Фани Попова-Мутафова
Дъщерята на Калояна (34)

Глава VI

Седнал върху ниско трикрако столче под натежалата лозница на двора, Драган изрязваше с бавно, търпеливо внимание връз бакърената тава плетеница след плетеница: лозови листа, трендафил, грозде. Един богат влах, който имаше десет мандри по високите планински пасбища, я бе поръчал за сватбата на дъщеря си.

Преди половин час бе припръскал дъжд, ала мекото есенно слънце веднага бе изсушило плитките локви. Само тук-там по неподвижните клони някое листо, обсипано с дребни капчици, трепваше в многоцветни искри. Смесен с влажния лъх на земята, отвсякъде се издигаше опияняващ мирис на пращини. Някои съседски стаси бяха вече правили гроздобер, ала лозята на Драгановия баща бяха посадени по-нависоко и зрееха по-бавно.

Връз прага на малката къща, градена от едри, грубо дялани камъни, се изправи закръглена жена със запретнати ръкави, подпряла ръце на хълбоците си.

— Радул се забави…

— Може да е имало много люде на млината, мамо.

— За колко ще му смелят чувал жито? Пък и сеното се е поизмокрило… Днес ли намерихме да го събираме! Той, баща ти, се е поразбъбрил с жрънкарите…

Изведнъж жената млъкна и пъргаво прекоси двора. Като минаваше покрай сина си, тя пошъпна:

— Какво се е разбързал Йон Ману. Тавата не е още готова, а той праща люде.

Драган вдигна чело, погледна към портата. Там бе застанал един влах с плитка рунтава гугла на главата, наметнат с широка дрипава гуня от вишнев шаяк. Момъкът стана, отправи се заедно с майка си към госта, заговори му по влашки:

— Защо идеш толкова рано? Йон Ману ли те прати? Тавата трябваше да е готова за идущия петък.

— Мен не ме праща Йон Ману — отвърна непознатият и посочи зад себе си няколко овце с пухкаво жълтеникаво руно. — Научих, че сте дирили стока за купуване, трябвали ви овце, а пък аз продавам своите, защото се записах наемник в царската войска. Нали пак ще слизаме надолу към фръзите.

— Сбъркал си, момко — каза жената. — Не сме ние, които дирим овце за купуване, а нашите съседи — хе там, в стаса зад оня баир. Неотколе мор натръшка стадото им, те искаха да си купят.

— Прощавайте, добри люде… — отвърна влахът и подбра животните пред себе си. — Господ да ви дарува…

Жената въздъхна замислена и тревожна, проследи с взор отдалечаващия се влах. Изведнъж очите й широко се разтвориха. Тя се обърна учудена към сина си, който недоумяваше. Непознатият остави стадото си да хрупка трева край поточето, което течеше до оградата, върна се бързо назад, като се оглеждаше на всички страни, усмихнат, чуден.

— Щом вие не можахте да ме познаете, не ми е лоша работата. Къде е Радул? Трябва ми за бързо нещо.

— Кой си ти, човече божи? — попита с недоверчив глас жената.

Изведнъж Драган се взря по-внимателно в обрасналото с кафяво-червеникава брада лице на непознатия. Промълви дълбоко изненадан:

— Боляринът Добромир!

— Света Филотейо! — плесна с ръце жената и бързо се огледа, като отстъпи място на момъка да влезе в двора. — Тук вчера би тъпан, че се плащат двесте жълтици томува, който те улови или предаде главата ти… Влез бързо вкъщи, по-скоро, по-скоро…

— Не бой се, како Параскево. Аз ходих преди малко да продавам овцете си на самия кефалия! А той ме изгони като бясно псе, че съм щял да увоня дома му… Без да знае, че изгони двесте жълтици от джоба си… — и Добромир тихо се засмя. След това веднага попита: — Как вървят работите тука? Радул още ли е под надзор?

Жената въздъхна, наведе глава.

— Стои си в стаса, както е заповядал Борил. Нали сме вече себри^[1]. Царят ни е едничкият повелител. Не му дават да мръдне до някое близко село. Нито с людете да се събира. Като че ли е още в тъмницата…

Долу, откъм друма, се зачу скърцане на колела, плътен мъжки глас от време на време подвикваше на воловете. Драган скочи, спусна се навън.

— Бати си иде. И татко е с него…

— Дайте камък да подпрем колелото! — ехтеше весело и бодро гласът на Радула, който поддържаше отзад тежко натоварената кола със сено. Баща му, който вървеше напред, следван от магарето, задърпа синджирите на добичетата. Драган изтича бързо към тях, вдигна едър камък, подпря лявото задно колело, сне от магарето чувал с брашно, приближи до брата си със светнало лице, пошъпна:

— Тук е Добромир.

Войводата изтръпна, слабо пребледня, поозърна се, след това внезапно остави на брата си и баща си да разтоварят сеното, отправи се с нетърпеливи крачки към госта.

Големите му черни очи живо блестяха връз хубавото мургаво лице.

Той стисна ръка на болярина, силно, със светнало лице, пошъпна:

— Как се боя за тебе, Добромире… Добре си ми дошъл. Ама тук те дирят под листо и под камък.

Гостът махна с ръка.

— Нямам вяра в никого. Исках навсякъде лично да предам думата. Затова дойдох.

Двамата се изгледаха дълбоко в очите.

— Е? — попита само кратко войводата.

— Денят е вече определен. Гергьовден. Щом пукне пролетта, оръжията ще почнат да се пренасят през Истъра. Няколко недели преди бунта — ако съм жив дотогаз — ще мина пак. А тука как сте?

— Тук всичко е наред. Колкото и да ме следят, пак си вършим каквото трябва. Челникът на властелската кула е вече наш.

Двамата седнаха под лозницата. Старият дойде при тях, поздрави госта.

— А ти? Кога тръгваш? — продължи Радул. — У нас ли ще пренощуваш? Мамо — обърна се той към къщи, — приготви нещо по-бързо, че гостът ни може да не е хапвал скоро… Хе там от новото брашно омеси набързо прясна пита, тегли врата на някое пиле. — Изведнъж той пресече думите си.

Лицето му стана сиво, кораво като камък. Той не можеше да отдели очи от ниската каменна ограда, зад която се виждаше виещият се и чезнещ в далечината друм.

По него препускаха в лек раван дружина конници.

— Царски стрелци… — едва успя да продума със задушен глас.

Добромир бавно се извърна. Лицето му не се промени. На портата застана блед като платно Драган. С ръце той попита какво да прави.

— Промъкни се бързо до вкъщи, мама ще ти покаже скривалището, а ние ще се опитаме да ги залъжем. Оттук все под лозницата — пошъпна бързо Радул.

— Видяха ме вече — отвърна Добромир. — Късно е.

Радул скочи.

— Кълна се в копието на свети Димитър, че няма да те дадем без борба! Това не е домът на севаст Янкула, гдето те предадоха преди събора! По-скоро! Ще залостим всички врати! Къщата ни е нова и яка. Татко, Драгане…

Ала Добромир не мръдна от мястото си.

— Няма нужда зарад един всички да се погубят. Вие сте нужни. Животът ви е ценен. Йоан-Асен разчита много на тебе, Радуле. Защото знае, че войската ще тръгне подире ти, гдето и да се явиш. Стига. Не, ето ги пред къщи.

Той скръсти ръце, вдигна очи към небето. Устните му зашепнаха. Старият се отправи да ги посрещне. Колкото и да се мъчеше да запази спокойствие, ръцете му се тресяха в ледени тръпки. Лицето му бе зелено.

Драган пое юздите на първия конник, който пъргаво скочи и се отправи към къщи.

— Търсим войводата Радул — каза любезно той. — По заповед на светлия и благочестив наш цар Асен-Борил трябва да го отведем с нас в Търнов още тази вечер.

Четиримата се спогледаха. Дълбока въздишка се откърти от дъното на сърцата им. Тънка багра пооцвети променените им лица. Най-бързо се окопити войводата.

— Аз съм човекът, когото дирите — се обърна Радул към стратора. — Готов съм да изпълня заповедта на благочестивия цар и веднага да тръгна с вас.

Той бързаше по-скоро да отдалечи тия люде от опасната среща. Да би могло, би тръгнал още същия миг.

— А пазарлъкът за овцете? — попита влахът и стана.

Царският стратор впи очи в непознатия овчар. Радул задиша често, пред очите му сякаш притъмня.

— Пазарлъка ще продължите с баща ми и брат ми. Сега аз имам за друго да мисля, да се стягам за път. Хайде, върви с бога и много здраве на Йон Ману.

 

 

Още в начина, по който го посрещнаха, Радул разбра, че Борил е решен на крайни средства. Великият примикюр посрещна конниците, които слязоха в третия крепостен двор, и с дълбоки поклони поздрави светлия войвода. След това го поведе сам, без стражи, по постлания с есенна шума друм, който се изкачваше към палата.

Стъпките им глъхнеха безшумно по меките и влажни огнени листа. Димитровчетата издъхваха силно и горчиво ухание. Небето се обтягаше като далечен и светъл покров над крепостните стени.

Радул забавяше крачките си замислен, разяден от тревога и неспокойни противоречиви чувства. Той знаеше много добре за какво го вика отново царят и какво ще му предложи. Най-сетне бе настъпил дългоочакваният час за върховен двубой с ненавистните пришелци. Латините трябваше да бъдат изгонени. Радул знаеше какво значи неговото явяване сред войската. Добре. Ала една победа над латините сега означаваше закрепване на Бориловия престол, продължаване на омразната му натрапена власт.

Сърцето на войводата се късаше между дълга към законния владетел и дълга към застрашената родина. Нима трябваше да оставят Борила пак да посрами българското оръжие в някой нов погром както при Филиповград? Нима трябваше надменните бледолики чужденци да използват слабостта на българския цар, за да изтръгнат нова лека победа? При тая мисъл кръвта на смелия бранник кипваше в отровна ненавист. Ах, да можеше веднъж отново да грабне в ръка вярно копие и меден щит! Да поведе подире си коравите планинци от Хема и Родопа, от Рила и Пирина… Да спусне като железен вихър конницата на поленските войскари…

И в Константиновград щеше да им стане тясно както през 1205 година…

Ала не можеше. Една Борилова победа — това беше краят на бляновете на цял един народ. Йоан-Асен щеше отново да изчезне в мъглява приказна далечина, желан и непостижим… А заедно с него и тъй дълго жадуваното успокоение, помирение, разведряване. Само една смела десница можеше да прочисти издъно покварения клир, да премахне беззаконията и алчността на болярите, да събере около себе си най-чистите, най-дарените, които да служат за доброто на род и родина. Това не бе опръсканата с кръв ръка на тиранина…

Радул въздъхна, поспря се, поклати глава. Решението му бе взето. Непоколебимо.

Той вдигна глава нагоре. Пет-шест лакти над главата му имаше разтворен широк, двоен, дъгосводест прозорец.

Той остана така, заслушан в спокойната печал и притихнал копнеж, които струяха от песента — тъй бавна — която нечий дълбок кадифен глас разливаше наоколо, придружен от сръберния звън на лютнята.

— Царят ни чака… — напомни с почтителен шъпот великият примикюр.

Радул потрепери, сякаш събуден от сън. Погледна още веднъж нагоре. И се упъти бързо към главния вход, където стражите вдигнаха сулици с изопнати неподвижно тела.

Разговорът трая дълго. Борил опита всички средства: ласкателства, заплахи, щедри обещания. След него се опита да го склони севастократор Деян.

Войводата остана непреклонен. Когато царят го покани за вечеря, той отказа.

— Значи това е последната ти дума, Радуле?

— Това.

— Все пак ти давам време да си помислиш. След три дена ще те чакам за последен отговор.

— Моите условия са ти известни, царю честити. Други нямам.

— Те са невъзможни.

Радул се поклони. Черният блясък на косите засени за миг високото му чело, дързостта на взора.

— Ще те чакам — повтори упорито Борил и го изпрати до вратата на стаята, след това се върна при севастократора.

Отново великият примикюр поведе войводата из преддверия и стълби към изхода. Там той се сбогува с него.

Радул тръгна из притихналата градина към крепостната порта. Голямото значение, тежката отговорност на решението притискаха като камък сърцето му. Той сам не знаеше колко би се радвал и колко би скърбил при вестта за една Борилова победа или едно Борилово поражение. И една-единствена мисъл го изпълни с горещ, неудържим копнеж. Йоан-Асен трябваше да се върне по-скоро. Това положение не можеше да трае повече.

Насреща му по пътеката се зададе тънка женска фигура. Тя вървеше полека, позапираше се, докосваше с нежна ръка някое прецъфтяло, ронещо се димитровче, замислена, свела чело към земята.

Когато внезапно зърна непознатия момък, девойката се сепна, лицето й, по което бе застинала някаква затаена и тиха безименна тъга, стана строго, почти сурово. Тя го изгледа внимателно с големи ясни очи, без да се усмихне. И отмина.

Ала смелият взор на момъка я блъсна като удар от кинжал. Тогава Мария направи нещо, което никога дотогава не бе правила.

Обърна се.

И веднага изви отново лице, пламнала в свян и гняв.

Непознатият също се бе обърнал и гледаше след нея, спрян връз завоя на пътеката.

 

 

От всички стаси, от всички околни млини, периволи и кипурии, от всички лозарски катуни се стичаха люде към главния друм, който идеше откъм Хема. Морни войскари бяха пристигнали и отседнали в хана на стария дядо Мартин. Людете слушаха ужасени, изтръпнали. Негодуванието им преля като мътна придошла река, очите им засвяткаха, удари от свити юмруци се посипаха по старите дъбови маси.

— Да си отиде проклетият некадърник! Посрами името и рода ни! Язък за погиналите!

Висок, строен момък влезе в препълнената кръчма, разбута людете, попита:

— Какво има? Говорете!

— Войводата… — се разнесе почтителен шъпот.

— Говорете, онемяхте ли? — извика отново Радул и удари нетърпеливо по масата.

Ранените войскари въздъхнаха. Вдигнаха рамене… Един от тях с превързано око и патерица отвърна:

— Изигра ни епирският деспот… Цар Борил ни изпрати в помощ на севастократор Стрез. Заедно с наши 52 отреда и войските на деспот Михаил трябваше да вземем Солун от ломбардите. Ала Михаил в последния миг се отметна, мина на страната на ломбардите и тръгна с тях против Стрез и нас. Разсипаха ни… Едва се спасихме зад планините. Половината от людете ни ги изклаха на Пелагонийското поле…

Ядни викове и женски писъци отекнаха под окадения черен свод на хана.

Радул изтръпна. Гореща вълна заля тялото му. Ако той се беше отзовал на Бориловата молба, всичко това щеше да бъде спестено. Ала не. Все пак колкото по-зле, толкова по-добре. Дните на Борил бяха вече преброени. Всички се отвръщаха от него. Няколкото останали верни кумански главатари също щяха да му откажат помощта си. Целият народ щеше да се повдигне като един човек — за да помете ненавистните му поддръжници. Малкото войводи, които все още го крепяха, най-сетне щяха да обърнат войските си срещу самия него.

Радул седна край една маса, заръча си крондилче резняк. В ума му задълба упорита, натраплива мисъл. Той изпи на няколко глътки сладникавото остро питие все тъй замислен, неспокоен.

Изведнъж той блъсна встрани крондила, хвърли на масата три червени аспри, мина сред отстъпващите назад, учудени люде, излезе бързо навън. Очите му блещукаха като на млад вълк. Гърдите му се надигаха в широки въздишки, препълнени с ликуване. Какъв безумник! И той досега не се бе усетил… Изсмя се.

Дълго и тържествуващо.

Крепостта се превземаше и отвътре. Един победоносен войвода лесно можеше да наложи волята си над един ненавистен натрапник. Защото силата щеше да бъде в ръцете му: войската, оръжието.

Към Търнов… Там беше мястото му.

Когато изкачи тичешката полегатия склон към дома си, той спря за миг задъхан, развълнуван. Жилите на ръцете му биеха често и лудо. Той стисна челото си.

Към Търнов.

Там имаше едно момиче, младо и непознато, с едри модри очи, които горят кръвта с опасна и сладка отрова. Сърцето му още тежеше от мудното неизпитано чувство. Той затвори очи. И пред нето застана примамното видение: здрачната градина, тънката снага на девойката; пъстър колан, закопчан с пъхти от сребро и седеф, препасваше гънката й талия, косите й бяха светли като сура коприна.

Без да отговаря на всички въпроси на близките си, той почна да събира на бърза ръка каквото му падне, да стяга коня, да преброява златиците в кесията си.

Ала когато пристигна в престолницата, новината, която научи, обля с ледена струя въодушевлението му.

Два дена преди това цар Борил потеглил с цялата си войска надолу към Солун, за да заличи в решителна бран последния тъмен позор, който разклащаше из основи престола му.

Радул остана да го чака в Търнов.