Фани Попова-Мутафова
Дъщерята на Калояна (14)

Глава XIV

Звънците на шейната весело ехтяха из горския път, смесени с пъстрото чуруликане на Белослава, която непрестанно сочеше на другарката си блесналите в зимно слънце преспи. Снегът скриптеше като коприна под бързите копита.

Ала Мария повече мълчеше, с нахлупен до веждите калпак от нурки, дърпайки с корава ръка юздите на конете. Или отвръщаше на полусрички, подвиквайки от време на време към игривите животни по-бързо да теглят.

Отиваха към ловджийския дом на Асеновци в Света гора. Там бяха поканени всички видни търновски моми на „Дай Лада“. Мария и Белослава бързаха да отидат по-напред, за да посрещнат гостенките, да приготвят котлето с овеса и да нагледат трапезата.

Беше един от първите часове на утринта и всички околни върхове бяха закрити със синкавомлечна мъгла. Само високо над тях ясното небе зъзнеше от хладната тръпка на ранния час. Подир шейната на царкинята тичаха с изплезени червени езици двата й любими загара. Зад капрата седяха кочияшът и валетът Ожие. С изтръпнало сърце те следяха лудото каране на Мария, готови всеки миг да изхвръкнат от преобърнатата шейна.

— По-полека, Маро… — глухо извика Белослава и улови ръката на другарката си.

Царкинята се усмихна. Дива радост избликна в светлите й очи. Тя се понадигна, шибна конете с високо издигната ръка и подкара още по-буйно, опиянена от ледения вятър, който брулеше зачервеното й лице. Шейната полетя като стрела. Белослава се сгуши цяла до рамото на Мария и остана така, замръзнала в няма уплаха.

Гората идеше с чудна бързина насреща им, издялана от мрамор и кристал, накитена с ледени висулки, трепнали в пъстри отражения… Загарите подушиха близостта на малкия зимен палат, съграден от камък и дърво, и почнаха радостно да лаят. Шейната направи широк завой и спря, посрещната от притеклите се прислужници.

Мария скочи първа на земята. Дебелият й кожух, стегнат в кръста, но разперен като камбана към коленете, стигаше почти до земята, така че едва се подаваше краят на червените й ботушки. Тя напълни бузите си с въздух и духна, за да види колко е студено, като удряше в същото време с камшика по ботушите си. След това с внезапно движение отхвърли кожуха си и погна песовете.

— Бельо! Кундо!

С шеметен изблик на възторг загарите припнаха след нея, след миг изчезнаха подире й в лилавите сенки на снежния лес.

Мария спря запъхтяна пред едрия дънер на столетен дъб. Наведе се, взе грудка сняг, отхапа си малко, след това я сви в корава топка и подири с очи. Между дърветата се мярна тъмнозеленото рухо на валета. Без да мисли, с детска наивност момичето се прицели, топката политна.

Чу се изненаданият вик на Ожие. Момъкът се наведе, бързо заграби сняг, обърна се по посока, откъдето бе дошло веселото нападение, ала в същия миг един строг глас откъм входа на ловджийския палат го сепна. Той изтърва топката, окопити се, обърна се към великия примикюр Михаил, който го наблюдаваше навъсен, застанал на стъпалата.

Пленникът за миг бе забравил своето положение в тая чужда страна. Хубавите му черни очи се замъглиха. Той стисна устни и изтича по посока на загарниците.

След малко започнаха да пристигат шейните на болярските дъщери, облечени в дебели кожуси, поръбени с овчи и лисичи кожи. С весел глъч момите се струпаха около мраморния кладенец пред палата. Ожие донесе сребърно менче и те пуснаха вътре пръстените си. В дъното на водата имаше овес. Болярката Дъбина, съпруга на примикюра, разбърка водата с пръстените и овеса, прекръсти я три пъти. Момите запяха с топли гласове, тръпнещи от нетърпение:

Сегни, булне, извади пръстен, дай Ладо ле.

Живи и здрава годинчице, дай Ладо ле,

коня язди, сокол държи, дай Ладо ле,

сегни, булне, подай пръстен, дай Ладо ле.

Едра кореместа болярка се ухили, бръкна в менчето, извади тънък сребърен пръстен със зелено камъче.

— За болярин! Петкана ще вземе болярин! — се развикаха девойките, като почнаха да се притискат около дъщерята на севастократор Деян.

Отново екна звънливият хор:

Синьо небе, ясна звезда, дай Ладо ле!

Сегни, булне, подай пръстен, дай Ладо ле!

— Хубавец! Хубавец! На Неда се пада!

Дъщерята на прахтор^[1] Диман, слабичка и некрасива девойка, цяла се изчерви, закри лице с ръка. Почнаха да я дърпат за плитките, да я сбутват с лакът.

Жълта дюля презреяла, дай Ладо ле!

Сама гледа де да капне, дай Ладо ле!

Сегни, булне, извади пръстен, дай Ладо ле!

— На Траянка стария ерген! Таман да са лика-прилика! — избухнаха в буен кикот девойките, сочейки сестрата на деспот Богдан, която бе прехвърлила двадесет и пет години и на младите момичета се струваше престаряла.

Шита риза, недошита, дай Ладо ле!

Сегни, булне, подай пръстен, дай Ладо ле!

— Белослава! Белослава няма да се омъжи тази година! — плеснаха с ръце всички и впиха взор в хубавото момиче, което почервеня, побледня, прехапа устни.

— Да не те остави годеникът, хей, моме, отваряй си очите! Мъж вяра няма, пази го добре болярина Добромир.

На дюшек седи, жълтици чете, дай Ладо ле!

Сегни, булне, подай пръстен, дай Ладо ле!

Когато видя широкия си пръстен от златен филигран, дъщерята на кастрофилакса изду устни от гордост. Богаташ й се падаше.

Сребърна чаша през Истъра плава, дай Ладо ле!

Сегни, булне, подай пръстен, дай Ладо ле!

В ръката на примикюрката светна дребен елмаз.

— Царкинята! За чужденец! За кого ли! — почнаха да викат едновременно всички моми. Някои по-дяволити стрелнаха с очи хубавия валет, който се изчерви като момиче и наведе смутено клепачи надолу.

Чуден момък беше фръзецът Ожие. Ръцете му бяха бели и тънки като на гръцка княгиня, косите му, буйни и лъскави, падаха на красиви вълни връз гладкото чело. Кожата на лицето му бе нежна и прозрачна, сякаш слънце невидяла. Личеше, че в знатен дом бе израсъл, за да има толкова изящни и благородни движения, за да бъде тъй изкусен както в лов със соколи, тъй и в свирене на лютня…

Чужденец…

Мария сви рамене, наведе лице, почна да рови снега с края на камшика. Никога дотогава тя не бе мислила за женитба. И за пръв път я обзе уплаха за нейното бъдеще. Какво я чакаше занапред? Кому щеше да я даде цар Борил? Щеше ли да я попита дори?

Тя се усмихна. Махна с ръка, разтърси глава. Нека се опиташе само някой да й наложи със сила волята си…

Отново екна песента:

Босо зайче на пъртинка, дай Ладо ле!

Сегни, булне, подай пръстен, дай Ладо ле!

— Сирак се пада на Марина! Баща й има имоти и за него! — се изкискаха момите и погледнаха единствената дъщеря на богатия оръжемайстор Евтим.

Изредиха се една по една всички девойки. В далечината натегнаха мъгли, закриха цялото синьо стъкло на небето, духна буен вятър. Всички побързаха да изтичат вкъщи край пламтящото огнище, в украсената с еленови рога гостна. Събраха се накуп около огъня, протягайки ръце към него. Приятна топлина прониза поизмръзналите им снаги. Някои от тях се разтърчаха да помагат при слагането на трапезата, други натопиха в пъстрогледжосани чаши едри китки качунка^[2], която овчари бяха донесли от гората. Останалите насядаха по мечешките кожи, по шарените дюшеци връз миндерите край стените. Чакаха за обед да дойдат госпожа Теодора, царицата и много други гости.

Навън заситни сняг на полегати пръчици. Дебелите стъкла на прозорчетата се покриха с тънка сребърна сърма. Залаяха с бесен устрем псетата по двора. Почнаха отново да пристигат шейни след шейни. Целият ловджийски замък се изпълни с весели, засмени люде.

Беше първият ден от месец Коложег на 1209 година.

Цар Борил бе слязъл надолу към юг, повикан от ломбардските барони на помощ против император Ерик. Късо време преди това той бе успял да отнеме Мелник от деспота Слав.

След обеда гостите заминаха обратно за Търнов. В палата остана царското семейство с Белослава. Като изпрати и последния от поканените, царицата се прибра в стаите си. Подир нея се оттегли на почивка и госпожа Теодора.

Двете момичета останаха сами край огъня. В краката на Мария лежаха двата песа, които не сваляха очи от нея с безкрайна преданост и любов. Белослава бе навъсена и тъжна. От всички поканени момци само Добромир не беше дошъл. Дали наистина предсказанието говореше истината? Тъй припрян и разсеян бе станал той напоследък. Винаги загубен в тежък размисъл, с вечно заети часове. Едва му оставаше време да се мерне за по няколко мига в дома им и пак изчезваше. Къде ходеше? С кого се събираше? Какво занимаваше ума му? Какво таеше от нея?

Девойката неволно въздъхна, наведе чело, втренчена в скръстените си на скута ръце. Мария вдигна очи. Изгледа я. Леко се усмихна. Игрив пламък прекоси взора й.

— Не дойде. Къде се губи от някое време насам това момче? Толкова отдавна не съм го виждала.

— Колкото си го виждала ти, толкова и аз — пошъпна глухо Белослава. — Не знам какво става с него… Не мога да разбера…

— Защо той не замина с Борил на юг? — попита Мария и погали белия хрът по главата.

— Царят още няма доверие в него и не му поверява никаква работа… Държи го тука само колкото да го има под око. Не го пуща да се прибере в пронията си, нито пък му дава някакво достойнство във войската… Ала и той сам сякаш вече не бърза да се прибере край Камчия… По-рано тъй жарко ми говореше за живота, който ще почнем там, тъй нетърпеливо чакаше деня на сватбата… А сега все намира причина да отлага… По цели дни и нощи се губи… — Девойката внезапно прехапа устни, ноздрите й затрепериха. Тя закри лице с ръкава на скъпото си бяло рухо.

Мария се замисли. Ръката й остана връз главата на хръта, който, усетил топлотата на дланта й, притвори клепки в блажен унес. Дълго тя гледа танцуващите сенки на пламъка, заслушана в халата, която виеше в комина. Между веждите й се изопна едва забележима черта.

Откъм западната част на палата се зачуха леки звуци.

Ожие свиреше на своята лютня.

Мария разпъди тъжните мисли, които я бяха притиснали. Плесна с ръце. Накара да повикат валета. Взе лютнята от ръцете му, помоли го да я научи на новата, нечувана дотогава песен.

Печална бе песента на Ожие. Пълна с тих копнеж и затаена страст. Той седна пред нозете на господарката си. Големите му еленови очи се отправиха с нежна преданост към тази, която го бе избавила от тежката служба в конюшните и бе украсила с топла сърдечност неволническия му жребий.

Мария лесно научи новата песен. Научи и думите й, леки и пъстри като пеперуда. Гласът й бе дълбок и тъмен като беззвездна нощ.

— Разкажи ни нещо, Ожие. Нещо от твоята родина…

Латинецът въздъхна дълбоко, притвори дълги копринени клепки. След това каза:

— Знаете ли историята за крал Филип Август и кралица Ингебург?

— Не! — казаха едновременно двете момичета.

— Днес узнах, че пилигримите, които минаха през Търнов, разнесли новината, че кралят хвърлил жена си в тъмница. Бедната Ингебург! Надали някоя съпруга на света си е изпатила толкова много, колкото тази нещастна датска принцеса.

— Какво се е случило с нея? — попита с горещо любопитство Белослава.

Латинецът започна да говори на български. За четири години, откакто бе паднал в плен у българите при Адриановград, той бе научил горе-долу да се обяснява на мъчния и странен за него тугински език.

— След като се помина първата му съпруга Изабел, която бе сестра на фландърските графове, кралят поиска за жена сестрата на датския крал Кнут, хубавата и скромна Ингебург. Доколкото си я спомням, тогава тя беше съвсем младо момиче. Донесе много голяма зестра. Това бе близо преди шестнайсет години. Помня тържествата на сватбата, сякаш са били вчера. Бях вече около десетгодишно момче…

— И ти ли си бил на сватбата на фрушкия крал? — възкликна изненадана Белослава.

Момъкът се смути. Почна да мига бързо. Тънко се изчерви.

— Аз бях там паж на една от кралските сродници… Затова присъствах на сватбения обред в църквата, а после и на коронясването. Трябваше да нося шлейфа на моята дама: дукеса Дьо Шартър.

— А тя как беше облечена? — попита жадно Белослава.

— Тогава се обличаха по старата носия. Мадам дукесата имаше дълга руба от шумяща лилава коприна, пристегната в кръста с широк сърмен пояс, който се премята над лявото бедро. Същото коланче, само че много по-тясно, обвиваше два пъти врата й. Беше сложила високи обуща от жълта кожа, с дълги островърхи носове и ахатови пулове. Ала от хубавите обуща се виждаше само краят на носовете. Само когато се качваше и слизаше от кочията, можеше да се видят ахатовите пулове. Косите й бяха разделени на път по средата и сплетени на две дълги плитки. Върху рубата бе наметнала блио от тежък жълт сатен, който се диплеше на безброй лъскави гънки над лявата й ръка. Тогава най-важната част от женското облекло бяха хубавите гънки на блиото. То е нещо като наметка.

— А сега? — попита все така любопитно дъщерята на княз Белота.

— Сега? — Валетът сведе очи, скръсти ръце и млъкна.

— Откъде ще знае Ожие какво се носи сега в Константиновград и в родината му, та задаваш такива безсмислени въпроси? — сопна се Мария гневно на братовчедката си.

— Аз исках да кажа това, когато… по времето, преди да… преди да го пленят… — смотолеви Белослава и хвърли две-три цепеници в огъня.

Тримата млъкнаха, но и тримата мислеха за едно и също нещо. Как така дотогава никой не се бе обадил от далечното отечество да подири валета Ожие. Може би при богат откуп цар Борил щеше да се съгласи да отпусне пленника. Вероятно всички го смятаха за мъртъв. Едва ли подозираха, че няколко пъти от България бяха отговаряли, че лицето, което дирят, не се намира в пределите на царството, че никога подобно лице не е улавяно в плен. На два-три пъти момъкът бе пращал тайно вести до близките си, но зла съдба бе винаги попречвала посланията му да стигат на определеното място.

— Е? И после? — пресече неловката тишина Мария. — Виждам, че си доста осведомен относно носиите на дамите. Но какво стана с кралската сватба?

— Никога не съм виждал по-бляскаво тържество. Толкова епископи, толкова благородни люде на едно място едва ли някога са се събирали. Дори и на сватбата на императора с Агнес ди Монферато.

— Как изглежда император Ерик? — попита внезапно Мария, която следваше някаква своя мисъл.

Ожие я изгледа учудено.

— Император Анри е най-хубавият момък, който съм срещал някога… — каза той и въздъхна. — Вече колко години станаха, откак не съм го виждал…

— Той беше най-омразният враг на моя баща… — пошъпна сякаш на себе си девойката. — Когато се споменеше името му, очите на царя ставаха студени и зли, а гласът му — суров. Даже и към мене.

— Чувала съм от майка си, че цар Калоян ненавиждал императора, защото той бил единственият юнак, който можал да го надвие. Някъде край Боруй Ерик настигнал войските на баща ти и му отнел пленниците… — каза Белослава.

Мария отправи към нея помрачен и леден взор, който я накара веднага да млъкне, и се обърна към валета.

— Ожие, ти разправяше за сватбата на фрушкия крал!

Сгорените дървета се сриваха с приятен пукот, излъчвайки светли искри.

— На другия ден след сватбата стана коронясването. Ала крал Филип Август едва дочака края на тържеството. През цялото време той трепереше жълт и неспокоен. Очите му светеха като стъкло. Щом завърши церемонията, той отиде в средата на църквата и заяви, че иска развод от младата невеста! Всички останахме като гръмнати. Такова нещо не беше се случвало дотогава. Оскърбена и смаяна, кралицата почна високо да плаче и да говори на своя чуден език. Ала никой не разбираше датски и не можеше да схване какво иска да каже тя. Тогава Ингебург сви юмрук, размаха го в закана и извика: „Рома! Рома!“.

— Какво значи това? — попита Белослава.

— Нещастната кралица искаше да каже, че Рим, т.е. папата, ще разреши тоя въпрос, че той е неин покровител и няма да остави така да се подиграват с нея.

— Но защо кралят не е искал жена си? — попита царкинята.

Ожие вдигна рамене.

— Това никой не можа да разбере и до днес. Пуснаха се всевъзможни слухове… Но би ли могъл някой да каже кой от тях е верен? Казваха, че кралицата била омагьосана, някакъв демон не позволявал на краля да приближи до нея. Някои дори разправяха, че видели как този малък отвратителен дявол скача на скута й. За да се избави кралят от ненавистната си невеста, съборът на епископите решил, че те били близки роднини, и затова бракът бил незаконен… Но папа Селестин не разреши развода и подкани краля да прибере жена си. Филип Август отказа да стори това. Вече шестнайсет години как двамата водят дело. Нито кралят отстъпва на молбите на народа и папата да отдаде справедливост на Ингебург, нито кралицата се отказва от правата си и настоява, че е законна владетелка на Франция. Защото три години след раздялата им Филип Август се ожени за дъщерята на меранския дук — Агнес. Ала никой не я смята за негова съпруга.

Валетът махна с ръка. Въздъхна.

— Всеки на тоя свят носи своя кръст… Ала страданието на Ингебург няма равно на себе си… И ето че сега той я затворил в подземие. Колко непоколебима трябва да бъде любовта на тази жена, за да може да търпи толкова дълго всички тия тормози и унижения.

Вихър изписка в огнището. Около светлата жар се събра купчина бяла пепел. В голямата стая, постлана със сини и зелени мраморни плочки, стана хладно. Влезе Дафина с два високи свещника. Сянката й се отметна, крива и огромна, връз стената на пезула.

Изведнъж Белослава скочи. Ослуша се. Само нейното бдящо, тревожно ухо бе доловило тропота на наближаващ конник. Тя изтича към прозореца. На двора трептяха тъмночервени светлини.

След миг откъм отвода се зачу гласът на болярина Добромир. Той влезе в стаята с бързи стъпки, почна да се извинява за голямото закъснение. Тъмнокестенявата му брада лъщеше от разтопения скреж. В дрехите си носеше свеж, леден лъх. Лицето му бе замислено.

Белослава го обсипа с въпроси и укори. Понацупи се. След това избухна в буйна веселост. Примами го към огъня.

— Ела, ела се стопли… Божичко, ръцете ти са съвсем студени. Какво искаш да хапнеш? Малко червено вино, да се сгрееш?

— Нямам време, Славо. Дойдох съвсем за малко, колкото да изпълня обещанието си, че ще се видим тук. Изглежда, че всичко се е свършило вече… Ще дойдат ли да те вземат или аз да те изпроводя? Вън мръква вече…

Гласът му бе хладен и разсеян.

Белослава усети като че сърцето й замръзва, такава корава и ледена болка натежа внезапно в гърдите й.

— Едва си дошъл, и бързаш да приказваш за тръгване. Почакай малко. Седни. Ще донесем от всичко. Оставихме нарочно за тебе. А пък не ме питаш дори каква орис ми се е паднала днес.

Палавите й очи, едри и черни като петровки череши, овлажняха. Тя леко сложи ръка на рамото му, огледа се. Нямаше никого. Още преди да влезе боляринът, Дафина и Ожие бяха излезли да го посрещнат и не се бяха върнали вече. С тихи стъпки и Мария се бе отдалечила, за да остави двамата годеници свободно да се наприказват.

— Каква орис ти се падна? — попита Добромир и се усмихна. Ала личеше, че мисълта му е другаде.

Белослава отмахна ръката си, седна край огъня. Лицето й падаше в сянка. Само светлата й дреха се белееше като голямо снежно петно.

В това време Мария стоеше в съседния отвод, облегнала чело до стъклото, което зимният здрач бавно покриваше с гъста морава багра. Със скръстени на гърба ръце тя следеше без внимание движенията на кочияшите, които чистеха снега с метли от страторче. Кунда полека приближи до нея, лизна ръцете й. През полуотворената врата на трапезарията се чуваше шум от ножове и паници, шъпот от млади гласове.

Ожие и другарят му Валентин приготвяха масата за закуска.

Обикновено пленниците ги оставяха като слуги за по-груба работа. Ала Борил бе позволил двамата млади латинци да прислужват из къщи, за да могат да учат от тях правилен фрушки език.

— Празна работа е това за дявола — казваше Валентин. — Аз да ти кажи правото. Кралят поиска Ингебург, колкото да изплаши англичаните чрез новия съюз с Дания. А после, като не му беше вече потребна датчанката, измисли тия приказки за магията.

Ожие въздъхна.

— Боя се… Не е на добро, дето са я хвърлили в тъмница. Дорде Ингебург е жива, никога Агнес няма да бъде призната за кралица на Франция… А когато жени се заинатят…

— Може и с нея да направят, както с българския цар Иваница — добави Валентин. — Някоя нощ ще й видят работата, а после на народа ще разправят, че уж я пронизал с копие не знам кой си светия…

— Ш-ш-ш! По-полека… — го прекъсна веднага Ожие. — Тия неща не се говорят където трябва и където не трябва…

Мария остана неподвижна. Оловна умора я притисна в смазваща слабост. Устните й затрептяха, ала тя стисна силно клепачите си, за да задържи сълзите, които напираха да бликнат. Лицето й посивя като пепел.

И старата мъка отново зачопли сърцето й.

Залитаща, тя се отправи към гостната. Ръцете й се сгърчиха в безсилна ярост.

О! Всички трябваше да научат гнусната лъжа, с която лицемерните убийци покриваха своето престъпление… Злото не можеше да остане скрито, ненаказано… Тайната, която гореше ден и нощ душата й, трябваше да подпали целия свят…

Трябваше да се отмъсти за убийството на Калояна… Трябваше… Ала какво можеше да стори тя с моминското си безсилие? Понякога ръката й неволно докосваше дръжката на кинжала, останал спомен от баща й. Но кръвта я отвращаваше.

Докога княз Йоан щеше да чака в далечната тугинска земя? Какво ставаше с него? Нима никой, никой не се загрижваше за съдбата на законния наследник, нима никой не мислеше да очисти от престола на Асеновци петното, което го засеняше? Толкова ли людете свикваха с всяка беда, тъй много ли бяха загрижени за своето собствено благополучие, за запазването на живота и имота си, та можеха да прекарват дните си със затворени очи, сред толкова измама и позор…

Тя стисна със свити юмруци челото си. Струваше й се, че губи свяст. Спря още за миг в отвода, за да дойде на себе си, преди да влезе в гостната. Ала пред нея застана загриженото лице на Добромир.

— Какво ти е, Марийо? Болна ли си? — Той я разтърси за раменете. — Опомни се… Какво има?

— Кой уби баща ми?

Добромир трепна. Озърна се. Побледня.

— Марийо…

— Защо мълчите всички вие? Страхливци! Вече две години как костите му викат за отплата… О! Да бях мъж! — Тя преглътна сълзите, които кипяха в гърлото й. — Бих повдигнала целия свят, главата си бих заложила, ама не бих търпяла повече… Къде са Йоан и Александър? Докога ще търпите убиеца върху бащиния ми престол?

— Марийо! — Страните, вратът, челото на младия мъж бяха потъмнели, пълни с гореща кръв. — Бъди уверена, че има кой да се грижи за това… — Той стисна силно ръцете й. — Бъди спокойна!

Изведнъж той млъкна, отдръпна се. На стълбите, които водеха към горния кат, бе застанала госпожа Теодора. Тя ги гледаше с остър, изпитателен взор.

— Какво има? — прозвуча гласът й, студен и тежък като камък.

Дъщерята на Калояна се усмихна.

— Вечните разправии между годениците. Пак са се скарали и не мога да ги сдобря. — Тя надникна в трапезарията и поклати глава.

Белослава седеше все тъй неподвижна, седнала край огъня, с наведено чело и с морно отпуснати в скута ръце.