Фани Попова-Мутафова
Дъщерята на Калояна (25)

Глава XXV

Църквата „Свети Петър“ в Рим бе препълнена с богомолци. Сам папата отслужваше молитва за очистение на света от нечестивата ерес, която бе изникнала като гъста отровна трева из нивата на Христа. Погледите на всички бяха спрени връз Инокентий III, по чиито тънки извити устни бе замръзнал лъх от затаена тревога и горчивина. Под високата остра тиара^[1] бледото му лице изглеждаше още по-източено и слабо. Тежки грижи напоследък гризяха сърцето на понтифекса^[2], една след друга пристигаха невесели вести, тъмни слухове, невероятни мълви.

Рушеше се престолът на свети Петър.

Не беше Инокентий III човекът, който да не забележи разложението и упадъка сред своя клир, измамното благочестие на висшите си духовници, невежеството и алчността на низшите. Той най-добре от всички виждаше, че повече жаждата за власт и богатство привличаше людете към свещеническия сан и монашеския живот, отколкото чистото християнско усърдие или желание за служба на бога и людете.

Колко пъти той вече бе опитал всяко средство, за да вразуми непокорните, да въздигне недостойните. Но времената бяха такива. За да се откъсне от своята среда, еснафът нямаше други начини да се качи в по-висша класа освен рицарството и църквата. Затова тъй често между Христовите слуги се срещаха най-безсъвестни търгаши, жаждащи земна слава и богатства, нечестни, измамни, недостойни люде. Чудно ли беше тогава, че недоволството, бунтът кръстосваха всички земи, разпространяваха се с бързината на мълнията, предаваха се с неумолимостта на жестока, прихватлива болест… Напразно той бе изпращал отците Гуидо и Раниери в Испания и Южна Франция да проповядват сред клир и народ вярата Христова… Не бе ли изкупил с живота си легатът Пиетро де Кастелнау дързостта да навлезе в самото гнездо на еретиците? Каква полза, че старият епископ на Каркасона сам се бе оттеглил от високата си длъжност, като бе помолил да изберат на негово място по-млад, по-усърден духовник, който по-лесно да изпълнява светите си длъжности… Напразни бяха тези слаби отзвуци на неговото горещо желание. Ден и нощ легатите кръстосваха заразените от ерес страни, проповядваха, насърчаваха, подканваха към връщане в лоното на едничката неделима Христова крепост: католическата църква. Народът им заключваше думите в устата, сочейки грешките, невъзможното държане, нехристиянския живот на католическия клир… Напразно той се бе опитал да покровителствува лионските бедни, една от най-поносимите форми на ереста… Тулузкият граф продължаваше да превръща църквите и манастирите в рицарски твърдини, да натоварва поданиците си с данъци, да продава висши длъжности на евреи, да преследва католическия клир…

А ето сега, когато с огън и меч Симон дьо Монфор бе опустошил земите на Прованс, кръстоносният поход против еретиците се бе превърнал в обикновена стръв за земи и плячка. И трябваше католици и еретици заедно да защищават градовете и кулите си от настъпващите победоносни войски на северняците, които не знаеха пощада и милост, сриваха до основи замъците на еретическите покровители, минаваха под нож цели населения, жени, деца, старци, изкореняваха лозята, изтръгваха из корен дърветата, подпалваха селата, унищожаваха посевите…

Ала не бяха минали няколко месеца от жестоката победа на Симон дьо Монфор, когато южняците се надигнаха в буен устрем и почнаха да си възвръщат една по една всички отнети крепости…

С чист и неизменен зов се издигаше хорът на младите послушници. Само от време на време светлият звук на звънчето пресичаше стройния им порив нагоре към затихналите в свята тишина сводове на катедралата, сякаш ек от далечни безстрастни светове.

Заобиколен от кардинали и епископи, папа Инокентий III запя Gloria in excelsis Deo^[3]… Високият му тенор се разнесе спокоен и равен, със звънлива острота между всички останали гласове. Нито един трепет, нито едно заглъхване не издаде дълбокото отчаяние на сърцето му.

Службата свърши. Бавно се заточи бляскавото шествие от главния олтар, чийто покров се подпираше от четири порфировани колони към постлания с мраморни плочки атриум на папа Сергей, минаха край позлатения бронзов бор, от който струяха бистри пръски вода, излязоха през портиките на великолепната стълба от 35 стъпала, по която се разстла с ярко велелепие цялата свита на понтифекса: пурпурните и виолетови наметки на кардиналите се смесиха с позлатените одежди на епископите, с тъмните туники на монасите.

Архидякон Корадо се затече, подаде на папата стремето на коня, предложи му лакътя си, за да се подпре, поднесе юздите.

От „Свети Петър“ до градските порти папското шествие мина между гъсти, вълнуващи се тълпи, които коленичеха и молеха благослов. След като минаха през портата на Монте Марио и се отправиха към латеранския дворец, тълпите станаха още по-много и неспокойни. Внезапно измежду навалицата се изстъпиха напред двама души, жълти, с дълги коси, прашни, облечени в парцали.

— Долу епископ Фулк! Долу Алмерих дьо Поаси!

И те почнаха с проточени викове да се оплакват и да разправят за бедствието на бежанците от Южна Франция. Пристигнаха стражи с дървени боздугани, които почнаха да разгонват тълпите, струпани около двамата провансалци.

В Латерана Инокентий намери да го чакат трима пратеници.

Единият носеше вест от Симон дьо Монфор, който съобщаваше за големите размери на бунта на еретиците, в чиито ръце вече паднали четиридесет от превзетите крепости, молеше за помощ и подканяше за натиск пред другите католически господари, които го бяха изоставили сам да се бори.

Вторият беше изпратен от епископа на Регенсбург с оплаквания против прочутия минезингер^[4] Валтер фон дер Фогелвайде, който напоследък прочел в присъствието на мнозина видни личности, като тюрингския ландграф Херман, като Хайнрих фон Морунген и други, разни оскърбителни за папата и църквата стихове.

Третият беше от император Анри Константинополски, който се оплакваше, че много негови люде, привлечени от голямата плата, отишли да служат на Михаил Епирски. Смелият ромеец не се смутил от родството си с латините и почнал отново да ги напада. За голяма беда паднал в ръцете на Ласкариса като пленник прочутият рицар Пиер Дьо Брашйо, когото жестокият ромеец накарал жив да одерат.

Все прекрасни новини.

Инокентий остави да свалят златовезания му „пивиале“, махна високата лъскава тиара от главата си, повика писеца си и веднага почна да диктува отговорите. Ала още по средата на първото писмо той почувства умора и досада. Някакво тежко необичайно безволие го притисна и той направи знак, че иска да остане сам. Дълго се разхожда „князът на църквата“ из ширната зала, чиито стени бяха украсени с изкусна мозайка от ситни зелени, сини и кафяви плочки.

Беше крайно време да се вземат сериозни мерки за борба. Ала борба на живот и на смърт. С всички средства. Християнството, единството му, учението на Исуса се застрашаваше от всички страни. На юг маврите, водени от своя непобедим крал Алманзор, се канеха отново да нападат кастилците и астурийците. Край Балтийско море прусаците още не бяха разкрили сърцето си за истинската вяра. А Ерусалимското кралство бе притиснато от постоянната заплаха на Саладиновата мощ и неспирно растящата държава на иконийския султан.

Към всичко това се прибавяше и страшният размер на ереста, която гореше — огромен и неугасим пожар — вече из всички страни: босненските жупани начело със самия бан открито покровителстваха бабуните^[5]. В Бавария игуменът Трифенщайн учеше людете, че не трябва да почитат Христа наравно с бога отца, понеже човешката природа е подчинена на божествената, в Астурия град Леон бе станал за испанците това, което бе Тулуза за Южна Франция и Милан за Италия. А еретиците от България бяха в непрестанна връзка със своите поселения в Милано и Оверн. В самия университет на Париж ереста бе представена от учениците на знаменития професор Алмериго да Бене. Валдейците проникваха навсякъде — в Алемания, Полша, Бохемия, Моравия, Англия, Венгрия^[6]… И всяка секта си имаше свое особено учение, посвоему разглеждаше и тълкуваше най-висшите истини на теологията, внасяше хаос и раздвоение в установените догми, подкопаваше вярата, разпиляваше усилията на толкова векове…

Блянът на свети Петровите наместници загиваше: обединено човечество в една-единствена общност — християнската възвишена вяра.

Инокентий се отпусна съкрушен връз ложето си. Чувстваше, че силите му го напущат, властта се изплъзва от ръцете му. Той нямаше вече средства да се бори против злото. Твърде много бяха вече покварени неговите служители, за да може да разчита на тяхната помощ. А какво бяха усилията на малцина легати и дякони, решили да жертват живота и здравето си в апостолска мисия из света, пред огромната, тежка сянка на разнебитения клир. На тези, които по длъжност и призвание трябва да държат високо ярката светлина на християнската любов и служба към близкия…

Из мрака светваха внезапни искри, в наскоро изнамерените книги на древните, в мъдрите съчинения на Аристотел се разкриваха нови откровения, дълбоки непознати истини, които вълнуваха, смущаваха духа на людете… А тия, които трябваше да поемат пред непросветените грижата да успокоят съмненията им, да задоволят духовната им тревога — те самите бяха по-невежи, по-заспали от собственото си паство.

Явяваха се люде, непознати, излезли от мрака, готови всичко да тълкуват, на всичко да дават обяснение със своя собствен ум, по свой собствен опит. И така се явяваха безброй нови вярвания, хаос от противоречиви учения, произволни тълкувания… А всичко това се движеше пипнешком из тъмнината, рушеше старото, без да може да съзида нещо цяло и ново, което да обедини съмненията и лутанията на дирещите нови истини…

С натежало сърце Инокентий отпусна морна глава в неспокоен безреден сън…

… Камбаните на свещения град разлюляха въздуха в мощните вълни на своя звънлив бронз. Тибър влачеше лениво мътни води под сводовете на многобройни мостове, тесните улички на вечния град бяха препълнени с гъмжаща навалица: странници, монаси, продавачи, които високо крещяха за качествата на своята стока, рицари, йоханити и тамплиери^[7], източни търговци, конници, занаятчии, благородни дами в кочии… Всички викаха, ръкомахаха, сочеха и вървяха все в една посока. Инокентий тръгна подире им. Изведнъж той усети как сърцето му заледенява в жестока болка. Пред очите му се яви страшна гледка: Латеранската базилика бавно се свеждаше встрани, подкопана от невидима беда.

Поиска да извика, да събере целия свят на помощ. Ала от гърлото му не изскочи нито един звук.

Тогава стана нещо чудно. Отнякъде, из мрачината, изскочи непознат монах. Бос, облечен в тъмнокафяво расо. С бързи стъпки той се затече към все повече снишаващата се към земята църква, вдигна ръка, закрепи падащите стени. След това без никакво усилие изправи храма, подпирайки го с плещи…

Поразен, щастлив, Инокентий се спусна към непознатия монах, поиска да стисне горещо ръцете му, да го попита за чудната му нечовешка сила. Ала той бе вече изчезнал.

Мъглива зора забули с прозрачна сребърна мрежа прозорците на латеранския дворец. Дълго време слънцето и облаците се бориха в равна бран, докато внезапен вятър очисти хладното небе.

Папа Инокентий се събуди с горещо чело и горчиво сърце. Сънят от преминалата нощ се прецеждаше с тънка отрова в кръвта му, изпълваше го с някакво необяснимо недоволство, спущаше още почерни була над челото му.

След скромната закуска той отиде в работната си стая и накара да повикат латеранския златар. Дон Спинело Мартино донесе най-скъпите си камъни и попита какво ще благоволи да заръча светият отец.

— Искам да изпратя подарък на патриарха на Антиохия заедно с няколко реда за подкрепа в тежките и непосилни борби, които той трябва да води с ония безумни и необуздани съперници: краля на Армения, граф Ди Триполи и великия майстор на тамплиерите, които не виждат надвисналата над главите им опасност от сарацините, а продължават да се обезсилват взаимно в безполезни разпри…

Инокентий сбърчи с видима болка високото си чело. Обикновено тъй спокойни и бистри, очите му потъмняха, устните му се отпуснаха в горчива гънка.

— Избери пет едри топаза. От тях ми направи хубав пръстен. Точно същия, като онзи, който изпратих на времето на българския примас.

Дон Спинело се поклони дълбоко. Връз прага на ниската дъбова вратичка застана дежурният капелан. Папата отправи към него въпросителен взор.

— Един просяк желае да говори с Ваше Светейшество.

— Днес не е събота?

— Не, Ваше Светейшество. Този просяк не е от ония, над които извършвате обреда на смирението. Той желае да говори лично по своя работа…

Инокентий се замисли. Тъкмо тази сутрин беше най-много зает. Трябваше да изпрати абата Гуидо в Южна Франция, за да замести наскоро починалия негов легат Милоне. Трябваше да пише писма до савойския граф, до вдовицата на Ричард Лъвското сърце — онеправданата от девера си Йоан кралица Беренгария, до тулузкия граф…

Какво можеше да иска от него този неизвестен просяк?

Инокентий даде знак с ръка на златаря, че е свободен да си отиде, и на капелана, че може да доведе странния гост. След това се отправи към ниското си светло кресло от сребро и слонова кост. Изкачи две стъпала, седна с отправени към вратата очи.

И изтръпна.

На прага бе застанал дрипавият монах, който през нощта бе подпрял с чудна нечовешка сила падащата базилика на Латерана. Инокентий вдигна трепереща ръка, притисна я до сърцето си. Затвори за миг клепачи. Отвори ги. Не. Той стоеше все там, смирен и немощен едновременно, с кротък блясък в спокойните властни очи, бос, облечен в парцалива тъмнокафява туника, превързана с въже през кръста.

— Кой си ти? Как се зовеш? — попита тихо Инокентий, изправи се, приближи към странника.

— Името ми е Франческо… — отвърна с чист и ясен глас непознатият. — Някога се зовях по баща Бернардоне и бях рицар, който смяташе, че с оръжие в ръка, проливайки кръвта на неверниците, може да служи богу… Но после разбрах, че не любов и християнско чувство към ближния са ме подтиквали да взема в ръка меча на кръстоносеца, а жажда за земна слава и богатства, за издигане над другите люде и за весел живот…

Инокентий слушаше като насън чудните думи на постника, не можеше да свали от него очи, сякаш стоеше пред невероятно, извънсветовно видение.

— Откъде идеш? Коя е родината ти? — попита само с побледнели устни.

— Роден съм в Асизи… — отвърна просякът, — но моята родина е светът на страдащите и угнетените… На тях съм се обрекъл да служа. Ала не в пурпура и златото на твоите кардинали, не сред разкоша на епископските дворци и владения, а само с една тояга в ръка, бос и свободен като нашия спасител Христос…

Инокентий сви вежди. Не бяха ли тия думи на еретик? Не беше ли този безумник попаднал в мрежите на сатана изкушител? Нима тия слова на горчивина и укор можеха да подкрепят загиващата църква на Латерана? Ала не. Все пак имаше нещо, което отличаваше този човек от патарените. Той се взря внимателно в него.

Франческо от Асизи издържа спокойно остротата на питащия взор.

— И как смяташ ти да служиш на Христа? — попита тихо Инокентий.

— Само като следвам неговия пример. Ето навън ме чакат моите дванайсет последователи, с които живея в комуна. Заедно с тях аз обикалям селищата, просвещавам, насърчавам, изобличавам.

Папата въздъхна тежко. Върна се и седна на престола. Направи знак на странника да седне при краката му, връз стъпалото от слонова кост.

Бедност… Простота… Комуна…

Не беше ли това учението на валдейците и леонистите? Странникът имаше право. Думите му проникваха като жива истина право в сърцето. Нима най-сетне и сам папата щеше да бъде увлечен в ерес? Тежка тревога задуши гърлото на Инокентий. За пръв път в живота си той видя, че нещо е сбъркал. Но не можеше да разбере откъде идеше грешката му. Имаше някаква вина, но не можеше да открие корена й.

Ситна пот изби по бледото му лице. В лявата страна на гърдите остра мъка го разкъса. Обади се болното му безнадеждно сърце. А думите на просяка — чудни и нечувани дотогаз, светли и проникващи — го посипваха отвсякъде като облак остри, измъчващи стрели.

— Обикаляме всички краища, влизаме във всички къщи. Не се боим да влезем в дома на прокажения, нито в палата на гордия богаташ. Тук ни посрещат с присмех и злоба. Там с укор и хула. Ала някъде словото ни стига до закоравели сърца, до заблудени души. И това ни стига. Това е нашият живот и нашата радост. Да обичаме, да помагаме, да просветляваме. Тъй както бог просветли душата ми в оня чуден миг, когато надменният рицар Франческо Бернардоне, единствен син на богати и любещи родители, излезе от църквата, хвърли меча и кесията си, събу скъпите си кордовански ботуши, съблече копринената си туника и стана само брат Франческо, призваният да служи на людете и на божията истина… Защото в оня незабравим час сякаш мълния изгори душата ми, когато чух словото на свещеника, думите на евангелието: „Нямайте ни злато, ни сребро във вашата кесия, ни торба за из път, ни обуща, нито тояга…“ И разбрах божията воля. Неговите слуги не можеха да бъдат земни хора, алчни за бисер и сребро, за дворци и угода…

Инокентий прехапа устни. Погледна към своя престол от сребро и слонова кост и червенина избухна по изпитото му лице. След това сведе взор към просяка, към босоногия, чиято парцалива туника в този миг блестеше в очите му по-ярко от атлазената тога на всеки кардинал.