Джон Стайнбек
Пътешествия с Чарли (4)

1

В продължителната подготовка на всяко пътешествие влиза според мен и тайното убеждение, че то няма да се състои.

С приближаването на уречения ден топлото легло и уютният дом ставаха все по-желани, а скъпата ми съпруга — безкрайно скъпоценна. Да се откажеш от всичко заради ужаса на неудобствата и неизвестностите в продължение на цели три месеца ми се струваше лудост. Не исках да тръгна. Трябваше да се случи нещо, което да ми попречи да потегля, но не се случи. Можех, разбира се, да легна болен, но нали това беше една от главните (но несподелени) причини да тръгна въобще. Предишната зима насмалко щях сериозно да се поддам на болестта, тактично наречена „затруднения, подсказващи отдалеч наближаването на старостта“. Когато се оправих, изслушах редовната лекция, че всичко сега трябва да бъде по-умерено, че трябва да отслабна, да ограничавам количеството погълнат холестерин. Това се случва на мнозина и, струва ми се, лекарите знаят наизуст своята проповед. Бяха го изпитали много от приятелите ми. Лекцията обикновено завършва така: „По-умерено! Вече не сте на ония години.“ Бях виждал не един да започне след това да опакова живота си в памук, да гаси импулсите си, да задушава страстите и постепенно да се оттегля от своята мъжественост в нещо като духовен и физически полуиндивидуализъм. И във всичко това го насърчават жена му и роднините. Няма що, сладка примамка!

Кой не обича да бъде обект на грижи? На толкова много мъже се случва да заживеят нещо като второ детство. Продават енергията си срещу обещанието, че още мъничко ще поживеят. На практика главата на семейството се превръща в най-малкото дете. И аз с ужас се запитах може ли това да стане и с мен. Защото винаги бях живял бурно, прекомерно пиех, ядях или прекалено много, или никак, спях по цял ден или пък по две нощи не мигвах, работех здравата и продължително или дни наред се мотаех в пълна леност. Бях вдигал, мъкнал, сякъл, бях се катерил, бях любил, пълен с радост, и бях приемал неразположенията като последица, а не като наказание. Не исках да отстъпя немирството си за някаква дребна печалба на време. Жена ми си бе взела мъж; не виждах защо трябва да получи в наследство бебе. Знаех, че да изминеш десет или дванадесет хиляди мили с камион, сам и без никаква помощ, по всякакви пътища, няма да е леко, но за мен това беше лек против отровата на болнавите по професия мъже. В собствения си живот нямам намерение да разменям качеството срещу количеството. И ако проектираното пътуване се окажеше свръх силите ми, то щеше да значи, че ми е дошло времето да си отида въобще. Виждал съм мнозина, които все отлагат излизането си, които се дърпат и не искат да напуснат сцената. Но това е и лош театър, и лош живот. Щастлив съм, че имам жена, на която се харесва да е жена, а това значи, че обича мъжете, а не одъртелите бебета. И макар че това последно основание за пътешествието ми не бе разисквано нито веднаж, сигурен съм, тя го разбираше.

Денят дойде ведър, а в слънчевата светлина се долавяха жълто-кафявите отблясъци на есента. Разделих се набързо с жена си, защото и двамата мразехме сбогуванията и нито един от нас не искаше да се чувствува изоставен, когато другият е заминал някъде. Тя настъпи газта и с трясък се понесе към Ню Йорк, а аз, сложил Чарли до себе си, подкарах „Росинант“ към ферибота на Шелтър Айлънд, после взехме втория ферибот за Грийнпорт, оттам трети — от Ориент Пойнт до брега на Кънетикът — и преминахме протока на Лонг Айлънд, тъй като исках да избягна блъсканицата в Ню Йорк и час по-скоро да тръгна по пътя си. Признавам, изпитах мрачното чувство на изоставеност.

Слънцето светеше ярко върху палубата на ферибота; само на един час от нас беше брегът на континента. Недалеч видяхме красива платноходка, чиито генуезки платна приличаха на вързана забрадка. Крайбрежните параходчета се мъкнеха нагоре из пролива или тежко пъшкаха към Ню Йорк. И изведнъж на половин миля на повърхността се плъзна подводница и денят загуби част от блясъка си. Зад нея във водата се стрелна още едно черно същество, после трето; разбира се, те се намираха на база в Ню Лъндън и тук бяха у дома си. Може би със силата си те пазеха световния мир? Бих искал да намразя подводниците — тогава сигурно бих ги намирал красиви, — ала те са предназначени за разрушение и вместо да изучават и картографират морското дъно, вместо да прокарват нови търговски пътища под арктическите ледове, те преследват една-единствена цел: заплахата. Спомням си отлично как на времето преминахме Атлантическия океан с военен транспортен кораб, като знаехме много добре, че някъде по пътя се спотайват черните същества и ни дебнат с циклопските си очи. Светлината за мен угасва, когато ги видя, когато си спомня обгорелите мъже, извлечени от покритото с петрол море. Днес подводниците са въоръжени с масово унищожение — нашия глупав и единствен начин да се пазим от масовото унищожение.

Поради вятъра на палубата на раздрънкания ферибот имаше малко хора. Към мен се обърна младеж, облечен в шлифер, рус, сякаш с царевична коса, със синкави, зачервени от силния вятър очи, и посочи подводницата:

— Тая е от новите. Може да издържи три месеца под вода.

— Как ги разпознавате?

— Знам си ги. В тях служа.

— На атомна?

— Не още, но имам вуйчо на атомна и сигурно скоро ще ме вземе.

— Не сте в униформа.

— Имам отпуска.

— Харесва ли ви службата?

— Разбира се. Плащат добре и осигуряват бъдеще.

— Решавате ли се на три месеца под водата?

— Свиква се. Храната е добра, гледаме кино и… Ще ми се да мина под полюса. А вие?

— И аз, може би.

— Гледаме кино и имаме богато… бъдеще.

— Откъде сте?

— От тук, от Ню Лъндън. Тук съм роден. Имам вуйчо и двама братовчеди във флотата. Ние сме нещо като подводна фамилия.

— Мен пък подводниците ме плашат.

— О, свиква се, сър. След време дори не се сещаш дали си под водата, стига всичко да ти е наред. Имате ли клаустрофобия^[1]?

— Не.

— Тогава е лесно. Бързо се свиква. Искате ли да слезем на чаша кафе? Имаме още време.

— Да слезем.

Дано той е прав, аз — крив. Светът е негов, вече не е мой. В сините му очи няма гняв, няма страх, няма и омраза, тъй че може би е прав. Просто служба с добра заплата и бъдеще. Не бива да му разказвам спомени и да му внушавам тревогата си. Може би в нея няма нищо вярно, такъв е сигурно мирогледът му. Светът е негов. Може би той разбира — неща, които аз никога не ще проумея.

Пиехме кафе в книжни чаши. През четвъртия прозорец на ферибота той ми показваше сухите докове и конструкциите на нови подводници.

— Хубавото е, че като излезе буря, се потопяваш на тихо. Спиш си като пеленаче, а отгоре ти беснее целият пъкъл.

Упъти ме как да изляза от града — неговите обяснения бяха едни от малкото точни, които щях да получа по време на пътешествието си.

— Довиждане — рекох му аз, — надявам се, че ще имате… добро бъдеще.

— Няма да е зле. Сбогом, сър.

После, като вървях по един безлюден кънетикътски път с дървета и градини от двете страни, разбрах, че тази среща ми е върнала доброто настроение и вярата.

Седмици наред бях изучавал карти — с голям мащаб, с малък мащаб, — но картите далеч не са действителността: те могат да бъдат тирани. Познавам хора, картите тъй ги поглъщат, че не забелязват местата, през които минават; има и други — проследят си пътя по картата и така се залепват за него, като че ли се движат по релси. Спрях „Росинант“ в един малък бивак за излети, поддържан от щата Кънетикът, и извадих атласа. И Съединените щати внезапно станаха невероятно огромни, стори ми се невъзможно да ги прекося. Почудих се как по дяволите съм се заловил за нещо, което не може да се осъществи. Все едно че започвах роман. Когато се изправя пред отчаяната невъзможност да напиша петстотин страници, обзема ме болното чувство на провал и си казвам: никога нищо няма да ми се отдаде. И всеки път тъй става. После написвам една страница, постепенно още една. Работа за един ден — толкова си позволявах да предвиждам и затова изключвах всякаква възможност да довърша работата си докрай. Тъй стана и сега, като разгърнах пъстрата карта на тази чудовищна Америка. Листата по дърветата около бивака висяха месести и тежки, вече не растяха, а примирено очакваха първия студ да ги обагри и втория — да ги захвърли на земята и да сложи край на краткия им живот.

Чарли е висок на ръст. Застанал на седалката до мен, главата му стърчеше почти колкото моята. Доближи муцуната си до ухото ми и рече „Фт“. Не познавам друго куче, което може да произнася съгласната „ф“. Това се дължи на кривите му предни зъби — трагедия, която не му позволява да участвува в кучешките ревюта; Чарли произнася „ф“, понеже горните му резци едва докосват долната устна. Думата „Фт“ обикновено означава, че има желанието да приветствува някой храст или дърво. Отворих вратата на кабината, пуснах го и той извърши своята церемония. Не му беше нужно много да размишлява, за да направи това, както трябва. От опит съм разбрал, че в някои области Чарли е по-интелигентен от мен, но затова пък в други е катастрофално невеж. Не може да чете, не може да шофира, няма никакво понятие от математика. Но що се отнася до собствените му интереси, които в момента задоволяваше — бавното и тържествено душене и поръсването на къс земя със светена водица, — той няма равен. Разбира се, кръгозорът му е ограничен, но и моят — колко ли е пък широк?

Продължихме в есенния следобед — все на север. Тъй като си имах всичко, мислех си: няма да е лошо, ако някога поканя срещнати по пътя хора да пием по едно, ала бях забравил да взема напитки. По второстепенните пътища на този щат имаше чудесни питиепродавнички. Знаех, че в някои щати все още има сух режим, но бях забравил в кои и затова нямаше да бъде зле да се запася. В една кленова горичка, встрани от пътя, съзрях малко магазинче. Имаше си добре наглеждана градинка и сандъчета с цветя. Собственикът беше човек ни млад, ни стар, с посивяло лице — заподозрях го в пълно въздържателство. Той отвори кочана с фактурите и грижливо подреди индигата. Отде да знае какво ще му се допие на човек. Поръчах царевично уиски, шотландско уиски, джин, вермут, водка, едно средно хубаво бренди, отлежала ябълковка и каса бира. Предполагах, че ще ми стигнат. За малко магазинче поръчката беше голяма. Собственикът бе поразен.

— Сигурно ще правите голям гуляй.

— Не. Само се запасявам за из пътя.

Помогна ми да изнеса кутиите с бутилките; отворих вратата на „Росинант“.

— Пътувате с това?

— Да.

— За къде?

— Навсякъде.

И тогава именно забелязах онова, което щях да срещам тъй често из цялото си пътешествие — бленуващия поглед.

— Боже мой, да можех и аз да тръгна!

— Не ви ли харесва тук?

— Как не. Много си е хубаво тук, но ми се ще и да пътувам.

— Но вие дори не знаете къде отивам.

— Няма значение. Важното е да тръгнеш за някъде.

Най-накрая трябваше да се разделя с потулените сред дърветата пътища и доколкото е възможно, да заобикалям градовете. Хартфорд и Провидънс и тем подобните са големи градове, които гъмжат от промишленост, със страшно задръстени улици. Много повече време ти е нужно да пресечеш града, отколкото да заобиколиш няколкостотин мили. В сложната система на движението, докато се блъскаш да си проправиш път, загубваш възможността да гледаш. Минавал съм през стотици градове и градчета, в какви ли не климати, при какъв ли не пейзаж и макар че всички са различни, че хората им не са еднакви, в известно отношение те всички си приличат. Американските градове напомнят дупка на язовец, затънала в мръсотии, всички — до задушаване препълнени с боклук, до един — без изключение — оградени от купища разбити и ръждясващи автомобили. Всяка стока, която купуваме, се продава в кутии, в буркани, в консерви — опаковката, която тъй много обичаме. И планините от неща, които изхвърляме, са много по-големи от нещата, които оползотворяваме. И ако не с друго, с това показваме дивата и безразсъдна пищност на своето производство, при което, както се вижда, показател са отпадъците. Пътувайки, си мислех как в Италия или Франция биха спестили всяко изхвърлено късче и как биха го използвали. Не укорявам нито едните, нито другите, ала наистина се чудя ще дойде ли ден, когато ще престанем да си позволяваме това разточителство — химическите отпадъци в реките, металните отпадъци на всяка крачка, атомните отпадъци, зарити дълбоко в земята или потопени в морето. Когато някое индианско село затъне до уши в собствената си мръсотия, жителите му се изнасят. А ние няма къде да се изнесем.

Бях обещал на малкия си син, като минавам покрай училището им в Диърфийлд, Масачузетс, да се отбия, че да се сбогуваме, но стигнах там твърде късно и не ми се искаше да го събуждам. Продължих нагоре, в планината, стигнах до някаква мандра, купих си малко мляко и поисках разрешение да нощувам под една ябълка. Мандраджията беше завършил математика и изглежда имаше известно понятие от философия. Оказа се, че си харесва работата и не желае да се намира другаде — един от малцината доволни хора, които срещнах по пътя си.

За посещението в училището Ийгълбрук предпочитам да не говоря. Можете да си представите какво впечатление направи „Росинант“ на двеста млади пленници на науката, току-що примирили се с излежаването на зимната си присъда. Посещаваха фургона на стада и се тъпчеха в кабината по петнадесет наведнъж. В очите им долавях любезни ругатни — аз щях да си отида, а те оставаха. Сигурно и собственият ми син никога няма да ми прости. Скоро след като потеглих, спрях да проверя не са ли ми задигнали нещо.

Пътят ми минаваше на север, през Върмонт, след това на изток — в Ню Хемпшър и Белите планини^[2]. Магазинчетата покрай пътя предлагаха купища златисти тикви и жълто-кафяви кратуни, кошници с червени ябълки — толкова сладки и сочни, че като ги захапеш, сокът им сякаш експлодира. Купих си ябълки и цял галон пресен ябълков сок в буркан. Стори ми се, че всеки, който живее край шосетата, продава мокасини и ръкавици от еленова кожа. А ония, които нямаха, продаваха сладкиши с козе мляко. Досега не бях виждал магазини за индустриални стоки на открито, насред полето — в тях продаваха обуща и дрехи. Селата тук са като че най-красиви в цялата страна — спретнати, белосани и — ако не смятаме мотелите и туристическите бюра, павираните улици и движението — нямат никаква друга промяна, струва ми се, отпреди сто години.

Изведнъж застудя и дърветата буйно се обагриха с онова червено и жълто, което ти се струва невероятно. То не е само цвят, а някаква жарава — сякаш листата поглъщат на едри глътки светлината на есенното слънце и после бавно я излъчват. В тия цветове имаше нещо огнено. Преди смрачаване бях вече високо в планината. Край едно поточе стърчеше надпис, който сочеше къде се продават пресни яйца, отбих се по черния път, купих яйца и поисках разрешение да станувам край рекичката, като предложих да си платя.

Фермерът беше мършав, с лице, каквото обикновено приписваме на янките, и произнасяше гласните провлачено — произношение, каквото считаме типично за янките.

— Защо ще плащате? — рече той. — Земята си е земя… Но ми се ще да ви разгледам черупката.

— Най-напред да намеря равно място и да я понаредя — рекох, — пък тогаз елате да пием по едно кафе или нещо друго.

Дадох заден ход, намерих изравнено място и спрях — оттук се чуваше брътвежът на потока; беше се стъмнило. Чарли каза няколко пъти „Фт“, което значеше, че е гладен. Отворих вратата на „Росинант“, запалих лампите и вътре намерих пълен хаос. Неведнъж бях нагласял лодката за голямо вълнение, но внезапните спирания и тръгвания на камиона са съвсем друг риск. Подът беше осеян с книги и хартии. Пишещата машина едва се крепеше кацнала върху куп пластмасови чинии, една от пушките беше паднала и притиснала с дулото си печката, топът с хартия за писане — петстотин листа — се беше скъсал и сега листите покриваха целия фургон като сняг. Запалих бутановата лампа, напъхах боклуците в малкото шкафче и сложих вода за кафето. На сутринта явно трябваше да пренаредя товара си. Никой не може да ти каже как се прави това. Тънкостите се научават тъй, както ги научавах аз — по пътя на неуспехите. В момента, в който падна нощта, стана пронизващо студено, но лампата и газовите горелки на печката изпълваха малкия ми дом с приятна топлинка. Чарли изяде вечерята си, направи задължителната си разходка и се оттегли в застланото ъгълче под масата, което щеше да му бъде жилището в продължение на три месеца.

За улесняване на живота има много модерни измислици. На лодката открих алуминия, кухненските съдове за еднократно ползуване, тигани и тенджери, които, щом сготвиш рибата, изхвърляш отвъд борда. Отворих консерва телешка супа, изтърсих я в една такава чиния и я сложих върху азбестовата подложка на слабия огън бавно да се топли. Кафето беше почти готово, когато Чарли нададе лъвския си рев. Не мога да ви опиша колко е утешително да ти обадят, че в тъмното приближава някой. И ако се случи идващият да носи в сърцето си зли помисли, този мощен глас ще го накара да се позамисли, стига само да не познава миролюбивата и дипломатична природа на Чарли.

Фермерът похлопа на вратата и аз го поканих да влезе.

— Хубаво сте се наредили — каза той. — Да, сър, много ви е хубаво тука.

Седна до масата. Нощно време тази маса се сваля и с няколко възглавници става двойно легло.

— Чудесно — повтори той.

Налях му чаша кафе. Струва ми се, че когато времето се застуди, ароматът на кафето е по-силен.

— Нещо друго покрай кафето? — попитах го аз. — Нещо за авторитет?

— Не. И така е добре. Чудесно!

— Нито глътчица ябълковка? Тъй съм уморен от карането, че и аз бих пийнал една.

Погледна ме с онова сдържано задоволство, което неянките считат за мълчаливост.

— Ами ако аз не пия, и вие ли няма да пиете?

— Дума да не става!

— Тогаз да не ви лишавам — една чаена лъжичка само.

Налях и на двама ни по една солидна чаша двадесет и една годишна ябълковка и също седнах до масата. Чарли се измести да ми направи място и си подпря брадата на краката ми.

По пътищата има известно благородство. Изключени са преките и лични въпроси. Но това впрочем се диктува от добрите обноски по цял свят. Нито той се заинтересува от името ми, нито аз го запитах как се казва, но забелязах, че погледът му чевръсто обиколи фургона от каучуковите калъфи на пушките до пръчките на въдиците, закачени на стената.

По това време в Обединените нации беше Хрушчов и това бе една от малкото причини, заради които бих искал сега да съм в Ню Йорк. Попитах:

— Слушахте ли днес радио?

— Новините в пет часа.

— Какво ново в ООН? Забравих да пусна радиото.

— Ако щете, вярвайте — рече той, — ама Хрушчов тропал по масата.

— Защо?

— Не одобрил там нещо.

— Странно.

— Да, ама свършил работа. Друго не казаха.

— А как хората из вашия край посрещат тия разправии с русите?

— За другите не знам. Но мен ми се струва, че водим все ариергардни действия. Все ний сме натясно.

Напълних чашите с още кафе и долях ябълковка и за двама ни.

— Да не би да искате да нападнем? — попитах.

— Искам да кажа, че и ние трябва да поемаме инициативата.

— Нямам намерение да правя анкета, но как върви изборната кампания при вас?

— Кажете ми, да ви кажа! — отвърна той. — Хората си мълчат. Досега не сме имали такива потайни избори. Хората просто не си казват мнението.

— Възможно ли е да нямат мнение?

— Възможно е, а може би и не искат да го кажат. Помня, едно време по избори какви спорове се водеха. А сега — нищо.

Това установих и аз, в цялата страна — никакви спорове, никакви дискусии.

— А не мислите ли, че хората се страхуват да имат мнение?

— Някои сигурно. Но познавам неколцина, които не се страхуват. И те мълчат.

— И аз съм забелязал това — казах. — Но защо? Не зная.

— И аз не знам. Като че ли всичко произлиза от едно. Не, благодаря, стига ми толкоз. Подушвам, че вечерята ви е почти готова. Да бях си тръгнал.

— Произлиза от едно? От какво?

— Как да кажа, вземете дядо ми например, баща му — беше още жив, аз бях на дванайсет. Това, което знаеха, знаеха го със сигурност. Знаеха кое как е и какво може да се случи. А сега? Какво може да се случи?

— Отде да знам.

— Никой не знае. И колко ти струва мнението, ако не знаеш? Дядо ми е знаел колко косъма има господ на брадата си. А аз не зная какво е станало вчера, та ще ти знам какво ще стане утре. Камък, маса — знаел е човекът от какво са направени. Аз не знам защо никой нищо не знае. Няма подир какво да вървиш, не знаеш какво да мислиш. Да си тръгвам. Утре ще се видим ли?

— Не знам. Рано ще потегля. Искам да прекося Мейн, да ида до Еленовото островче.

— Ама хубаво място, а?

— Още не мога да кажа. Никога не съм бил там.

— Чудесно е! Ще ви хареса. Благодаря за… кафето. Лека нощ!

Чарли го изгледа, въздъхна и отново задряма. Изядох си телешката супа, оправих леглото и измъкнах Възхода и падението на Третия Райх от Ширър. Разбрах, че не ми се чете, а на тъмно пък не можех да заспя. Успокояващо беше бълбукането на потока между камъните, но разговорът с фермера не излизаше от главата ми. Какъв умен и прям човек! Не се надявах да срещна много като него. И май че той бе стигнал до истината. Милион години сигурно са минали, додето хората свикнат с огъня като явление и понятие. Човекът е изгарял пръстите си на удареното от мълния дърво, докато най-сетне някой отнесъл къс от това дърво в пещерата и разбрал, че то го топли. Може би сто хиляди години са минали от едното до другото. А оттогава до високите пещи в Детройт — колко? Колко?

Ето че сега имаме под ръка къде-къде по-страшна сила, а не ни е останало време да възпитаме разсъдъка си; на човека му трябва най-напред да усети, после да изкаже и едва тогава да се приближи до мисълта; в миналото поне за това е било нужно много време.

Не бях заспал, когато първите петли пропяха. И най-сетне усетих, че пътешествието ми наистина е почнало. Досега не бях повярвал истински в него.

Чарли обича да става рано, обича и мен рано да буди… Защо не? Веднага след закуска той отново заспива. През тия години си беше измислил няколко наглед невинни начини да ме буди. Можеше тъй шумно да тръска гердана си, че и мъртвите биха се пробудили. Ако това не помогне, изпадаше в пристъп на кихане. Но може би най-досаден от всичките му методи беше тихо да седи до леглото и да се пули в лицето ми с най-сладък и трогателен израз; събуждах се от дълбок сън с чувството, че някой ме гледа. Но се научих да лежа със затворени очи. Само да мигна, той ще кихне, ще се протегне и с това сънят ми свършва. Войната на нерви често продължава дълго — аз стискам очи, а той все ми прощава, но почти винаги печелеше той. Обичаше тъй много да пътува, че искаше да тръгваме рано, а за Чарли рано — това е първият намек за утрото в мрака.

Скоро открих, че ако странствуващият чужденец пожелае да слуша какво си говорят местните жители, той трябва да спира и да се застоява по баровете и църквите. Но в някои градчета на Нова Англия^[3] барове няма, а църквата е отворена само в неделя. Затова те можеха да се заместят от крайпътните гостилнички, където мъжете се сбираха, преди да тръгнат на работа или на лов. За да свари тия места пълни, човек трябва рано да стане. Но и това си има своя недостатък. Ранобудните мъже не само че не разговарят с непознати, ами и помежду си почти не говорят. Разговорът на закуска се ограничава само до няколко лаконични измърморвания. Естествената сдържаност на Нова Англия достига своето славно съвършенство на закуска.

Нахраних Чарли, позволих му една кратка разходка и потеглих. Ледена мъгла скриваше хълмовете и замръзваше по стъклото. Обикновено не закусвам, но сега трябваше, защото, преди да спра в някоя бензостанция, с никого нямаше да се видя. Ударих спирачките пред първата осветена крайпътна гостилница и се наместих до тезгяха. Посетителите клюмаха над чашите кафе като папрати. Нормалният разговор в такъв случай е следният:

Сервитьорката: От същото?

Посетителят: Да.

Сервитьорката: Студено, а?

Посетителят: Да.

(Десет минути)

Сервитьорката: Още една?

Посетителят: Да.

Наистина приказлив посетител. Някои свеждат разговора до „Ъхъ“, а други изобщо не отвръщат. Скучен е животът на сервитьорките от Нова Англия рано сутрин, помислих си аз, но скоро установих, че помъча ли се да вдъхна малко живот и радост в работата й с някоя закачлива забележка, тя свежда очи и отвръща с „да“ или „ъхъ“. Все пак почувствувах, че се създава някаква връзка, но не мога да кажа точно каква.

Най-много неща научих от утринната програма на радиото, която свикнах да ценя. Всяко градче с население няколко хиляди си има собствена радиостанция, тя замества местния вестник от миналото. По радиото оповестяват сделките и офертите, съобщават местните събития, цените на стоките, четат реклами. Плочите, които пускат, се повтарят навсякъде. Ако в Мейн на първо място сред шлагерите стои „Невръстният ангел“, същата плоча ще чуеш най-често и в Монтана. За един ден човек може да чуе „Невръстният ангел“ трийсет-четирийсет пъти. Но понякога между местните новини и хроники се промъкват и външни реклами. Колкото по на север отивах, колкото по-студено ставаше, толкова по-усилено рекламираха недвижими имоти във Флорида. С приближаването на дългата и сурова зима Флорида се превръщаше в някакво чудотворно слово и аз разбрах защо. Установих, че все повече и повече хора страстно жадуват за Флорида, че хиляди вече са се пренесли там, че хиляди други имат това намерение и ще го сторят. В рекламите не се казваха много неща, освен това, че земята, която продават, се намира във Флорида. Някъде стигаха до крайност и обещаваха, че имотът е над равнището на приливите, но това нямаше значение. Самата дума „Флорида“ беше зов, от който облъхва топлина, лекота и спокойствие. Непреодолим зов.

Живял съм при добър климат, но ми е било адски скучно. Обичам по-скоро времето, не толкова климата. В Куернавака, Мексико, където някога живеех, климатът беше най-благоприятният, който може да си представите. Бях обаче открил, че тръгнеха ли да пътуват, хората обикновено отиваха в Аляска. Бих искал да зная колко време един жител на Арустук^[4] би издържал във Флорида. Работата е в това, че пренесъл и вложил спестяванията си там, той вече не може да се върне. Хвърлил е зара и няма как да продължи играта по-нататък. Питам се дали на човека от Източните щати, седнал на стол от найлон и алуминий сред някоя неизменно зелена ливада, затрепал комарите в октомврийската привечер на Флорида, питам се дали на този човек острието на спомените не се впива между ребрата, в сърцето, където най-много боли. Не мога да си представя, че в това влажно и вечно лято картинното му въображение не го връща отново към крясъка на багрите, към скърцащия мраз, към аромата на запалена борина и гальовната топлина на кухничките. Че може ли човек да опознае цветовете само от едно монотонно зелено; колко струва топлината, ако го няма студът, да й придаде сладост?

Карах бавно, колкото позволяваха обичаите и неумолимият закон. Това е единственият начин да видиш нещо. На всеки няколко мили край шосето имаше кътове за почивка — заслони, понякога построени в близост до сенчести потоци. Разноцветно боядисани бензинови варели служеха като кошчета за смет, имаше сковани масички, а тук-там камини и скари за пържоли. От време на време отбивах „Росинант“ от пътя и пусках Чарли да помирише местата, където са се разписали предишните пътници. Стоплях си кафе, намествах се на задното стъпало и се унасях в съзерцание на дърветата и водите, стръмно извисяващите се планини със зелени иглолистни калпаци и поръсените със сняг борове, някъде далече горе. Веднаж, преди много години, на един Великден получих яйце с малка дупчица на върха. Надзърнах вътре и видях някаква красива къщичка, къщата-мечта, на чийто комин щъркел свиваше гнездо. За мен това беше къщичката от приказките, фантастична като джуджетата под гъбите. По-късно отидох в Дания и видях тази къщичка, а може би нейната сестра — истинска, също като в яйцето. В Салинас, Калифорния, където съм отрасъл, макар че сегиз-тогиз стяга студ, зимите са меки и мъгливи. Друга приказка, в която не вярвахме, бяха цветните картички от щата Върмонт с есенните гори. В училище декламирахме „Под снежната покривка“ и учехме наизуст стихчета за стария Дядо Мраз, но в нашия край Дядо Мраз поставяше — и то много рядко — само една тънка ледена корица в коритата, дето поехме добитъка, и това беше всичко. По-късно с изненада разбрах, че не само пиршеството на цветовете по картичките е действително, но че самите картички са бледи и неверни образи. Трудно ми е дори да си представя краските на лесовете, ако не ги виждам. Питах се дали продължителният контакт не довежда до безразличие и попитах за това една женица от Ню Хемпшър. Отвърна ми, че есента винаги, без изключение, я смайвала, повдигала духа й. „Та това е празник, който не може да се запомни — рече тя, — затуй винаги идва като изненада.“

От тъмните води на вира в потока край заслона видях как подскочи пъстърва, която раздвижи сребърни кръгове на повърхността.

Чарли също я видя, нагази във водата и се намокри, глупакът. Той никога не мисли за бъдещето. Качих се в „Росинант“ да изнеса малкото боклук — две празни консервни кутии. От едната бях ял аз, от другата — Чарли. Между книгите, които носех, съзрях позната корица и я измъкнах: златна ръка държеше змия и огледало с криле, а отдолу с ръкописни букви пишеше „Спектейтър“, издание под редакцията на Хенри Морли^[5].

Като детство на писател, моето изглежда е било щастливо. Дядо ми, Самуел Хамилтън, обичаше хубавите книги, познаваше ги и бе отгледал няколко образовани дъщери, една от които беше и майка ми. В Салинас, в голямата ни библиотека от тъмноорехово дърво със стъклени витрини можеха да се намерят странни, чудновати неща. Родителите ми никога не ги показваха, стъклените витрини скриваха всичко от нас, но аз често тършувах там. Нито ми пречеха, нито ме обезсърчаваха. Струва ми се, че ако днес забраняваме на необразованите си деца да се докосват до чудодейното в нашата литература, те може би ще го откраднат и ще изпитат същата скрита радост. Много рано обикнах Джоузеф Адисън^[6], любов, която пазя и досега. Той си служи с езика като с инструмент, тъй както Пабло Касалс с виолончелото. Не мога да кажа дали е повлиял върху стила на моята проза, но бих искал да е така. Седнал под слънцето на Белите планини през 1960 година, аз отворих добре известния ми първи том, отпечатан в 1883 година. Намерих брой първи на Спектейтър, вторник, 1 март 1711 г. Вместо заглавие пишеше на латински:

„Non fumum ex fulgore, sed ex fumo dare lucem Cogitat, et speciosa dehinc miracala promat.“ — Хораций^[7]

Припомних си, че обичах Адисън заради главните букви, с които започваше всяко съществително. В същия брой той пишеше:

„Забелязал съм, че Читателят рядко начева Книга с Удоволствие, ако не знае какъв Човек е Писателят: дали е той черен или честен, с благодушно или холерическо Предразположение, задомен ли е той, или е ерген и други разни Подробности от същия Род, които до една много голяма Степен подпомагат за правдивото Проумяване на един Автор. За да утоля това Любопитство, предопределям настоящата, както и следващата си Статия за уводен Разговор относно поместените тук мои Писания и в него ще дам някои Сведения за неколцината Лица, взели Участие в това Дело. И тъй като най-тежкото Главоболие по Събирането, Преработката и Направлението се падна на мен, то ще трябва да си отдам Дължимото и да почна настоящия Труд с моята собствена История.“

Неделя, 29 януари 1961 година. Да, Джоузеф Адисън, разбирам Ви и ще се подчиня на даденото Съображение, защото, както изглежда, Любопитството, за което говорите, по никой Начин не се е уталожило. Срещал съм не един Читател, който се интересува повече от дрехите, които нося, отколкото от това, което мисля, по-алчен да разбере как, а не какво върша. Що се отнася до моите собствени Трудове, някои Читатели хранят повече Вкус към Фабулата, а не към това, което тя разкрива. И тъй като Препоръката на Майстора се равнява на Заповед, не по-малко строга от десетте божи, аз ще се отклоня от своя Разказ, за да Ви се подчиня.

Висок съм — точно 1,83 м., — макар че сред мъжете от нашия род минавам за джудже. Те се издигат над земята по на 1,88–1,94 м. Сигурен съм, че и двамата ми сина, когато се източат, ще ме надминат. Такъв, какъвто съм сега, раменете ми са широки, а в кръста съм прибран. Спрямо трупа, краката ми са дълги и, както казват другите, били добре сложени. Имам прошарена коса, сини очи и румени страни — последното е наследено от майка ми, ирландка по произход. Лицето ми не е забравено от преминалите години — те са се отпечатали с белези, бръчки, бразди и вдлъбнатини. Нося брада и мустаци, но бръсна страните си; споменатата брада, с тъмнокафява като невестулка ивица по средата и с бели краища, е знак на почит към някои мои роднини. Пуснал съм я да расте не от често привежданите съображения — че кожата ми нещо не била в ред, че ме боли, като се бръсна, — нито пък с тайната цел да прикривам някой недъг на лицето, а като чисто украшение, което не показва кога се изчервявам — същата радост изпитва и петелът от опашката си. И на последно място, в наше време брадата е единственото нещо, което жената не може да постигне по-съвършено от мъжа, а пък ако може, успехът й ще е сигурен само в някой цирк.

Пътническият ми костюм е ако не малко чудноват, то поне практичен. Във високите гумени ботуши с коркови подложки краката ми са топли и сухи. Памучни панталони с цвят „каки“ — купих ги от един магазин, който продаваше залежали военни дрехи — покриват пищялките ми и нагоре се сливат с ловджийското яке, то има кадифени ръкавели и яка, а отзад огромен джоб за дребен дивеч, в който човек може да пренесе контрабанда цяла индийска принцеса до някое християнско сдружение на млади момчета. Шапката ми — нося я вече много години — е английска морска фуражка от син серж с къса козирка и медальон, на който кралският лъв и еднорогият кон както винаги се бият за короната на Англия. Доста мизерна и пропита със сол е тази фуражка, но я бях получил от шкипера на торпедния катер, с който отплувах от Дувър през войната — един мил човечец, един убиец. След като го напуснах, екипажът му нападнал германска торпедна лодка и без да открие огън, се помъчил да я плени цялата; вместо това него потопили. Оттогава все си нося шапката му — в негова чест и в негова памет. И освен това я харесвам. Отива ми. В Източните щати никой не спираше за дълго очи върху нея, но по-късно, в Уискансин, Северна Дакота, в Монтана, когато морето остана далеч зад мен, тя, струва ми се, привличаше вниманието. Затова си купих друга, с не много широка периферия, хубава, но и сдържана западняшка шапка, каквито са носили вуйчовците ми — крадци на говеда. Едва когато наближих другото море, в Сиатъл, едва тогава наложих отново морската фуражка.

Толкоз по предписанията на Адисън. Намирах се там, където ме остави Читателят — пред заслона в Ню Хемпшър. Както си седях и прелиствах първия том на Спектейтър, и си казвах ето на, виж как човешкият мозък може да върши две неща наведнъж, щом ги познава, и сигурно повече, ако нищо не знае, до нас спря скъпа кола, а възпълната и демонстративно натруфена дама в нея отвори вратата и пусна възпълно и натруфено кученце, померанска порода, каквито само жените обичат. Едва ли щях да забележа това същество. Чарли обаче го забеляза. Той се показа иззад варела за боклук, намери „померанката“ за красива, френската му кръв пламна и се отдаде на ухажьорство, в което дори угасналите очи на господарката й не се усъмниха, тя нададе вопъл като ранен заек, измъкна се с взрив от колата и сигурно щеше да грабне и притисне любимката си до гърдите, ала не можа да се наведе чак толкоз ниско. Най-многото, което си позволи, бе да шляпне Чарли по високата глава. Най-естествено и уж между другото той я захапа за ръката и продължи своя роман. До този момент никога не бях схващал значението на фразата „вой на възбог“. Първо, не знаех какво значи „възбог“. По-късно проверих в речника. И тъй, тази жена-звяр така зарева, че я чу сам бог. Сграбчих ръката й да видя — по кожата нямаше и драскотина. Тогаз грабнах кученцето, това малко чудовище, което не пропусна да ме ухапе и да ми пусне кръв, преди още да съм успял да го пипна за гърлото и лекичко да го стисна.

Чарли погледна на цялата сценка като на празна работа, накваси боклукчийския варел за двайсети път и с това работното му време изтече.

Не беше лесно да успокоя дамата. Извадих бутилката с бренди, което можеше да я убие, и тя отпи такава глътка, която сигурно би я убила.

Може би мислите, че след всичко това, което сторих за него, Чарли ми се притече на помощ? Не, той не обича невротиците и презира пияниците. Скочи в „Росинант“, сви се под масата и заспа.

Най-после миледи се измете (без да отпусне ръчната спирачка); денят, който си бях изградил, лежеше в развалини. Адисън се беше сгромолясал в пламъци, пъстървата вече не браздеше вира, облак скри слънцето и във въздуха повя хлад. Тръгнах, карах по-бързо, отколкото исках, заваля дъжд, стоманено студен дъжд. Не обръщах внимание на усамотените села, а те заслужаваха, и докато се усетя, бях преминал вече в Мейн. Продължих на изток.

Бих искал поне два щата, кои да са, да се споразумеят за скоростта. Тъкмо свикнеш на 50 мили в час, прекосиш границата и позволената скорост отскача на 65. Какво им пречи да седнат и да се разберат? В едно обаче всички щати са съгласни — всеки се смята за най-хубавия и оповестява това с грамадни букви още щом преминеш границата му. Измежду близо четиридесетте щата, през които минах, нямаше ни един, който да не каже добра дума за себе си. Стори ми се малко неделикатно. Не е ли по-добре гостите сами да си казват мнението? Но ние сигурно не бихме правили това, ако не ни го набиваха в очите.