Джон Стайнбек
Пътешествия с Чарли (16)

8

Не можеше да има съмнение — за кратко време Чарли се превърна в специалист по дърветата, специалист с огромна ерудиция. Спокойно можеха да го назначат за консултант в Управлението на горите. Но до този момент бях крил от него само гигантските секвои. Струваше ми се, че пудел от Лонг Айлънд, който изпълни дълга си към секвоята, би се издигнал прекалено много над другите кучета, би станал нещо като Галахад, който намерил светата купа^[1]. Мисълта за това ме тревожеше. След подобно преживяване той може би щеше да премине в друга плоскост на съществуване — точно тъй, както и самата секвоя е сякаш същество от друг свят, и не може да се побере в човешката мисъл. От такова приключение той можеше и да полудее. Допусках всичко. От друга страна, имаше вероятност да стане непоносимо скучен. Куче, изживяло такова премеждие, можеше да се превърне в истински немил-недраг, отхвърлен от обществото.

Видиш ли веднъж секвоите, не можеш никога да ги забравиш — споменът за тях винаги ще те преследва. Никой досега не е успявал да нарисува или фотографира цяла секвоя. Чувството, което пораждат в душата ти, не се поддава на разказ. От тях лъха тишина, обзема те страхопочитание. Те не се изчерпват само със своите невероятни форми и цветове, които видимо се менят пред очите ни, не, те не приличат на никое друго познато дърво. Те са посланици от друго време. В тях е скрита загадката на иглолистните, които преди милиони години са изчезнали във въглищните пластове на каменовъглената ера. Те притежават своя собствена светлина и сянка. Пред секвоята и най-гордият, и най-самодоволният, и най-нескромният се смаляват от магията на нейното чудо и от уважението, което внушава. Уважение — това е точната дума. Човек изпитва желание да се преклони пред тази безспорна царственост. Познавах секвоите от най-ранно детство, бях живял сред тях, бях спал до техните топли, чудовищни снаги, но уважението ми от това не се намали.

Преди много години в нашия край, близо до Монтърей, се засели непознат човек. Сърцето му изглежда е било закоравяло и атрофирано от парите и кроежите как да печели. Той купи един участък земя в дълбоката долина край брега, където растяха секвои, и, както повелява правото на собствеността, ги отсече и продаде за дървен материал. Останките от тази сеч останаха разпилени в долината. Градчето бе покрусено и се изпълни със смълчана ярост. Това бе не само убийство, то беше светотатство. От този ден го оградихме с презрение и то го съпътствуваше до края на живота му.

Разбира се, много от старите гори бяха изсечени заради дървения материал, но и много от тези паметници останаха и ще стоят и занапред. Причината не е безинтересна. Щатските власти не се наемаха да откупят и запазят тези свещени дървета. Тогава се надигнаха разни клубове, организации и дори частни лица, изкупиха ги и ги посветиха на бъдните поколения. Друг такъв случай не зная. Такова е впечатлението, което оставят секвоите в съзнанието на човека. Но как щеше да погледне на тях Чарли?

Приближавайки родината на секвоите в Южен Орегон, преместих Чарли отзад, на скрито. Отминах няколко групи дървета като недостатъчно внушителни, докато най-сетне, на една равна ливада, през която течеше поточе, видях дядото, сам-самичък, издигнал се на сто метра над земята върху дънер, в който можеше да се вмести малък апартамент. Клоните му, окичени с плоски, яркозелени листи, започваха на височина 45–50 метра. Дотам се издигаше права, постепенно изтъняваща колона, чийто червен цвят преминаваше в пурпур и после в синьо. Благородният връх бе прекършен от мълнията на някоя древна буря. Изкарах „Росинант“ от пътя и спрях на около двайсет крачки от този бог. За да видя клоните му оттук, трябваше да пречупя врат назад и да погледна право нагоре. Това беше моментът, който чаках. Отворих задната врата, пуснах Чарли и застанах мълчаливо встрани да го наблюдавам — кой знае, може би кучетата тъкмо тъй си представяха блаженството, като секвоя.

Чарли задуши и тръсна гердан. Разходи се до една трънка, разписа се при някаква фиданка, отиде до потока, пи и се заоглежда какво още може да стори.

— Чарли — извиках го аз, — погледни! — Показах секвоята. Той размаха опашка и пак пи вода. — Ясно — рекох си, — той не вдига глава достатъчно високо и не вижда клоните. Затуй не разбира, че това е дърво. — Отидох при него и му дигнах муцуната. — Виж, Чарли! Дървото на всички дървета!

Чарли закиха — всички кучета кихат, като им стиснеш муцуната и я вдигнеш нагоре. Усетих гняв и омраза, каквито човек изпитва към профаните, към ония, чието невежество разваля всичките ти мечти. Завлякох го до дънера и натрих носа му о кората. Той студено ме погледна, прости ми и затича към близкия лещак.

— Да съм сигурен, че правиш това от злоба — заговорих на глас, — ще те убия още тази минута. Не разбера ли истината, ще умра!

Отворих джобното ножче и от брега на поточето отсякох едно малко чаталесто върбово клонче. Подострих върха му и го забих в земята до дънера на секвоята тъй, че зеленината изпъкна на червената й грапава кора. После свирнах на Чарли и той се завтече към мен. Нарочно не го гледах. След внимателна обиколка около мен той зърна върбовото клонче и силно се изненада. Подуши нежно подкастрената му кора и след като се оттегли на достатъчно разстояние, отговарящо на траекторията му, откри огън.