Фани Попова-Мутафова
Дъщерята на Калояна (22)

Глава XXII

Тежки теменужни сенки бяха притиснали всички околни равнини и долини, само облаците и назъбените бойници на кулата горяха в алени отражения от последните лъчи на залеза, когато между страхотните скали на тесния проход, водещ към крепостта, се явиха войските на цар Асен-Борил.

В калето на просекския владетел усетиха приближаването на врага повече чрез грохота на многобройните конски копита, на рева на куманите. Дрънченето на оръжията, бойните викове на влашките наемници, отколкото чрез соколовия взор на стражите. Защото дълбоките вардарски клисури, които заграждаха крепостта, пречеха да се проследи с разгърнат взор това, що става в равното.

На какво се надяваше цар Борил, когато се реши да обсади тази непристъпна крепост? Не беше ли я обсаждал преди десет години безполезно византийският император Алексий?

Ала търпението на Борила се бе изчерпало. Всеки ден гончии му носеха вест, че недоволници войводи, чиито крепости граничеха с владенията на Стрезомир, се разбунтували, отцепили се и се присъединили към ненавистния съперник.

Заграден отвсякъде, най-сетне Стрезомир ще трябва да избира между предаването или гладната смърт. Борил бе готов да го държи в обсада дори две години. Но с това примамно гнездо за размирия трябваше да се свърши веднъж завинаги!

Цяла нощ горяха огньове по всички кули на крепостта. Закрит зад тесния отвор на една бойница, заграден от преданите си люде, Стрезомир дебнеше най-слабия шум, най-нищожната светлина, която от време на време трепваше в стана на царските войски. В това време стражи залостваха здраво вратите на калето, приготвяха прашници за хвърляне на камъни, трупаха в бойниците стрели и лъкове, гавелоти и метателни копия.

И Борил не мигна тази нощ, вперил взор от прага на шатрата си към десния бряг на Вардара, върху чийто завой се издигаше на недостъпен полуостров, горе в задоблачните висини, орловото гнездо на омразния му враг. Той тръпнеше от нетърпение да види в ръцете си този, който събираше около себе си всички недоволни, всички опасни люде на държавата.

Когато на разсъмване водите на Вардара изникнаха като бледо сребро сред зачервените от зората скали, влашките и кумански наемници пъплеха вече като гъст мравуняк към главната порта на крепостта, достижима само от тази страна. Защитени от ловки щитоносци, подривачите вече почнаха да подкопават стените. От бойниците на първата преградна стена Стрезомировите войски хвърляха отгоре им камъни и вряла вода, дъжд от стрели и гавелоти.

Заобиколен от няколко войводи, облечен в ризница, с нисък кръгъл шлем на главата, от който се спускаше към раменете му мрежа от ситни железни халчици, Борил наблюдаваше битката от една добре закрита скала. С гневни викове и закани той насърчаваше, подстрекаваше, проклинаше. След това заповядваше да се донесат въжета, които се прехвърляха с дълги извити куки към върха на стените, и насърчаваше по-дръзновените си войскари да се изкатерят нагоре.

Като тъмна вълна се плисна царската войска към стените, удари се в тях, отдръпна се, пак се блъсна. Грозните викове на куманите изпълваха въздуха с дълъг гневен трепет. По тесния път на дефилето, между плясъка на Вардара и отвесните високи стени, се зададоха като огромни буболечки обсадните балисти и катапулти, ариети и галери. След тях следваха многокатни кули, влачени от по осем чифта коне.

Войските отстъпиха място на машините, които трябваше да им проправят пътя. Най-напред се наредиха ариетите, които с помощта на вериги, лостове и дебели въжета блъскаха със страшна сила тежки греди в стените. Подир тях взеха място балистите и катапултите, които мятаха към бойниците и вътрешността на калето грамадни камъни и стрели гавелоти. Най-накрая приближиха високите дървени кули. С подемни мостове те издигаха високо във въздуха железни площадки, направени във вид на огромна лопата, натъпкани с по двадесетина бранници, които се изсипваха като железен поток в бойниците над главната порта. Щом стъпеха вътре, веднага защитниците се хвърляха отгоре им и ги посичаха на място. Ала докато те се разправяха с първите нападатели, веднага след тях нахлуваха нови в помощ на първите. Под самите стени, закрилян от защитна галера, изградена от мед и тухли, цар Борил зовеше към дързост своите люде. Гласът му, висок и страшен, се издигаше сред грохота на битката като дълъг, отчаян ек на едно унизено до смърт сърце.

Внезапно нападението спря.

Замлъкнаха барабаните, ожесточените крясъци. Сред гъстите редици на царските войски настана смущение. Стрезомир смъкна наличника си, подаде за миг глава извън кулата.

Явно беше, че нещо се е случило.

В това време цар Асен-Борил се бе оттеглил на закрито място и слушаше пристигналия от Епир гончия.

Това, което запотеният и морен вестоносец му разказваше, бе толкова неочаквано и невероятно, че в първия миг не му достигна нито сила да извика, нито воля да запита за повече подробности.

Облегнат тежко на меча си, с наведена напред глава, Борил дишаше по-задъхано, по-морно и от самия гончия. Мътни облаци забулиха за миг челото му и на всички се стори, че той залитна. Ала с рязко движение Борил вдигна глава, челюстите му се сгърчиха в нечовешка болка. Даде мълчаливо знак на войводите да изоставят нападението и да го последват към стана.

Изплашен от внезапното завръщане на Ерик Филандър с всички свои бойни сили, епирският деспот Михаил се отметнал от съюза с българите и станал васал на латинския император. А за да бъде скрепен този съюз по-ярко, Михаил дал дъщеря си за жена на граф Йосташ, брата на императора, заедно с една трета от цялата земя. И сега съединените войски на латините и гърците се готвели да нападнат Борила, идвайки на помощ на Стрезомира. А и Слав бил отново готов да потегли със своите люде, да му загради пътя за връщане и да си отнеме загубения Мелник.

Бяха паднали в клопка…

Нека друг път пак да вярва на ромейско обещание. И уж мислеха с дружни сили да изгонят проклетите пришелци от полуострова… Как бе можал да се измами в лъжливите им обещания? Нима ромеите не бяха предали Сер на Ерик Филандър, когато ломбардите бяха повикали на помощ българите против императора? За кой път вече трябваше да се увери, че думата на ромееца е по-невярна от тъмното Понтийско море?

По неравния път войскарите връщаха назад стенобитните машини, събираха се на купчини, тихо разговаряха, недоумяващи, любопитни.

Седнал на ниско столче в шатрата си, със скръстени ръце и оборено чело, Борил прехвърляше всички възможности, които му оставаха. А те не бяха много: една-единствена. И той смело реши, че не трябва да губи миг в колебания, а сам да предприеме трудното и опасно дело. Повика протостратор Коча, войводата Костадин и двама от оръженосците си, продиктува на писеца си Иван късо писмо, метна се на коня си.

Останалите войводи се струпаха наоколо му. Накъде отиваше царят сам, незащитен, необръжен? С ума ли си беше да се хвърля драговолно в лапите на оня триезичник? Но Борил махна с ръка, препусна напред сред тълпите от смаяни войскари.

Когато наближи крепостта, той спря на тридесет стъпки и направи знак, че желае да говори с някого. Протостратор Коча приближи до самата стена, забоде на върха на една стрела писмото и с изкусно премерен прицел го отправи към главната кула.

Бойниците забръмчаха като разбунени кошери. Тежко и бавно се спусна подвижният мост, изскърцаха дебелите ковани порти, открехнаха се леко и петимата конници влязоха в крепостта.

Сам Стрезомир чакаше насред малкото дворче. Като видя царя, той се затече, пое юздите на коня му, помогна му да слезе.

След това двамата се прегърнаха и целунаха три пъти. От всички страни наоколо им се притискаха бранници, поразени от невижданата гледка. Те размахваха колчани, удряха по щитовете си, надавайки весели викове. Защото бяха убедени, че битката е свършена и ще бъде скрепен мир между двамата най-упорити врагове.

Горе, в трема, се положи трапеза. През широко отворените порти надойдоха и други войводи. Стари приятели, другари в толкова битки против ромеи и латини под пряпореца на Калоян, се срещнаха със замъглени от радост очи. Размесиха се людете на Борила и Стрезомира. Насядаха един до друг на братската помирителна трапеза. Навън войскарите от крепостта и войскарите от стана се заловиха на общо хоро под проточения скоклив писък на гайдите.

Преговорите не траяха дълго.

Борил възвиси Стрезомира в севастократорско достойнство, определи му първо място след владетеля, като му даде пълновластно управление на югозападната част от българската държава.

Така двамата постигнаха твърде лесно, без кръв и жестока братоубийствена разпра, отдавна желани неща. Борил си осигуряваше един верен съюзник против Слав и латините. Стрезомир се освобождаваше от неприятната опека на сръбския жупан.

А общите им сили щяха да се насочат срещу общите врагове на България. При тия условия Борил не се съмняваше, че Ласкарис ще бъде на страната на по-силния. Още повече че сега изтичаше договорът му за мир с латините. Натрапниците в Константиновград и Солун трябваше да бъдат изгонени.

Борил и новият севастократор излязоха навън, на площадката на кулата. И двамата високи. Борил тънък, рано побелял, с леко извити напред рамене. Стрезомир снажен и червендалест, с орлов профил и гъста рижа брада. Като ги зърнаха отдолу, размесените войски нададоха радостни викове. Размахаха копия и пряпорци, хвърлиха шлемове във въздуха.

— Да живее цар Борил! Да живее севастократор Стрезомир!

При назоваване на новото му достойнство аленото лице на севастократора ставаше още по-тъмно, сякаш зряла малина.

А белият Вардар кротко извиваше бляскави води надолу — към бленувания от векове юг.