше да подозре, че в десния вътрешен джоб на Радуловата ризница стои дълго писмо, което Мария недавна бе получила по таен начин от Йоан-Асен, лицето му не би изглеждало тъй ведро, нито гласът му — тъй спокоен, когато се обърна към момъка:

— Чаках те за важен съвет. Искам да пратя вестогонци до венгерския крал.

Радул се навъси, не отвърна нищо, седна замислен връз края на покрития с мечешка кожа миндер.

— Искам от него съюз и приятелство. За да не може Йоан-Асен да мине през неговите земи. Достатъчно е, гдето Целгуба го чака с людете си при границата на Кумания. Не бих желал поне и венгрите да му дадат наемници. От войводите на Целгуба и сам мога да се браня. Още ми са верни: Сот, Зепа и Блуш. Освен това искам заедно с Андрея да нападнем сърбите и да си върнем завзетите от Стефана земи.

Радул вдигна вежди, погледна учуден царя.

Този човек съвсем ли бе обезумял? Не виждаше ли положението си?

— Какво думаш, царю честити? Ако оставим гърба си свободен, за да нападнем сърбите, латините и Слав само това чакат. Ласкарис и Михаил Епирски се отметнаха вече от нас. Стрезомир не може едновременно да се бори с ломбарди и епирци. Пък и великият жупан е сложил око на Просек… Отвсякъде сме заградени с врагове.

Борил приближи бързо до него, погледна го в очите.

— Ти не разбра ли, че ми е нужна една военна победа, за да залисам своите вътрешни врагове, които са днес по-опасни за мене? Аз нямам вече подпора нито вън, нито вътре. Аз трябва да направя нещо! Тъкмо сега, когато ти си начело на конницата. Аз чувствам, че ще имаме победа! Нима не се свениш да се боиш от ломбардите или сърбите? Ти? Витязът на Адриановград?

Радул усети как кръвта залудува в жилите му. Широките му гърди се повдигнаха в бурно вълнение. Ала той се сдържа. Внимание! Повече предпазливост! Да може само до последния миг да не се издаде…

Борил реши да изиграе последния си коз.

— За победителя ще има скъпа награда. Отгатни каква е.

Войводата отново отправи учуден взор към царя, който стоеше изправен пред него.

— Искам да те направя мой сродник.

Радул бавно се повдигна, съвсем бледен. Ситна пот изроси по гърба му. Сродник? Имаше ли Борил връстни роднини за омъжване? Сестрата на севастократор Стрезомир нямаше деца. Дъщерята на Иванковия брат Димитър бе още малка. Откъм бащиния род на Борила всички девойки бяха отдавна настанени във видни властелски семейства…

— Харесва ли ти царкинята?

Откъде идеха тези думи? Кой говореше пред него? Глума ли си правеше царят, на подбив ли го вземаше? Мора ли беше? Или бесовско вълшебство?

Радул се опомни. Гъста червенина обля лицето му. В живите му черни очи избухна ярък пламък.

Борил се засмя. Потупа го по рамото.

— Видя ли, че аз знам какво ти е на сърцето. Защо не? За Мария никой не се е обаждал досега. Тя е бедна. Зестрата й отиде откуп за Добромира. Само тъй се съгласих да отменя смъртната му казън. Освен откупа, който платиха Белотовица и дъщеря й. Всичко все за държавната хазна. Войните поглъщат страшно много пари…

Той лъжеше. Огромното наследство на Мария стоеше непокътнато повече от половината. Но той не желаеше в ръцете на Калояновата дъщеря да стои такова мощно оръжие — парите. Защото те можеха да послужат на враговете му. С една незначителна женитба той щеше лесно да се отърве и от този мъчен и неприятен въпрос.

Лъжеше, че и никой не се бе обаждал дотогава за нея. На запитванията от Епир, Босна и Дукля той бе отвръщал, че момата им е още малка. А той бе отлагал, за да не се повдига трънливият въпрос за зестрата.

— Защо мълчиш? Не ти се вярва ли? Не, не те мамя. Давам ти думата си. Ако ми бъдеш верен, ако слушаш всичките ми повели, Мария ще стане твоя жена.

Изкушението беше страшно. Радул затвори очи. Замаян. Недоумяващ. Той разбираше желанието на узурпатора бързо да се спаси от неприятното присъствие на тази, която всеки ден му напомняше своя баща. Разбираше желанието му да се отърве от въпроса за зестрата. Но не щеше ли да бъде подло и нечестно да се възползва от страха на тиранина, за да се вмъкне в една среда, за която никога не бе посмял да мечтае. О, друго щеше да бъде, ако Мария го обичаше…

Той въздъхна дълбоко, сбърчи чело. Любов ли беше благосклонното й държане към него? Приятелската и сърдечна обноска? Все пак тя бе още тъй млада! С наивно и детско сърце. Единствената грижа, това, за което тя показваше воля, по-ярка от мъжката, заедно с една несломима упоритост, бе тайната подготовка на бунта. Ето, преди малко тя бе издебнала идването му зад храстите, само за да го попита дали е вярно, че Добромир бил заловен някъде към Огоста, и да му предаде новото писмо на изгнаника. И нищо друго. Тя не мислеше за нищо освен за успеха на съзаклятието. И в протостратора виждаше само ново оръжие за своята цел…

— Защо мълчиш? — попита пак Борил и сви гъстите си светли вежди.

— Никога не съм се осмелявал да мисля за подобна висока чест.

Радул изопна снага, пречупи талията си в нисък поклон.

— Аз ще я наредя тая работа… — усмихна се царят. — Не се бой. Това, което ти казах, ще го бъде. Повтарям. Думата ми на две не става.

Момъкът излезе замаян навън. Тръгна като насън. Тъй чудно бе всичко това. Най-далечният, най-неизпълнимият му блян добиваше вероятен образ, очертаваше се като възможна истина…

Като излезе от главния вход, той вдигна няколко пъти глава към прозореца на Мария. Ала там нямаше никой. Едва ли великият войвода подозираше, че на десетина стъпки от него, скрити зад цветните стъкла на преддверието, две модри зеници следяха със затаен копнеж как високата му снага бавно изчезна сред сенките на градината.

Пред подвижния мост той срещна болярина Гаврил. Като го зърна, боляринът извърна презрително глава, направи се, че не вижда новия велик войвода, и влезе в крепостта. Радул леко се усмихна и отмина.

Щом остана сам, Борил веднага плесна с ръце и прати да извикат катепан Зепа.

Все пак не щеше да бъде зле, ако великият войвода не знаеше истинските му кроежи. По-добре нека смяташе, че най-големите му упования са във Венгрия.

Куманинът пристигна след половин час. Поклони се с неизменно безстрастно лице.

— Двама твои верни люде нека се приготвят да заминат за Рим. Ще изпратя послание.

Колкото и да умееше да пази хладнокръвие, дори и варваринът поизмени лице. Отвори широко тесните си черни очички.

— За Рим! — пошъпна смаяно.

— Да. И никому ни дума. Отговаряш с главата си. Хайде, по-скоро и без многоглаголствувания! — отвърна сухо царят.

Не. Никому не вярваше вече Борил. Най-малко на Радула. Ничия подкрепа не бе достатъчно сигурна. И в своята отчаяна безпомощност той се реши да се обърне към последното средство. Към всесилния властелин на света.

Папата.

 

 

Някое по-внимателно око щеше да забележи, че царкиня Мария започна твърде често да ходи на лов из горите на Орловец, придружена само от един или двама верни валети. Но някое още по-любопитно и зорко око би могло да установи, че винаги в дните когато Мария препускаше с малката си дружина по друма към царския забел, малко по-късно по същия друм вдигаше облаци прах и конят на протостратор Радул.

И в този светъл пролетен ден Мария бързаше да се приготви за разходката, която бе свикнала да прави вече два-три пъти в седмицата. Тя се суетеше из стаята си, ровеше из всички ракли, все нещо не беше доволна. Вече два пъти тя променяше рубата си и отново почваше да дири нещо друго. Ала изборът й бе твърде малък. Все стари, окъснели, протрити на лактите дрехи. Дафина вървеше подире й слисана, недоумяваща. Никога дотогава момичето не бе обръщало внимание на своята вънкашност. А сега вече нищо не й харесваше…

За нея Мария си бе останала все малкото самотно момиче, за което тя се грижеше като рождена майка.

Какво ставаше сега с младата девойка? Не искаше да яде. Не спеше. Все мълчалива, замислена. Често Ожие идваше набързо, носеше й послания, на които тя веднага отговаряше. Понякога нощем тя ставаше при трептящата светлинка на вощеницата, пишеше дълги писма. Кому ги изпращаше, с какви люде имаше работа? Колкото и да я разпитваше със затаено безпокойство, девойката винаги отговаряше с тайнствена усмивка или с весело вдигане на раменете.

Най-сетне Мария реши да си сложи отново червената руба на ситни златни капчици. Из отвора на изрязаните ръкави се подаваха кремавите ръкави на туниката. През кръста си опаса колан, закопча красивите старинни пъхти от сребро и седеф, плитките си прибра с панделка от червен атлаз. Над челото си превърза сърмена мрежа. Огледа се. И сърцето й заби в смут и тревога. Какво ставаше с нея? Тя сама не се разбираше. Струваше й се, че е болна. Гладът и сънят бягаха от нея. А понякога се чувстваше тъй морна и прималняла, едва й стигаха сили да стане и да се облече. Други път, наопаки, изблик на палавост и смях изпълваха с горещо нетърпение кръвта й, тя се луташе из градината, препускаше с коня си из сенчестите пътеки, обучаваше крагуите и загарите си.

Ето и сега. Тя чакаше с нетърпение зова на Ожие, който трябваше да съобщи, че конят й е оседлан. За последен път тя надникна в огледалото си от излъскана стомана. Стори й се, че е хубава. Руменина избликна по бледото й златисто лице. Като не знаеше вече как да запълни още няколкото мига очакване, тя промени още веднъж новите си жълти ботушки със старите от червена кордованска кожа, които й стояха по-добре.

Някой тихо потропа на вратата.

Мария изтича. Отвори. На прага стоеше прислужницата на госпожа Теодора.

— Госпожата вика царкинята да слезе долу.

Момичето сви вежди. Ами ако я забавеха? Тя прибра полите си с две ръце и бързо заслиза по стълбите.

Майката на царя седеше пред разгънати платове и кожи, пред сандъчета със скъпоценности. Премяташе ги през ръце, поглаждаше ги с опитна длан. Край нея бе застанал почтително тъмнолик мъж, с пъстра чалма на главата и с широки, къси надиплени шалвари.

Госпожа Теодора вдигна глава. Изгледа момичето. И дълго не можа да продума от удивление. Сякаш за първи път го виждаше.

Тънката мършава девойка внезапно бе разцъфнала като росен трендафил. За няколко месеца само тя се бе преобразила. Лицето й се бе избистрило в тънка матовозлатиста бледост. Само по бузите й аленееше лек прасковен мъх. Очите й, засенени с дълги кестеняви мигли, искряха ту зеленикави, ту ясносини като скъпи лъскави камъни. Устата й бе горда и упорита като на баща й. Снагата й стройна и гъвкава като тръстика.

Мария щеше да стане голяма красавица. Ясно беше. Госпожа Теодора прехапа устни.

— Търсила си ме — попита нетърпеливо момата.

— Да. Дошъл е търговец от Изток. Пътува за Венгрия. Искам да си избереш нещо за нова руба. Време е да помислим и за тебе. Израсла си вече връстна девойка. Трябва и вено да ти се готви.

Мария я изгледа смаяна. Откога госпожа Теодора се бе толкова загрижила за нея? Или сега, когато Целгуба беше забягнала в родната си Кумания, за да се спаси от Бориловия гняв след несполучливия бдински бунт, тя диреше в братаницата си другар за тежката си самота?

— Я виж този небесносин аксамит? Ще ти отива много. Или кремавия сатен? Или зелената китайска коприна?… Кое ще избереш?

Девойката приближи с любопитство към платовете. Прерови из раклите на арабина.

— Това. И това.

Госпожа Теодора сви вежди, ала не каза нищо. Посочи на търговеца да отреже от сатена с вишнев цвят и от тъмносиния аксамит.

След това Мария си избра огърлие от бледи янтари. И веднага го сложи на шията си.

— Благодаря, лельо. Ала нека всичко се плати от моите пари — каза тя. — Сега довиждане. Аз отивам на Орловец. Имам да изпитвам новия крагуй, който ми подари вчера кастрофилаксът. Сбогом…

Бориловата майка дълго гледа към вратата, зад която изчезна девойката. Поразена. Недоумяваща.

Чудни бяха обноските на Мария. Внезапно тъй самоуверени, почти дръзки. Тя говореше за свои пари… Не искаше от никого разрешение да излиза… Сама разполагаше със себе си… Какво й даваше тия криле, откога тя се чувстваше като господарка в тоя дом? На какво се надяваше? Какви мисли се таяха зад това светло високо чело? Беше крайно време да й се посвият юздите. А това можеше да стори най-лесно женитбата. Там, в нови грижи и радости, тя щеше да забрави много свои блянове, много затаени недоволства, много дързости на младостта…

В това време Мария вече летеше на белия си кон към горите на Орловец. Беше закъсняла и бързаше да не се безпокои великият войвода.

 

 

На десетина стъпки след нея яздеха Ожие и двама копиеносци. Цъфналите шипкови храсти излъхваха свеж и тънък дъх. Младите жита леко поклащаха бледи стъбла, залюлени от топлия вятър. Небето се обтягаше в равна чиста синевина, от край до край, без нито едно облаче.

Тя остави копиеносците и Ожие на края на забела и навлезе сама в гората. Там, на определената полянка, се разхождаше с тревожни стъпки великият войвода. Конят му бе вързан за стъблото на един бук. Като зърна царкинята, лицето му се проясни. Той се спусна към нея, наведе се, докосна леко устни до свободната й от ръкавицата десница.

— Колко се безпокоях! Имам извънредно важни новини. Тълпа въоръжени люде нападнали тъмницата в Крън, където бил заловен Добромир, убили стражата, освободили пленника и избягали заедно с него…

Мария радостно извика. Заслуша със затаен дъх и светнали очи.

— Крънският кастрофилакс пуснал потеря подире им. Ала цялото население се надигнало и унищожило потерята. Без малко трябваше да вдигнем бунта преди уречения ден… Но за да спечелим време и да не загубя доверието на Борила, аз пратих конница, която да усмири людете. Преди малко срещнах презвитер Константин. Като ме видя — извърна лице и плю настрана. Освен тебе, Илиица, Добромир и Витлеем, никой не знае, че съм ваш… Ала скоро ще узнаят всички.

Той се изсмя. Погледна я в очите с веселия си горещ взор.

— Колко остана? — попита Мария с детско любопитство, макар че знаеше съвсем добре деня и часа.

— Още два месеца…

Двамата се огледаха наоколо. Сякаш се бояха и листата да не ги чуят.

— Колко ще се зарадва Белослава, като й кажа… — пошъпна Мария, като седна връз един отсечен близо до корена дънер. След това тя вдигна внезапно лице към момъка, който стоеше облегнат на едно съседно дърво. — Нима наистина великият примикюр дал да се разбере, че иска да мине към нашите? Аз не му вярвам много! Кажи на Илиица, че трябва да бъде предпазлив към него. Върви още тази вечер и кажи да се съберат у брата на челник Матея. Нека обмислят хубаво за примикюра… По-добре е да стегнат мрежите около прахтор Диман. Той държи стрелците. Конницата и пешаците са наши. Остават само стрелците и копиеносците… — Тя въздъхна, махна с ръка. — Лесен е прахтор Диман. За злато съгласен е на всичко. Ако днес е верен на Борил, утре ще отиде при този, който му плати повече. Ала да имах парите си у мене! Цялото си наследство бих дала, за да откупя наемници и оръжие за Йоан… Ще трябва да чакам, докато стана на пълнолетна възраст. Ако дотогава Борил остави нещо и за мене… Или пък ако се омъжа скоро, тогава чак ще имам право да диря сметка за наследството си, което той управлява като настойник…

Тя погледна наивно в очите на момъка. Ала като забеляза, че той извива смутено лице настрани, обзет от чудно вълнение, тя се сепна, замисли се над думите си, пламна. Дали той не бе разбрал криво словата й? И ядосана, че се е изчервила, тя поруменя още по-силно, като зряла череша, след това скочи, погледна нагоре към късчето небе, което се виждаше през високите раззеленили се клони на дъбовите дървета.

— Заоблачава се… Трябва да си ходя.

Някаква необяснима плахост задушаваше гласа й. Внезапно тя видя в Радула не другаря, помощника, съзаклятника в общото дело, а непознатия мъж, с когото тя стоеше тъй уединено в тая светла тишина, сред влажния, пълен с ухание на чубрика въздух.

И тя тръгна бързо напред. Радул я настигна с няколко крачки. Улови ръката й. Гласът му бе горещ и тръпен. В черните му очи имаше толкова молба:

— Защо бързаш? Друго нищо ли няма да ми кажеш? Остани още малко!

Ала изведнъж той пусна ръката й. Толкова безпомощност и тревога трептяха по хубавото девическо лице. Не. Той беше безумен. Съвсем безумен. Мария бе още невръстно, наивно момиче. Как бе дръзнал да вдигне очи към нея.

Дъщерята на Калояна!

Той изтръпна, дръпна се встрани, тръгна почтително след девойката.

Гората затихваше в топла дрямка, нито лист не трепкаше по спокойните клони. А дребните теменуги разливаха сред зеления полумрак на дъбравата остър дъх на безимен копнеж.