Джон Стайнбек
Пътешествия с Чарли (12)

4

Нощта бе пълна със знамения. Посърналите небеса превърнаха водата в страховит метал. Тогава се надигна и вятърът — не онзи поривист, бягащ вятър на морския бряг, който познавах, а силният буреносен, помитащ вятър, който на хиляди мили, във всички направления не съзира нищо, което може да го спре. Непознат и поради това загадъчен, този вятър събуди в мен тайнствени мисли. А като помислиш трезво, той ми изглеждаше необикновен само защото аз самият не бях го изпитвал. Така е сигурно и с голямата част от нашите преживелици, които считаме за необясними. Зная с положителност, че мнозина ги скриват, за да не им се присмиват другите. И колко много са ония, които са видели, чули или усетили неща, които са смутили чувството им на реалност до такава степен, че бързо са предпочели да го скрият, както скриваме сметта под чергите.

Що се отнася до мен, мъча се да чопля дори онова, което не разбирам и не мога да обясня, но в този страшен час това ми бе трудно. В този миг, там някъде в Северна Дакота, аз се съпротивлявах на мисълта да продължа пътя си и това съпротивление граничеше със страх. Чарли пък искаше да тръгнем. Вдигна такава олелия, че се наложи да поспорим.

— Слушай, куче! — рекох му аз. — Имам страшното предчувствие, че трябва да останем, и то се равнява на небесна заповед. Представи си, че го превъзмогна, че тръгнем и ни засипе сняг по пътя — това ще бъде наказание за пренебрегнатото предупреждение. А ако останем и снегът натрупа, ще бъда поне сигурен, че нещо ме свързва с пророците.

Чарли кихна и разтревожено се завъртя.

— Добре, моето момче, да приемем твоето. Искаш да вървим? Хубаво, ще тръгнем. А ако през нощта тук, където сме сега, падне прекършено дърво, значи ти си бил тоя, който е получил благоволението на боговете. Тази възможност винаги съществува. Мога да ти разкажа не една история за верните животни, които са спасявали господарите си, но ми се струва, че ти просто си отегчен.

Чарли ме погледна с най-циничния си поглед. Мен ако питате, той не е нито мистик, нито романтик.

— Знам какво искаш да кажеш. Искаш да кажеш, че ако тръгнем и не падне дърво, или ако останем и не навали сняг, тогава… Ще ти кажа какво тогава: Ще забравим всичко и с това няма с нищо да накърним пророчествата. Аз гласувам да останем. Ти гласуваш да тръгнем. Но тъй като съм по-близо до съвършенството на творението от тебе, а освен това съм и председател на нашето сдружение, решаващият глас е моят.

Останахме. Ни сняг валя, ни дърво падна. Естествено забравихме всичко и бяхме отново готови да изпитваме мистични чувства. В ранната, изчистена от облаци, телескопично ясна утрин, ние захрущяхме по дебелата слана, покрила земята, и потеглихме. Керванът на изкуството още спеше, но като се изкачвахме на шосето, кучето изджавка.

Дали някой ми е разказвал за река Мисури при Бисмарк, Северна Дакота, или може би съм чел? И в двата случая не съм внимавал. Удивен застанах на брега. Тук, на това място, би трябвало да минава границата между източните щати и Запада. Брегът, на който е Бисмарк, има източен пейзаж, източна трева, миришеше на изток. Отвъд Мисури, на брега, дето е разположен Мандън, е вече Запад, чист Запад, с кафяви треви, с капризите на водата и оголените земни пластове. Като че двата бряга на реката са хиляди мили един от друг. И както не бях подготвен за границата при Мисури, тъй не бях подготвен и за Злите полета. Те заслужаваха това име. Сякаш творение на зло дете, те можеха да минат за царството, създадено от прогонените ангели, напук на Небето — сухи и сурови, пустинни и опасни, за мен изпълнени с лоши предчувствия. Разбираш, че човекът тук не е обичан и не е желан. Но нали бях човек, а хората са такива, каквито са, отбих се от шосето по един каменист път и тръгнах между стръмните склонове, вълнувайки се, като че нарушавах нечие спокойствие. Пътят злостно се нахвърли върху гумите и застави претоварените ресори на „Росинант“ да заплачат от остра болка. Що за място — достойно за колония на троглодити или по-скоро зли джуджета! Тази земя не ме искаше. И аз не изпитвам особено желание да пиша за нея.

Ненадейно съзрях човек, облегнат на ограда от два реда бодлива тел. Вместо на колове, оградата се крепеше на криви клони, забити в земята. Човекът бе с тъмна шапка, дочени панталони и дълго палто, поизбелели на лактите и коленете от пране. В погледа му бе застинала светлината на слънцето, а устните му бяха попукани като кожа на змия. До него, също подпряна на оградата, почиваше пушка, а на земята се издигаше купчина кожи и пера — зайци и дребни птици. Спрях да го заговоря, видях го, че огледа „Росинант“, не пропусна нито една подробност и отново скри очите си в орбитите им. Стана ми ясно, че няма какво да му кажа. При него нямаше да мине нито „Зимата дойде рано, а?“, нито „Къде тук ловите риба?“. Гледахме се.

— Добър ден!

— Вярно е, сър — отвърна той.

— Да знаете къде мога да купя яйца?

— Никъде наблизо, освен ако не ви се ходи до Галва или до Бийч.

— Исках малко пресни яйца.

— В туршия — каза той. — Жена ми прави от тях туршия.

— Отдавна ли живеете тук?

— Да.

Изчаках го да зададе въпрос, да каже още нещо, но той мълчеше. Тишината продължи, ставаше все по-трудно да измисля нови реплики. Направих последен опит.

— Става ли тук много студено през зимата?

— Доста.

— Много сте приказлив.

— И жена ми казва същото — ухили се той.

— Довиждане — рекох, включих на скорост и потеглих. Не успях да видя в задното огледало дали гледа след мен. Може би не беше типичен жител на Злите полета, но бе един от малцината, които застигнах по тия места.

Малко по-нататък спрях пред една къщица, остатък от бивша военновременна казарма, но боядисана в бяло с жълти ивици. Пред нея се виждаха умиращи останки от градина с измръзнали божури и няколко снопчета хризантеми — дребни, топчести, жълти и кафеникавочервени цветя. Отправих се към вратата, сигурен, че ме наблюдават иззад белите завески на прозорците. На почукването ми се обади една старица, даде ми глътка вода и заприказва. Жадна, болна за разговор, тя почна да разправя за роднините си, за приятелките си, за това, че не могла да свикне с тоя край. Не била оттук и се чувствувала зле. Родината й била страна на млякото и меда, там имало маймуни, слонова кост и петли. Гласът й звънтеше и в него долавях страха, че отида ли си, тишината отново ще се върне. Разбрах, че се бои от тия места и нещо повече — че и мен ме е страх. Признавам, не ми се щеше нощта да ме сварва тук.

Едва ли не полетях, бързах да се махна от този нечовешки свят. Но късният следобед промени всичко. Слънцето падна ниско, стръмните хълмове и дълбоките ждрела, скалите и изваяните върхове загубиха своя обгорял и ужасяващ вид и заблестяха в жълто и наситено кафяво, в хиляди оттенъци на червеното и сребристосивото, прорязани от катраненочерни ивици. Беше тъй красиво, че спрях до шубраките на смачкани и разкривени от вятъра кедри и смрики. Бях пленен от багрите и очарован от чистотата на светлината. Планинските очертания тъмнееха, изрязани върху залеза, а на изток, там, дето светлината безпрепятствено струеше в полегати лъчи, необикновеният пейзаж крещеше от цветове. Нощта, далеч не страшна, стана невъобразимо хубава — звездите бяха ниско и тяхната светлина изпълваше безлунното небе със сребърно сияние. Леденият въздух просто режеше ноздрите. Сбрах наръч сухи кедрови клони и ей тъй, за удоволствие, запалих малък огън — исках да усетя аромата на горящо дърво и да чуя припряното пращене на клоните. Огънят ме обви в купол от жълта светлина, наблизо чух кукумявка и лай на койоти — не вой, а лай, на пресекулки. Това бе едно от малкото места, където нощта бе по-дружелюбна от деня. Сега вече ми стана ясно защо хората се връщат в Злите полета.

Преди да заспя, разтворих картата на леглото. Бийч не бе далеч оттук — там свършваше Северна Дакота. И оттам започваше Монтана, където не бях стъпвал никога през живота си.

Нощта бе много студена. След като Чарли изпълни задълженията си, изяде сухара и изпи обичайния галон вода и най-после се сви на мястото си под масата, измъкнах одеяло и го покрих — навън остана да се подава само носът му. Той въздъхна, сгуши се и гръмко измърка от удоволствие. А аз си мислех как всяко обобщение, направено по време на пътуването, се опровергава от следващото. През нощта Злите полета се бяха превърнали в Добри полета. Не мога да обясня защо. Тъй беше.