Джон Стайнбек
Пътешествия с Чарли (13)

5

Следващият епизод от пътешествието ми беше любовна история. Влюбен съм в Монтана. От другите щати се възхищавам, уважавам ги, към някои съм дори сантиментален, но Монтана обикнах и както става, когато човек е влюбен, не съм в състояние да анализирам тази любов. Като малък на едно училищно представление бях запленен от виолетовото сияние, което се излъчваше от Царицата на земното кълбо. Баща ми поиска да узнае защо, а аз го взех за луд — нима не виждаше защо! Сега, естествено, зная — тя беше момиченце с миши коси, луничаво носле, изподраскани колена, с пискливо като на прилеп гласче и любещата нежност на гущер, но на времето изпълваше и света, и мен със светлина.

Монтана (сравних ги на ум) беше като разточителство на величието. Мащабите й бяха огромни, но не потискащи. Земята богата, покрита с трева и багри, а планините… точно такива планини бих издигнал и аз, ако някой ми възложеше това. Монтана е тъкмо представата, която малчуганът получава за Тексас, ако слуша тексасци да говорят за родния си щат.^[1] Тук за пръв път чух определено местно наречие, още незасегнато от телевизията, реч топла и бавна. Бясната гоненица на Америка в Монтана беше непозната. Хората тук не се страхуваха от сенките си, нямаше нищо подобно на дружеството Джон Бърч^[2]. Спокойствието на планините и на заоблените пасбища бе завладяла и душите на хората. Минаването ми през щата съвпадна с тукашния ловен сезон. Мъжете, с които разговарях, явно не бяха обхванати от сезонната лудост да избиват, а просто диреха месо за ядене. Може би се обажда пак любовта ми, но трябва да кажа, че тук градовете бяха места за живеене, а не кошери от неврастеници. Хората имаха време да прекъсват за малко работата си и да се отдават на изчезващото изкуство — добросъседството.

Сега вече не фучах из градовете само и само по-скоро да ги отмина. За да оставам по-задълго, решавах, че трябва да купя било шапка (в Билингз), било жилетка (в Ливингстън), било пушка Ремингтън, каквато не ми трябваше (в Бът) — взех я на вехто, ала в чудесно състояние. После купих телескопичен мерник, почаках да го монтират на пушката и в това време се запознах с всички в магазина, плюс купувачите, които влизаха и излизаха. Както беше стегната в менгеме, със свален приклад, прицелихме пушката към един комин на три преки разстояние; по-късно, когато почнах да я употребявам, се уверих, че мерникът е бил отлично нагласен. Кажи-речи цялата ми сутрин хвръкна около пушката, но нямах нищо против, защото не ми се тръгваше. Убедих се, че както винаги, за любовта няма думи. Монтана ме омагьоса. С величие и с топлина. Ако Монтана беше край море или ако можех да живея далеч от морето, незабавно бих се пренесъл тук и бих поискал разрешение да остана. От всички щати Монтана си остана моя любимка, моя обич.

При Къстър се отбихме на юг да отдадем почит на генерал Къстър^[3] и Седящия бик^[4], прославили се от битката при Литъл Биг Хорн. Не вярвам да има американец, който да не носи в паметта си картината на Ремингтън^[5], изобразяваща последната отбрана на средната колона от Седма кавалерийска дивизия. Свалих шапка за смелите мъже, Чарли ги поздрави по своя обичай, но, стори ми се, извърши това с много голямо уважение.

Цяла Източна Монтана и западните краища на двете Дакоти са известни всекиму като земя на индианците. Спомените от ония времена не са и много стари. Преди няколко години мой съсед беше Чарлз Ърскин Скот Ууд, който написа „Небесни разговори“. Когато се запознахме, беше вече много стар, но като младо лейтенантче, току-що завършило военната академия, бил изпратен във войските на генерал Майлз^[6] и участвувал в кампанията срещу главатаря Джоузеф^[7]. Той всичко помнеше — много ясно и с много печал. От него зная, че битката представлявала едно от най-достойните и храбри отстъпления в историята.

Джоузеф и племето му — Пробитите носове — заедно с жените и децата, с кучетата и всичката покъщнина отстъпвали под ожесточения огън повече от хиляда мили, като се мъчели да преминат в Канада. Ууд разправяше, че продължавали отбраната на всяка стъпка, докато най-сетне били обградени от кавалерията на генерал Майлз и в по-голямата си част избити. Това, признаваше Ууд, била най-тъжната му военна операция. Бойните качества на Пробитите носове спечелили възхищението му. „Ако не бяха със семействата си, казваше той, никога нямаше да ги настигнем. И ако бяхме с равни сили в хора и оръжие, никога нямаше да ги избием. Мъже, истински мъже!“