Джон Стайнбек
Пътешествия с Чарли (5)

2

Има нещо жестоко в подготовката за зимата в Нова Англия. През лятото, изглежда, тук идват много хора и шосетата са претъпкани с бегълци от лепкавата жега на Бостън и Ню Йорк. Сега щандовете за кренвирши, сладоледаджийниците, антикварните магазинчета, сергиите за мокасини и ръкавици от еленова кожа — всичко сега е със спуснати ролетки, а на много врати е окачен надпис „Затворено до идното лято“. Не можах да свикна с хилядите антикварни магазини по шосетата, до един преливащи от боклуци, обявени за автентични старини. Доколкото помня, населението на тринадесетте колонии^[1] е наброявало към четири милиона души и изглежда всеки от тях като луд е произвеждал маси, столове, стъклария, порцелан, свещи и чудновато оформени парчета желязо, мед и пиринч, та да има за бъдещите търговци и туристи от двадесетия век. По пътищата на Нова Англия има толкова много антики за продажба, че с тях могат да се обзаведат жилищата на 50 милиона души. Да бях добър търговец и поне мъничко да мислех за неродените си правнуци — нещо, което не съм, — щях да събера всички тези отпадъци и потрошени автомобили, да пресея градската измет, да струпам вехториите на планини и после да ги „наръся с нафталин“ (както казват във флотата, когато бракуват кораби). След сто години на потомците ми ще бъде позволено да проникнат в тази съкровищница и тя ще ги направи световни крале на антиките. Щом като разбитите, изхабените и изпочупени вещи, от които нашите предци са гледали да се отърват, сега носят толкова пари, помислете си колко ли ще струва един Олдсмобил модел 1954 г., или една машинка за кафе 1960 г.? Господи, какви безгранични възможности! Нещата, за които плащаме, за да ги изхвърлим след това, биха могли да донесат цяло състояние!

Ако ви се струва, че проявявам прекалено голям интерес към боклуците, то е, защото сам имам доста — гараж, до половината пълен с парчетии и изпочупени вещи. Използувам ги за поправка на други. Неотдавна спрях с колата си пред двора на един вехтошар, недалеч от Саг Харбър, чиято стока бе изложена на открито. И както я оглеждах внимателно, изведнъж ми хрумна, че аз сигурно имам повече от него. Както подразбирате, интересът ми към непотребни неща е искрен, едва ли не скъпернически. Извинявам се с това, че в днешната ни епоха на планирана негодност, счупи ли се нещо — било клозет, било мотор, било тревокосачката — винаги ще намеря в сбирката си нещо, с което да го поправя. Но подозирам все пак, че истината е друга — аз чисто и просто обичам вехториите.

Още преди да тръгна, си знаех, че на всеки два-три дни ще се налага да спирам по автостанове и мотели, и то не толкова да се наспя, а заради една гореща, разточителна баня. В „Росинант“ си топлех вода в чайника и се миех с гъба, но къпането във ведрото не осигуряваше нито особена чистота, нито удоволствие. А да се отпуснеш във вана до шията във вряла вода — това е вече чиста радост. Още в началото на пътуването измислих такъв метод за пране на дрехи, че ще трябва доста хляб да изядете, за да го усъвършенствувате. Цялата работа стана тъй: носех обемиста пластмасова кофа за отпадъци, с капак и дръжка. Тъй като от движението на камиона тя все се катурваше, привързах я с ластик за куката в дрешника, където можеше да си се люлее, колкото си ще, без да се излива. На другия ден отворих кофата да изхвърля сметта в крайпътния варел и в нея открих най-добре размесения и смлян боклук, който съм виждал през живота си. Подозирам, че всички велики открития са произлезли именно от такива случки. На сутринта измих кофата, пуснах в нея две ризи, бельо и чорапи, налях гореща вода и прах за пране и я обесих на ластика в дрешника, където цял ден се подмята и танцува като бясна. Същата вечер изплакнах дрехите в един поток — в живота си не сте виждащи такова бяло пране! Вързах вътре в „Росинант“ едно найлоново въженце до прозореца и прострях дрехите да съхнат. От този час нататък прането ми се изпира за един ден път, а съхне на следващия ден. Стигнах дори дотам, че по този начин перях чаршафите и калъфите на възглавниците. По въпроса за изискаността — толкоз; работата е, че с това не се решаваше другият въпрос — горещата баня.

Не много далеч след Бангор спрях в един автостан и си наех стая. Не беше скъпо. На фирмата пишеше „Зимни цени — двойно намалени“. Всичко беше безукорно; всичко беше от пластмаса — и подовете, и завесите, и масите (огнеупорна пластмаса, която не се мачка), и абажурите на лампите. Само чаршафите и кърпите за лице бяха от естествена материя. Отидох в малкото ресторантче, прилепено до странноприемницата. И тук — всичко от пластмаса: покривките, купичките за масло. Захарта и бисквитите бяха опаковани в целофан, желетата в малки пластмасови кофички, залепени с целофан. Беше рано привечер и аз бях единственият посетител. Дори сервитьорката беше с престилка от пореста пластмаса. Нямаше вид на щастлива, но нямаше вид и на нещастна. Нямаше просто вид на нищо. Но аз не вярвам, че е възможно човек да бъде нищо. Вътре все трябва да има нещо, ако не за друго, то поне да държи кожата върху костите. Този празен поглед, тази равнодушна ръка, тези розови бузи, напудрени като курабии с пудра от пластмаса — зад всичко това непременно имаше някакъв спомен или някаква мечта.

Като ми падна случай, заговорих я:

— Кога заминавате за Флорида?

— Другата седмица — безразлично рече тя. Но после в тази болнава празнота нещо като че се раздвижи. — Ей, а как разбрахте, че ще заминавам?

— Сигурно съм ви прочел мислите.

Тя погледна брадата ми.

— Да не сте от някой цирк?

— Не.

— Тогава как тъй сте ми прочел мислите?

— А може и да съм налучкал. Харесва ли ви там?

— Разбира се! Всяка година ходя. През зимата имат много места за сервитьорки.

— А какво правите там, на юг? Искам да кажа, с какво се забавлявате?

— О, с нищо. Просто се въртя насам-натам.

— Не плувате ли, риба не ловите ли?

— Не особено. Просто се разкарвам. Не обичам пясъка, боцка ми.

— А печелите ли добре?

— Публиката не е богаташка.

— Не е ли?

— Предпочитат да си дават парите за пиене.

— Вместо за какво?

— Вместо за бакшиш. Същото е и тук през лятото. Стиснати.

Не е ли странно — има хора, които могат да изпълнят цяла зала със своята жизненост и добро настроение. А има и други — и тази кокона беше от тях, — те могат да пресушат всяка енергия и радост, те поглъщат удоволствието в сухо състояние, без да изпитат неговата хранителност. От такива хора във въздуха около тях се разнася сивота. Бях шофирал продължително, може би бях изтощен, с отслабнала съпротива. Тя ме срази. Излязох тъй потиснат и печален, че ми се дощя да пропълзя под някоя пластмасова завивка и да умра. Що за приятелка можеше да бъде тя, що за любовница? Помъчих се да си представя последното и не сполучих. Поколебах се за миг дали да й дам пет долара бакшиш, но си представих какво щеше да стане. Нямаше да бъде доволна. Щеше да си помисли, че не съм с всичкия си.

Върнах се в стаята — беше малка и чиста. Никога не пия сам. В това няма нищо забавно. И знам, че така ще бъде, додето употребявам алкохол. Но тази вечер извадих от запасите бутилка водка и я отнесох в килията си. Двете водни чаши в банята бяха запечатани в целофанени торбички, на които пишеше: „Тези чаши са стерилизирани — да Ви пазят от зараза“. През седалката на клозета беше залепена хартиена лента с посланието: „Тази седалка е стерилизирана с ултравиолетови лъчи да Ви пазят от зараза“. Всички ме пазеха и това беше ужасно. Разкъсах опаковките на чашите. Продъних с крак печата върху клозетната седалка. Налях си половин чаша водка, изпих я, налях си втора. После се отпуснах в горещата вода на ваната и се почувствувах безкрайно нещастен. Не виждах нищо хубаво край себе си.

Чарли се зарази от мен, но той беше доблестно куче. Влезе в банята, дъртият глупак, и се заигра с пластмасовата изтривалка, сигурно я взе за пале. Каква сила на характера, какъв приятел! След това се втурна към вратата и излая — човек би помислил, че са ме нападнали. Ако не беше цялата тази пластмаса, можеше и да го чуят.

Помня стария арабин, когото срещнах в Северна Африка — човек, чиито ръце никога не бяха виждали вода. Беше ме почерпил с ментов чай в чаша, така замърсена от употреба, че бе изгубила прозрачността си. Но той ме удостои с компанията си и чаят тъкмо поради това ми се стори удивително хубав. Не взех никакви предпазни мерки, но зъбите ми пак не окапаха, нито зейнаха по мен гнойни рани. Постепенно си създадох формулата на един нов закон за съотношението между хигиената и безнадеждността. Една унила душа може да те убие по-бързо, много по-бързо от всеки микроб.

Ако Чарли не беше се отърсил, не беше подскочил и рекъл „Фт“, за малко щях да забравя, че всяка вечер му давам два кучешки сухара и го извеждам да му се проясни главата. Облякох чисти дрехи и излязохме двама в портокалово-звездната нощ. На небето светеше Полярното сияние. Виждал съм го само два-три пъти в живота си. То висеше и царствено се огъваше като рундхоризонт на някакъв безкраен театър. Въртеше се и пулсираше в нощта ту розово, ту бледолилаво, ту пурпурно, а през него проблясваха, от студа още по-ярки, звездите. Каква гледка, и то тъкмо когато тъй страшно се нуждаех от нея! За миг ми се прииска да хвана тая сервитьорка и да я изритам навън да погледа, но не посмях. В нейните ръце вечността и безкрайността щяха да се стопят и да изтекат между пръстите. Във въздуха се носеше сладостната тръпка на нощния мраз. Като се завтече напред, Чарли поздрави един по един редицата подкастрени кучешки дрянове, от него лъхаше пара. Когато се върна, беше радостен и доволен от мен. Дадох му три сухара, разтурих завивката на стерилното легло и се прибрах да спя в „Росинант“.

За мен е нещо обикновено, тръгнал веднъж на запад, да карам на изток. Винаги съм бил склонен към това. Отивах на Еленовото островче по съвсем определена причина. Моята дългогодишна приятелка и сътрудничка Елизабет Оутис ходеше на Еленовото островче всяка година. И когато заговори за него, в очите й се появява нещо не от този свят, разказът й става изцяло несвързан. Когато проектирах пътешествието си, тя ми каза: „Ти, разбира се, ще спреш на Еленовото островче, нали?“

„Но то не влиза в маршрута ми.“

„Глупости!“ — рече тя с тон, който познавах много добре. От гласа и жеста й разбрах, че не отида ли на Еленовото островче, по-добре вече да не си показвам лицето в Ню Йорк. Тогава тя се обади по телефона на мис Елинър Брейс, при която винаги отсядала, и всичко уреди. Предадох се. Единственото, което знаех за Еленовото островче, беше, че за него не може да се каже нищо особено, но не отидех ли там, щях да бъда идиот. Освен това мис Брейс щеше да ме чака.

В Бангор направо се изгубих — претрупан трафик, камиони, пронизителни клаксони и мигащи светлинни сигнали. Смътно си спомних, че трябва да изляза на Федералното шосе №1, намерих го и изминах десет мили в погрешна посока, към Ню Йорк. Бяха ми дали писмени упътвания откъде да мина, подробни указания, но не сте ли забелязвали, че съветите на човек, който познава местността, ви объркват още повече, дори когато са точни? Загубих се и в Елсуърт, което сега всички считат за невъзможно. След това пътищата се стесниха, край мен зареваха натоварени с трупи камиони. Не можах да се оправя цял ден, въпреки че намерих Блу Хил и Седжуик. Към края на този отчайващ следобед спрях фургона и се приближих до един величествен воин от щатската гвардия на Мейн. Какъв човек беше той! — като гранитна канара от кариера за портландски цимент, достоен модел за някоя бъдеща статуя на конник. Запитах се как ще дялат героите на бъдещето — в мраморни джипове или в патрулни полицейски коли?

— Май че съм се загубил, офицер. Дали не можете да ме упътите?

— А къде искате да отидете?

— Мъча се да стигна Еленовото островче.

Той внимателно ме изгледа и останал доволен, че не се шегувам, врътна се и посочи някаква ивичка вода, без да си направи труда да отговори.

— Това ли е?

Той кимна от горе на долу и главата му така си остана, наведена.

— Добре, а как да стигна до там?

Неведнъж бях слушал, че хората от Мейн са мълчаливи, но този кандидат за конните статуи на Ръшмор^[2] изглежда смяташе, че да посочи два пъти с ръка в един следобед е непоносима бъбривост. Той само завъртя брадата си в посоката, в която се движех. Ако времето не напредваше, щях да се помъча още веднъж, макар и с риск да се проваля, да изтръгна от него още една дума.

— Благодаря! — казах му аз и ми се стори, че непрекъснато съм дрънкал.

Най-напред трябваше да прекося един много висок железен мост; арките му бяха толкова високи, че приличаха на небесни дъги; след него идваше друг, нисък, каменен, извит като буквата „S“ и след това — Еленовото островче. В писмените указания се казваше, че трябва да свивам вдясно при всяко разклонение на пътя. Думата „всяко“ беше дори подчертана. Изкачих се по стръмнината, свих вдясно по тесен горски път, след това свърнах пак вдясно в един още по-тесен път, после — вдясно, нагазих в коловоз, покрит с борови иглици. Колко беше лесно, след като го минах! Просто не ми се вярваше, че ще намеря къщата, но ето тя бе на стотина метра — голямата стара къща на мис Елинър Брейс; домакинята стоеше на вратата и ме очакваше. Пуснах Чарли и тозчас някаква гневна сива ивица профуча през поляната между боровете и се шмугна в къщата. Това беше Джордж. Той не пожела да ме приветствува, но най-вече не искаше да поздрави Чарли. Така и не видях Джордж, както трябва, но неговото начумерено присъствие се долавяше навсякъде. Джордж — това беше един стар сив котарак, чиято натрупана злоба към хората и света беше тъй силна, че дори и от тавана той ни внушаваше, че трябва час по-скоро да се махнем оттук. Ако пуснеха бомба и тя пометеше всичко живо, освен мис Брейс, Джордж щеше да бъде щастлив. Тъкмо тъй би устроил той света, само да му паднеше. Той никога нямаше да разбере, че интересът на Чарли към него е продиктуван от чиста любезност; разбереше ли това с мизантропската си душица, щеше още повече да се разсърди, тъй като Чарли изобщо не се интересуваше от котки, па дори и само заради гонитбата.

Не създадохме на Джордж големи главоболия, защото две нощи спахме в „Росинант“, но ми повериха, че когато гостите оставали да нощуват в къщи, Джордж отивал в боровата гора и отдалеч само наблюдавал, ръмжейки от неудоволствие — тъй си изливал омразата. Мис Брейс признаваше, че като се имат предвид задачите на една котка, каквито и да са те, Джордж за нищо не го бивало. Не бил добър компаньон, не бил симпатичен и нямал почти никаква естетическа стойност.

— Сигурно лови мишки и плъхове? — подхвърлих аз с надежда.

— Никога — рече мис Брейс. — И на ум не му идва. А да ви кажа ли, Джордж не е котарак, а котка.

Налагаше се да успокоявам Чарли, зрящото невидимото присъствие на Джордж го преследваше навсякъде. Преди, в ония по-просветени времена, когато са разбирали по-добре вещиците и медиумите, Джордж би намерил (или намерила) смъртта си на клада, защото ако е имало някога медиуми, пратеници на дявола и съучастници на злите духове, то сигурно Джордж е от тях.

Човек не трябва да бъде много чувствителен, за да долови необикновеността на Еленовото островче. След като има хора, които години наред ходят там и пак не могат да го опишат, какво мога да сторя аз след двудневен престой? Това е остров, сгушил се като сукалче до гръдта на Мейн, но такива ги има много. Засенчената тъмнееща вода сякаш поглъща светлината, но и това бях виждал преди. Боровите гори шумят, а вятърът свисти над откритите поляни също като в Дартмур. Стонингтън, главният град на Еленовото островче, не прилича на американски град нито по разположение, нито по архитектура. Къщите му са ниско долу, покрай тихите води на залива. Градът твърде много прилича на Лайм Риджиз, на брега на Дорсет^[3] и аз съм готов да се обзаложа, че неговите поселници-основатели са дошли тук от Дорсет, Съмърсет или от Корноул. Езикът, който говорят в Мейн, наподобява този в Западна Англия — произнасят двойните гласни както на англосаксонски; тази прилика е още по-очебийна на Еленовото островче. Жителите по бреговете на Бристолския канал са хора потайни, бих казал тайнствени. В погледа им се долавя нещо, тъй дълбоко скрито, че сигурно и те самите не знаят какво е то. Същото е и на Еленовото островче. По-просто казано, островът прилича на Авалон^[4]. Напуснеш ли го, изчезва. Или да вземем например загадката на енота, тази грамадна безопашата котка със сива, набраздена с черно козина. Енотите са диви, живеят в горите и са много свирепи. Случва се някой местен жител да донесе от гората малко енотче, да го отгледа — за него това е и радост, и чест, — но енотите рядко, почти никога не се опитомяват. Човек винаги рискува да бъде одраскан или ухапан. Тези котки са очевидно от рода на манксите^[5] и дори след кръстосване с домашната котка си остават без опашка. Легендата гласи, че праотците на енота били донесени от капитана на някакъв кораб, но скоро подивели. Чудното е само това — откъде са се взели размерите им. Те са два пъти по-големи от обикновения манкс, от всеки манкс, който съм виждал. Дали пък не са мелези на риса? Не зная. И никой не знае.

В пристанището на Стонингтън прибираха лодките; лятото бе свършило. По целия бряг, във всяко заливче от тъмната вода изпълзяваха тъмногърбести раци от по половин килограм единия; раците на Мейн са най-хубавите раци в света. Мис Брейс поръча три парчета, които според нея тежали по кажи-речи 700 грама, и същата вечер те показаха своето превъзходство по безспорен начин. Никъде няма такива раци — сварени, без фантастични сосове, само с малко масло и лимон — несравними са. Пренесени другаде живи — с кораб, па дори и със самолет, — те губят нещо от себе си.

В един неповторим магазин на Стонингтън — полуманифактурен, полусвещарски — купих за „Росинант“ газена лампа с тенекиено огледало. Опасявах се, че някой ден бутанът ще се свърши, а как щях тогава да чета преди заспиване? Завинтих скобата на лампата в стената над леглото и подрязах фитила, та пламъчето да прилича на златна пеперуда. Неведнъж по време на пътуването лампата даваше топлина, колорит и осветление. Помня от детинство, точно такива лампи имахме във всяка стая на нашата къща. По-приятна светлина не съществува, макар старите хора да казват, че китовата лой давала по-хубав пламък.

Както виждате, не мога да опиша Еленовото островче. У него има нещо, което не се поддава на слова. Но то остава в спомените дълго след това; и още: неща, които не подозираш, че си видял, се връщат в паметта едва когато ги напуснеш. Много ясно си спомням едно. Може би се дължеше на годишното време с тази особена светлина, с тази есенна рязкост на образите. Всеки предмет се отделяше от останалите — скалата, заоблената купчина измит от морето дървен материал на брега, чертата на един покрив. Всеки бор беше сам и откъснат, макар и част от леса. Би ли могло, ако тегля една дълга скоба на сравнение, да се каже, че и хората носеха същото качество? Разбира се! Не бях срещал такива усърдни люде. За нищо на света не бих искал от тях да вършат неща, които не са им по вкуса. За островчето чух много разкази и помня, че то е именно островче, а не остров. Получих и много мълчаливи съвети. Ще повторя само едно от предупрежденията — отправи ми го местен жител, чието име от страх да не последват репресии не ще спомена.

„Никога не питай човек от Мейн за правия път“ — каза ми той.

„А защо не?“

„Ей тъй, на̀, много ни е забавно да заблуждаваме хората. Отвътре се заливаме от смях, а външно сме сериозни. Такава ни е природата.“

Чудя се, вярно ли е това. Не успях да го изпитам, защото, благодарение на собствените си усилия, едва ли не през цялото време бях заблуден без ничия помощ.

За „Росинант“ ви бях говорил със симпатии, дори с обич, но не казах нищо за камионното шаси, върху което се носеше моята къщичка. Беше нов модел, с мощен шестцилиндров мотор. Имаше автоматично предаване и грамадно динамо, което при нужда даваше осветление и на кабината. Охладителната система бе наблъскана с антифриз и можеше да издържи и на полярни условия. Убеден съм, американските леки коли са тъй направени, че скоро се износват и трябва да се заменят с нови. Но с камионите не е така. От тях се иска безупречна работа за много по-дълъг срок. Купувачът на камион не може да бъде залъган с украшения, с щръкнали опашки и разни там завъртулки; при това положението, което той заема, съвсем не го принуждава всяка година да купува нов модел, та да поддържа доброто си име в обществото. Частите от моя камион бяха изработени тъй, че да траят. Рамата беше тежка, моторът голям и здрав. Естествено и аз се отнасях към него добре — най-редовно сменях маслото, гресирах го, не форсирах и не правех акробатичните номера, които се искаха от спортните коли. Кабината беше с двойни стени, с отлично отопление. Когато се върнах след повече от десет хиляди мили път, моторът едва се беше разработил. Нито веднъж по време на пътуването той не отказа, не се задави.

Тръгнах на север по брега на Мейн, през Милбридж и Адисън, през Мачиас, Пери и Саут Робинсън и най-сетне брегът се свърши. Никога и не предполагах или бях забравил каква голяма част от Мейн се врязва като палец в Канада, на запад от Ню Брънзуик. Ние тъй малко познаваме собствената си география! Ето на, Мейн се простира на север почти до устието на Сент Лорънс^[6] и горната му граница е може би на сто мили по-северно от Куебек. За удобство бях забравил и нещо друго — че Америка е невероятно грамадна. Отивах на север, минавах през малки градчета, на хоризонта горите се сгъстяваха, а сезоните бързо и безразборно се меняха. Може би измъкнал се от здравата прегръдка на морето, бях проникнал твърде дълбоко на север? Познаваше се, че къщите тук са изпитвали тежката ръка на снега — много бяха съборени и запустели, сринати от зимите до основи. Навсякъде, освен в градовете, личаха следите на хора, които са живеели на времето тук, обработвали са земята, припечелвали са хляба си, а подир това са били прокудени. Горите се връщаха отново по местата си и там, дето по-рано са скрибуцали земеделските фургони, сега боботеха само големите камиони с трупи. Върнали се бяха и дивите зверове: по пътищата бродеха елени, виждаха се мечи стъпки.

Има известни навици, обичаи, митове, направления и промени, които са, както изглежда, част от структурата на Америка. Предлагам да ги разглеждаме по реда, по който привличаха вниманието ми. И докато разговаряме, представяйте си как се нося по някой тесен път или как съм спрял пред някой мост, или как варя в едно голямо гърне объл боб със сланина. Първата ни дискусия по тия въпроси засяга лова. Нямах възможност да избягна ловците дори и да исках, тъй като ловният сезон съвпадаше с есента. От вчерашните си прадеди-пионери, които са водили борба с континента, както Яков с ангела, и са спечелили тази борба, ние сме наследили много обичаи. От тях идва и убеждението ни, че всеки американец се ражда ловец. И всяка есен тълпи от мъже се наемат да докажат, че без никакъв талант, без обучение и без нищо да разбират, без всякаква практика, са отлични стрелци. Резултатите са отвратителни. От момента, в който напуснах Саг Харбър, по дивите патици все трещяха пушки, а в горите на Мейн пушечните изстрели направо можеха да паникьосат шепата червенодрешковци^[7], ако не знаеха какво точно става. Може би ще ми излезе лошо име на спортист, но нека кажа, че нямам нищо против убиването на животните. Все някой, предполагам, трябва да ги убива. В детството си неведнъж съм пълзял с мили по корем в ледения вятър заради чистата радост да застрелям някоя водна кокошка, която дори след като се изкисне в солена вода, пак не става за ядене. Ако не се смята черният дроб, не мога да кажа, че кой знае колко обичам сърнешко, мечешко, месо от елен или от лопатар. Готварските рецепти, подправките, виното, всичко онова, което допринася за сготвянето на вкусна гозба от дивеч, може да накара чревоугодника да си оближе пръстите и от една стара обувка. Ако трябваше да гладувам, без много да му мисля, бих се нахвърлил на всичко, което или пълзи, или лети — дори на роднините си — и бих го разкъсал със зъби. Не обаче гладът тласка милиони въоръжени американци в горите и планините наесен и това се доказва от честите сърдечни смущения у ловците. Ловджийството като че има нещо общо с мъжествеността, не зная какво точно. Зная, че има доста добри ловци, на които им върви и които знаят какво вършат. Но повечето са затлъстели джентълмени, пълни с уиски и въоръжени с мощни пушки. Те стрелят по всяко нещо, което се движи или се готви да мръдне, и това, че успяват да се избиват един-другиго, изглежда предотвратява прекомерния прираст на населението. Ако жертвите се ограничаваха само до тяхната порода, проблем нямаше да съществува, но изтребването на крави, свине, фермери, кучета и крайпътни знаци прави от есента опасен за пътешествия сезон. Един фермер от северните краища на щата Ню Йорк написал с едри черни букви думата „крава“ върху корема на бялата си кравичка, но ловците пак я застреляли. Когато минавах през Уискансин, един ловец застреля между плешките своя местен водач. Разпитвайки този Вилхелм Тел, следователят му задал следния въпрос:

„Да не сте го взел за елен?“

„Да, сър, взех го.“

„Но не бяхте сигурен, че е елен, а?“

„Не бях, сър, мисля, че не бях.“

Тази огнена канонада трещеше и в Мейн и, естествено, се страхувах за себе си. В деня, когато откриха сезона, пострадаха четири автомобила, но се опасявах най-много за Чарли. Знаех, че на този род ловци Чарли ще се привиди като елен-самец и затова трябваше да измисля нещо в негова защита. В „Росинант“ имах кутия с червени книжни салфетки — някой ми ги беше подарил. Увих опашката на Чарли с червени салфетки и ги пристегнах с ластичета. Всяка сутрин подновявах този флаг; той го вееше по целия път на запад, а в това време куршумите съскаха и виеха край нас. Не разказвам това, за да се смеете. По радиото предупреждаваха да не се вади бяла носна кърпа. Съзре ли нещо да се белее, не един ловец решава, че това е опашката на бягащ елен; доста хреми бяха излекувани само с един изстрел.

Това наследство от дедите не е никак ново. В нашата ферма в Салинас, Калифорния — бях още дете — имахме един скромен готвач-китаец, който редовно се препитаваше от лова. На недалечното било, подпрян на два от изпочупените си клони, лежеше дънерът на един чинар. Вниманието на Ли бе привлечено към този нашарен като сърна дървен труп от дупките, пробити в него от куршуми. В единия край на дънера той прикова чифт еленови рога и се прибра в хижата си да изчака края на ловния сезон. След това обра оловото от старото стъбло. Имаше сезони, в които Ли събираше по 25–30 килограма олово. Не беше кой знае какво богатство, но все пак значеше някоя и друга надница. След години, когато дървото бе вече напълно простреляно, Ли постави на негово място четири кеневирени чувала с пясък и отгоре скрепи същите рога. Сега жетвата му се улесни още повече. Да бе курдисал петдесетина чувала, състоянието му щеше да бъде сигурно, но Ли беше скромен човечец и не се блазнеше от масовото производство.