Фани Попова-Мутафова
Дъщерята на Калояна (58)

Глава XXX

Сред това румено и светло лято, напоено с ярки зари и ведри небеса, дните минаваха в непрестанни тържества. Граф Биандрате посрещна с небивали почести своите сюзерени, отдаде им всички дължими церемонии, устрои турнири и шествия, народни игри, увеселения, богати трапези. Мария се увлече в лов и танци, песни и забави. Сякаш искаше през това лято да изживее наведнъж целия си живот. Тъй весела и безгрижна никой не бе я виждал дотогава. Всички жители на Тесалоника останаха омаяни от дъщерята на Йоаница, която далеч не изглеждаше тъй страшна, както баща си, кога бе спрял преди десет години край стените на града им в безмилостна обсада.

Най-сетне дойде денят за тържественото увенчаване на младия Димитрий.

Още рано сутринта всички местни и околни патриции и барони почнаха да се събират в двореца на Биандрате, където бе отседнал императорът. В улиците се образува безкрайно шествие. Начело вървяха деца с китки в ръце. Следваха херолди на коне с дълги сребърни тромпети. Подире им вървяха представители на всички занаяти шивачи, хлебари, златари, шарчии, везачи на коприна, рибари, железари, зидари. Пред всяка дружина имаше отделна музика от тъпани и флейти. Следваха монашески ордени. Подире им се точеше безкрайна тълпа празнично облечени граждани.

В това време кралица Маргарита пристигна с бляскава свита пред покоите на императрицата. Граф Биандрате я водеше, високо уловил дясната й ръка, следван от най-видните ломбардски барони. Пред вратата на стаята кралицата спря и прати своя първи почтен кавалер да попита дали на сюзеренката ще й бъде приятно да я приеме.

Когато вратата се отвори, кралица Маргарита направи знак на демоазелата си да пусне шлейфа на дългата й наметка и сама го вдигна с лявата си ръка, а когато прекрачи прага, отпусна дрехата си да се влачи след нея. Васалът нямаше право на никакви почести пред лицето на своя сюзерен. След като мина три стъпки от прага, Маргарита коленичи в поклон чак до земята. Стана и продължи до средата на залата. Там коленичи още веднъж и тръгна към императрицата, която я чакаше права до леглото си. Когато кралицата понечи за трети път да коленичи, Мария тръгна към нея, сложи дясната си ръка на рамото й, вдигна я и я целуна.

Кралицата застана на две стъпки отдясно до нея. Тогава Мария подаде ръка на граф Биандрате, Одет взе края на наметката й и следвани от императора и Маргарита, те тръгнаха начело на великолепното шествие. Долу кочиите едва смогваха да си проправят път сред ликуващите тълпи.

Най-сетне ромеите щяха да осигурят своята власт. Защото за тях синът на Исаковата вдовица, макар че по-късно тя се бе омъжила за монфератския маркиз, все пак бе по-желан, отколкото непознатия ломбардец Гулиелмо, който смяташе с помощта на Биандрате да седне на престола на Тесалоника. Днес малкият Димитрий щеше да стане техен крал. И то само благодарение на мощната подкрепа на император Анри.

Затова всички поздрави и възторзи тъй непринудено политаха към императорската кочия:

— Зито василевс Анри, василиса Мария. Зито Димитрий. Зито Маргарита!

Маргарита и Биандрате се спогледаха. Първата с тържествуващо ликуване, вторият със загадъчна усмивка.

Увенчаването стана в църквата „Свети Димитрий“.

Вечерта кралицата даде от името на младия крал голяма гощавка. За тържеството бяха пристигнали барони от всички части на кралството: Тива, Беотия, Евбея, Коринт, Аргос…

Двадесет поликандилона, всеки от които имаше по дванадесет свещи, осветяваха залата на празненството. В дъното бе сложена главната маса, на която седяха в една редица: императорът по средата, Мария от дясната му страна, Маргарита от лявата, граф Биандрате, архиепископ Гуерино, Бертхолд фон Катценеленбноген и Равано дале Карчери. Креслото на императора приличаше на престол, с високо осем лакти облегало и с кърмъзен покров от аксамит над него. От двете страни по дължината на залата бяха наредени дълги трапези, на които заемаха място според новия обичай жените и мъжете размесено: до всеки кавалер по една дама. Всички бяха насядали в две дълги редици, а срещу тях непрестанно се суетяха безброй валети, които носеха и сменяха ястията, пълнеха крондилите с вино. Зад гостите покрай стените стояха изправени пажове със запалени борини в ръка. Мраморните плочки по пода бяха посипани с трендафил и зелени вейки.

Вечерята започна, като церемониалмайсторът изсвири три пъти с рог и валетите прислужиха със сребърни съдове за миене на ръце.

Мария потопи пръстите си в уханната розова вода. След това стана права, а заедно с нея и всички гости, за да изслушат молитвата на архиепископа.

Графовете бяха сложили обичайните мантии и барети от кърмъзено кадифе. Херцозите бяха облечени в зелено. Благородните дами хвърляха нежни багрови петна сред общото велелепие: златиста и розова коприна, светлосин аксамит, лилав сатен. Жените на местните банкери им съперничеха в богатството на премените.

Главната маса бе покрита със зелено кадифе, върху което бяха наредени паунови пера и цъфнали шипкови клончета. Докато валетите внасяха подноси със заешко, солено еленово месо, пържени пилета и печено телешко, украсено с неранзови зърна, златисти сосове и корави жълтъци, посипани с херцогска пудра, в една ложа, издигната отдясно на главната маса, свиреше дружина флейтисти, съпроводени от барабанчета и тромпети.

Анри бе необикновено весел. Никога дотогава той не бе виждал Биандрате тъй угодлив и покорен. Мария тъй трескаво разговорлива. От известно време тя бе проявила особена загриженост и нежност към него. Обичайната студенина, която ги разделяше, внезапно се бе стопила. Тя сякаш бързаше да изживее за няколко дни живота, който дотогава бе намирала празен и досаден. Тя първа насрочваше датата на новия турнир, уреждаше разходки из морето, ловджийски забави и танци, състезания на певци и църковни процесии. Тя се хвърляше от една забава в друга, от една веселба във втора, като че за да избяга от самата себе си. И той си обясняваше странната промяна с желанието й да забрави мъката, че не може да му даде потомство, което да наследи престола.

— Императрица Мария се чувства великолепно между вас — се обърна Анри към Маргарита, като извади от джоба си остро ножче с дръжка от слонова кост и си отряза къс козе месо, полято със сос от оцет, дафинов лист и синя тинтява. — Бих желал да останем по-дълго в Тесалоника, щом тази местност й влияе толкова добре…

Той лакомо загълта жилавото месо, потапяйки от време на време с два пръста едри залъци хляб в соса.

— Това ще бъде най-голяма чест за нас — отвърна кралицата и даде знак на първия валет.

Докато Анри хвърляше на любимия си хрът Сарацин оглозгани кокали и лакоми мръвки, звуци от фанфари известиха внасянето на печения паун.

В залата влязоха с бавна тържествена стъпка двама конници. Единият подпираше с десница, а другият с левица широк поднос от кедрово дърво, обкован с мед. Други двама конници, които стояха отстрани на почетната маса, пришпориха конете си и препуснаха да ги посрещнат и придружат. Петима валета поеха подноса и го сложиха пред императора.

Всички останаха удивени от тънкото майсторство, с което бе изработена гозбата. Печеният паун бе отново покрит с перата си и положен върху яркозелено пюре, което наподобяваше ливада. Човката и краката му бяха позлатени. На главата му имаше малка корона. Подир печеното следваха салатите, а после — рибите. Императорът поиска да опита новото питие, което покрай прочутия Хипокрас бе станало любимо на рицарите: бира, подправена със сок от ягоди и мед. Той отпи няколко глътки, понавъси се. Напитката имаше вкус на амбра. И поиска отново да му сипят от стария, изпитан Хипокрас.

Провансалски трубадури и нормандски трувери изпяха най-новите си рефрени, докато дамите бъбреха, смееха се и ядяха печени зарзали, неранзи, торта от бадеми. На масите не липсваха и прочутите Тарт дьо Дурлан и Флан дьо Шартър. Отново валетите минаха със сребърните подноси за розова вода. Всички измиха замърсените си пръсти. Пак се прочетоха обичайните молитви. Гостите се разпръснаха из великолепните зали, където пажове поднасяха разхладителни и препечени курабии. Всички очакваха с нетърпение започването на танците. Белият леврие на Мария се разхождаше между гостите и копринената му козина събираше ласките на много нежни ръце. Около императора и императрицата се събираха купчини угодливи сановници, любопитни ромеи, тщеславни граждани. Всеки искаше да приеме дума от своя сюзерен, да му изкаже верността си, да потвърди своята дълбока преданост. Все пак от двете страни на Анри следваха неизменно двамата му виночерпци, които опитваха преди него всяко питие или сладко, което той докосваше до устата си.

Мария разговаряше оживено сред група ломбардски дами. Тези, които не я бяха виждали дотогава, си спомниха удивени за песните, с които труверите възпяваха своята константинополска императрица, винаги тъжна и самотна. Напротив, дъщерята на жестокия Йоаница бе най-любезната и весела дама, която те някога бяха виждали. С пламнали в нежна багра страни и искрящи очи, тя се усмихваше непрекъснато в щедро благоволение, разпитваше всекиго за рода и живота му, не намираше слова да изкаже възторга си от Тесалоника. Движенията й бяха бързи и трескаво неспокойни. Смехът й — къс и отривист. Само понякога взорът й ставаше странно празен, сякаш мисълта й внезапно отлетяваше към нещо далечно и чуждо за всичко, което я заобикаляше.

Отекна удар от кимвали. Тръпка пробяга из цялата зала. С плавен призив прозвучаха флейтите и цитрите. Танците започнаха с Брабанската стъпка. На края на всяка фигура кавалерът леко прегъваше коляно пред дамата.

Императрицата откри игрите с наместника граф Биандрате.

Леко и гиздаво пристъпяше Мария, опряла лявата си ръка връз високо издигнатата десница на графа. Подире им следваха в дълга редица императорът с кралица Маргарита заедно с всички останали гости, наредени по сан и достойнство. От време на време танцуващите разменяха по някоя кратка дума.

— Научихте ли за болестта на папата? — попита Биандрате. — Преди малко дойдоха куриери, пристигнали с венецианска галера. Негово Светейшество бил напоследък в Перужия и там легнал болен от силна треска. — Наместникът леко се поклони, прегъвайки коляно. — Какво предчувствие, наистина… Миналата зима той започна словото си в консилиума с думите от евангелието: „Горещо пожелах да ям тази пасха с вас преди смъртта си…“. Сякаш е знаел…

— Той и други път е боледувал доста тежко… Ала желязната му воля винаги е надвивала слабостите на плътта… — отвърна замислена Мария.

— Той беше най-големият покровител на братовчеда ви Борил — добави внезапно Биандрате и впи остър взор в очите й.

Мария издържа погледа му. След това сбърчи чело. Изкуствената веселост и живост внезапно я напуснаха. Без воля и драгост тя продължи танца, мълчалива, загубена в невесели мисли. Анри веднага забеляза това. Преди да почне танцът на факлите, той приближи до нея и запита:

— Вие пак не се чувствате добре, мадам. Вие се преуморихте с всички тия тържества напоследък. Искате ли веднага да се оттеглите в покоите си?

Тя вдигна уморен взор към него. Сърцето му потръпна от тъгата, която прочете в тия светли зеници.

— О, не, сир. И без това тази вечер свършват всички веселби и приеми по увенчаването на младия крал. От утре ще имам доста време да почивам…

И тя се обърна към дванадесетте пажа, които стройно пристъпваха откъм главния вход, с високо издигнати тромпети в ръка. Подире им следваха валети със запалени борини. Те раздадоха на всеки от танцуващите по една тънка факла. Менестрели засвириха на виола бавна стъпка, която от време на време се пресичаше с няколко буйни завъртвания. Тук именно всеки танцьор трябваше да внимава да не би някой съсед да угаси борината, която той държеше в лявата си ръка, докато с дясната водеше дамата.

Когато някому успееха да загасят борината, той напускаше танца и отстъпваше мястото на друг рицар, докато отново му дойде ред. Така дамите непрестанно разменяха кавалерите си сред смях и закачки, във весела забава.

Няколко пъти Мария танцува с императора, с граф Биандрате, с граф фон Катценеленбоген, Ансо дьо Кайо, маркиз Палавичини, Роландино Каноса… Полека-лека тя успя да възвърне спокойствието си, да смрази лицето си с предишната усмихната маска. Когато за трети път й се случи да танцува с Биандрате, тя не се стърпя да не каже:

— Вие забравихте, че моят братовчед Асен-Борил има още един покровител, драги баиле. Това е съюзникът му, сам император Анри…

Графът се усмихна с тънка ехидност, вдигна високо борината си, за да не му я загасят.

— Това ми е отдавна известно, мадам. Ала изглежда, че българите не се боят вече много от този покровител, или пък са загубили търпение… Затова и болестта на папата им е дала дързост… Ако смятат, че Инокентий е последният покровител на крал Борил…

— Какво означават думите ви, граф Биандрате? — попита строго императрицата.

— О! Изглежда, новините стигат винаги по-късно до мадам… Преди четири дена в България избухнал бунт. И сега в Мизия се води кървава бран. Вероятно императорът ще получи тези вести чак утре. Моите гончии са изпреварили неговите. Ако случайно не ги е задържала неочаквана беда по друмовете…

Той стисна по-силно ръката й, сякаш да я подкрепи да не падне. Мария стана бяла като вар. Задиша дълбоко.

— А защо вие не сте съобщили досега всичко това на сюзерена си?

Той сви устни. Каза сухо:

— Имам своите основания, мадам.

Дързостта на Биандрате минаваше всяка граница.

Ала изглеждаше, че наместникът добре познаваше положението, да се осмели да говори така на императрицата. Той погледна тържествуващо Мария, която продължаваше да се движи след него, без да помни стъпките си, загубила чувство за всичко наоколо.

Коленете й отмаляха. Светът потъмня, изчезна.

В България избухнал бунт…

В Мизия се лее кръв…

Тази единствена мисъл пламтеше в главата й. Съзаклятниците не очакваха вече помощ от нея и бяха почнали на своя глава да действат. Или може би се надяваха на друга помощ? Не се ли бояха от войските на Анри? Болестта на папата ли им даваше дързост, или нещо друго, неизвестно и на нея? През къде минаваше нишката на заговора… Може би не само през Киев, Търнов и Константинопол, а и през Тесалоника…

И тя бе заплетена в тази опасна и неумолима мрежа, увлечена във вихъра на толкова събития, страсти, омрази, клетви…

На няколко пъти тя бе вече сменила кавалера си, без да забележи. Когато тъмната мъгла, която я обвиваше, полека-лека се разсипа наоколо й, Мария зърна пред себе си усмихнатото лице на Луи дьо Шател.

— Най-сетне и на мен се падна честта да танцувам с мадам. Белослава танцува с монсеньор императора и много се безпокои за вас. Монсеньор ме помоли да ви съобщя, че изглеждате много изморена, много отпаднала и че е време да се приберете. Дайте знак да се прекрати тържеството.

Все пак тя остана докрай на мястото си.

Изслуша одата на минезингера, когото Бертхолд фон Катценеленбоген бе повикал нарочно от Алемания за тържествата, прие поклоните и приветствията на всички свои васали, излезе от залата, подпряна на десницата на императора, усмихната, с високо вдигнато чело.

Пред прага на покоите й Анри спря за миг, загрижен и неспокоен. Целуна ръката й, пошъпна:

— Лека нощ, Мария… — Той въздъхна, сви вежди. — Боя се, че радостта ми трая твърде кратко. Тъй весела и бодра изглеждахте напоследък… А сега отново ви виждам нерадостна и бледа. Какво ви е? Кажете ми. Искате ли да отидем на остров Родос? Както виждате, работите в Тесалоника вече вървят отлично. Ласкарис мирува, в България всичко е спокойно. Мога да си позволя малко почивка и да ви заведа където пожелаете…

Той застана в очакване. Очите му просеха милост, тревожни, блеснали в нежност и преданост.

Минаха няколко мига, тежки, безкрайни като векове. Как й се искаше да склони чело на рамото му, в смъртна умора, с препълнено от любов сърце. Да обгърне с топла ласка шията му и да остане така завинаги, забравила всичко наоколо в тази чудна лятна нощ, сред пеещата звездна тишина…

Сякаш някакъв чужд глас прозвуча хладно край нея:

— Утре ще говорим по това, сир. Сега съм тъй страшно изморена. Лека нощ!

Когато притвори вратата след себе си и я заключи, Мария остана дълго време замислена, права и неподвижна, с опряна на дръжката ръка, без да има сили да направи нито стъпка повече. На прислужниците си тя бе съобщила, че ще се съблече сама и няма да има нужда от помощта им. Не искаше да лишава добрите момичета от веселия събор извън градските стени.

От отворения прозорец се виждаше Егейско море, разстлано в тъмен блясък, утихнало, неподвижно. Някаква чудна кротост слизаше от трептящото в сребърни искри небе. Мария бавно се отправи нататък, облегна се на прозореца, подпря лице на ръката си, загледана в далечните светлинки на пристана, заслушана в затихващия шум на възбудения град. Сърцето й биеше с дълбоки, глухи удари. Всичко й се струваше като грозен, невероятен сън, от който всеки миг ще се събули. И за стотен път пред нея изникна жестокият въпрос:

Коя бе тя?

Кой бе нейният дълг?

Не беше ли длъжна законната съпруга на Анри, императрицата на Константинопол, да брани и защитава държавата на мъжа си? Нима тя не бе вече латинка, владетелка на толкова люде, които доверчиво бяха оставили съдбините си в ръцете й?

Но не бе ли тя дошла в столицата на пришелците със смътната омраза и клетва в сърцето си? И тази клетва чакаше своето сбъдновение. Костите на Калоян не бяха отмъстени. Узурпаторът разсипваше родината й. Йоан-Асен очакваше в Киев надеждна вест. Богомилите се надяваха на нея за защита и опора от жестоките притеснения…

Нека делото й бъде грях. Тя го поемаше връз себе си.

Мария се дръпна от прозореца. Притисна с десница пламналото си чело, което свежият лъх на морето не бе можал да разхлади. Отново очите й заблестяха сурово и решително — както някога. Тя беше от кръвта на Асеновия род. И нямаше по-свято дело за тях от делото за великата родина. Пришелците, чуждоземните натрапници трябваше да си отидат. Ромеите трябваше да смирят надменността си — те еднички да имат правото да властват на полуострова Епир, Сърбия, Босна, трябваше да престанат с безкрайните си крамоли и всички с общи усилия да изгонят дръзките нашественици. Тогава народите между Карпатите и Евксинския понт между Бялото и Синьото море щяха да заживеят в траен мир и братска дружба. И всеки жадуваше да се яви личност, която да поведе всички към обща борба и победа — някой смел и достоен мъж, който да накара безбройните дребни честолюбци като епирския деспот, като севастократор Стрез, деспот Слав, босненския бан Кулин, княза на Дукля, като Ласкарис в Никея и архонта на Арбанашката земя — всички да си подадат братска ръка и да подемат великото освободително дело.

Не беше ли Йоан този, който можеше да обедини всички и да продължи борбата на Калояна — да освободи родината от омразните пришелци…

Затова Мария трябваше за втори път да се пожертва.

Тя полека свали теменужената си наметка, махна с морно движение диадемата, потри зачервената ивица на челото си, издълбана от тежестта на безценните камъни, отправи се към високия скрин от излъскан орех, свали сребърното сандъче със скъпоценностите. Когато вдигна капака и понечи да остави вътре диадемата, гривните и огърлицата си, ръката й се дръпна сякаш клъвната от змия.

Между святкащите накити имаше нещо, което тя никога не бе виждала дотогава. Малка кожена кесийка, яко свързана с тънки ремъчета. До нея бе поставен запечатан свитък.

Кой можеше да влиза в стаите й освен преданата Одет или някой довереник на Биандрате? Или може би той самият?

Тя затвори очи за миг. Страшно побледня. Сърцето й се заблъска, сякаш щеше да разчупи гърдите й. Не, не беше, не беше сън. Действителността я бе сграбчила внезапно, неумолимо, жестоко, с ледена ръка.

Мария плахо посегна. Макар че покоите й бяха заключени, тя боязливо се озърна. Пръстите й трепереха.

Скъса бързо шнуровете на печата, хвърли поглед на пергамента.

Там имаше само няколко думи. Без подпис. Почеркът бе познат. Илиица пишеше:

„Уреченият час дойде. Стори каквото можеш.“

Тя отвърза полека и внимателно кесийката, взе с два пръста от червеникавия прах, който бе вътре, докосна го леко до носа си, разтърка го между пръстите си…

Не оставаше боя. Какво бе това?

Очевидно — яд^[1].

Ала по колко трябваше да се сложи? Наведнъж или на няколко пъти? Ядът бе доста много. Вероятно трябваше да се дава по малко, но редовно.

Тя отдели половината.

Другата половина остави за себе си.

 

 

Първите лъчи на слънцето огряха една жена, която седеше неподвижна на едно място, седнала връз ложето си, прекарала така цялата нощ, без да мигне, без да помръдне от мястото си. Сякаш каменно изваяние.

Ала когато чу гласа на Одет, която приготвяше в съседната стая закуската, когато усети около себе си диханието на обикновения всекидневен живот, Мария се стресна като събудена от сън. Погледна към побелелите прозорци.

Денят се издигаше росен и свеж в този чудно хубав град, из това изумрудено море, под най-ясното и светло небе. Животът бе хубав и желан, тъй горещо мамещ, недоизпит, недосънуван… Сякаш нещо се прекърши в нея. За да не извика от болка, тя прехапа устни. Закри лице с ръце. Сълзи изгориха клепачите й.

Не. Не й достигаше мощ. Премного бе всичко това за нея. Премного се искаше от слабите й женски сили.

Навън в ранната утринна тишина, връз плочите на двора прокънтяха конски подкови.

Мария скочи. Притисна ръце до гърдите си, заслушана, изтръпнала в смъртна тревога. Не идваше ли вече пратеник от Север?… С молба за помощ от Борила. Тогава Анри, като съюзник, трябваше да изпълни условията на договора и да изпрати войски против бунтовниците, против наемниците на Йоана… Против Йоана. Не! Това не бива да стане! Никога… Латински войски не биваше да преминат хемските проходи… Никога! Само това не! Там, в родината й, отчаяните парици бяха грабнали вили и тояги, богомилите бяха повдигнали общините си в дръзко непокорство, войските бяха отказали да се подчиняват… Най-сетне! А в този миг може би Йоан-Асен преминаваше Истъра с людете си… О!…

Тя закърши пръсти, огледа се с див, безпаметен взор, сякаш дирейки помощ. Нямаше време за губене. Всеки миг можеха да пристигнат Борилови гончии. Някаква тъмна и страшна сила отправи стъпките й към покоите на императора.

Там бе тихо. Може би той още спеше след безкрайната, безсънна нощ, огорчен, оскърбен, разочарован. Или бе излязъл рано на лов! А може би вече закусваше.

Тя сложи ръка връз дръжката на вратата му, постоя малко. Пред очите й се завъртяха тъмни кръгове. Понечи да почука. Не й достигна сила. Ръката й падна като подкосена.

В Мизия се лее кръв…

Йоан!

Йоан преминаваше Истъра!

Внезапна мисъл я прекоси като мълния. Тя потрепери цяла. Вдигна чело. Нямаше вече време за колебания. Всичко бе свършено.

Навън забиха камбани за първа утринна.