Джон Стайнбек
Пътешествия с Чарли (23)

2

Когато съставях основния план на своето пътешествие, изникваха определени въпроси, на които исках да намеря достойни отговори. Не мислех, че това ще е невъзможно. От всички въпроси можеше да се изведе един общ: Що за хора са днешните американци?

Любим спорт за европейците е да характеризират американците. Изглежда, че там всички ни познават. В тази игра и ние печелим точки. Неведнъж мои съотечественици след триседмична обиколка из Европа са описвали с увереност природата на французина и англичанина, на италианеца и германеца и най-вече на русина. От пътуванията си отдавна бях разбрал, че американецът не си прилича с американците. Те са толкова различни, че спокойно могат да бъдат две противоположности. Европеецът, след като е говорил за американците с враждебност и неодобрение, се обръща към вас и казва: „Естествено, нямам предвид лично Вас. Говоря за другите.“ Излиза, че американците и англичаните са безлична маса, която никой не познава, докато французинът или италианецът е ваш добър познат и приятел. Той не притежава ни едно от ония качества, които вашата ограниченост ви заставя да презирате.

Винаги съм считал това за нещо като словесен капан, но като пътувах из собствената си страна, се уверих, че не е съвсем така. Американците — такива, каквито ги видях и чух — са наистина отделни индивиди и всеки е различен от другия, но постепенно и аз започнах да чувствувам, че съществуват и „американци“, които наистина притежават обобщена характеристика, независимо от щата, от социалното и финансовото положение, от образованието, от религиозните или политически схващания. А щом наистина имаше такъв общ американски тип, изграден върху истината, а не върху размишленията за враждебността и скритите желания, какъв беше той? Що за образ е това? Щом като една и съща песен, един и същ виц, един и същ стил едновременно се налагат във всички части на страната, значи американците си приличат в нещо. Този въпрос се налага още по-сериозно, като имаме предвид, че във Франция, Англия или Италия не може да се говори за общ виц или за общ стил. Колкото повече се мъчех да открия американския образ, толкова по-уверен ставах за неговата същност. Всичко ми се струваше все по-парадоксално, а от опит съм установил, че когато парадоксите почнат да се умножават, това означава, че в уравнението липсват някои елементи.

Прекосих цяло съзвездие от щати — всеки със собствен характер — облаци от множество хора. Някъде на пътя ми се простираше друга една област — Югът, — от която се страхувах, но която — бях решил — трябваше да видя и да чуя. Болката и насилието никога не са ме привличали. И никога не съм бил ням наблюдател, когато съм можел да помогна или да се намеся в уличните боеве с ритници. На Юга — гледах със страх. Там, знаех, беше мъката и безвластието, всички ония безразсъдни резултати на безпорядъка и страха. И понеже Югът беше един от крайниците на цялата нация, страданието проникваше в цяла Америка.

Знаех, както знаят всички, истинското, но непълно състояние на нещата — че първоначалният грях на бащите и до днес се внушава на децата от следващите поколения. Имам много приятели от Юга — и бели, и негри — и мнозина от тях са превъзходни хора по своя ум и характер. Но бях забелязал, че само при споменаването, не дори обстойното разглеждане на въпроса за отношенията между белите и негрите, в тях се долавя познаване на нещата, което аз не притежавам.

Може би, както и повечето хора от тъй наречения Север, бях далеч от истинското и емоционално възприемане на страданието — не защото като бял не познавах негрите, а защото естеството на моя живот беше съвсем друго.

В родното ми градче Салинас, дето отраснах и дето насъбрах първите си впечатления, които ме оформиха по-късно, имаше само едно негърско семейство. Казваха се Купър, бяха стари заселници и имаха трима сина — единият малко по-голям от мен, вторият — на моите години и третият — с една година по-малък от нас. В първоначалното училище винаги имаше по един Купър — в по-горния клас, в нашия клас и в класа след нас. С една дума, отвсякъде бях заобиколен от Купъровци. Бащата, наричан в градчето мистър Купър, имаше талига, усърдно се трудеше и смогваше всичките да храни. Жена му — една сърдечна и добра женица — никога не ни отказваше по някой и друг цент, ако много настоявахме.

Може би в Салинас е имало расови предубеждения, но аз нито веднъж не ги почувствувах, не долових нито една думица. Купъровци бяха уважавани, а и тяхното самоуважение по никакъв начин не беше пресилено. Юлнсез, най-големият от синовете, беше един от най-добрите състезатели на овчарски скок в градчето. Спомням си изящните движения на това високо и кротко момче в спортен екип, помня, че му завиждах за спокойствието и изключителната точност на скока. Той умря на третата година в гимназията и аз бях един от четиримата, които носехме ковчега му. Сега изпитвам чувство на вина, че допуснах тогава греха да се гордея, дето ме бяха удостоили с тази чест. Вторият син, моят съученик Игнейшъс, не ми беше особено симпатичен (сега съзнавам това), защото безспорно беше най-добрият в класа. Неговите бележки по аритметика, по-късно и по математика, бяха винаги по-високи от нашите, а по латински беше не само отличен, но и за разлика от нас, не лъжеше. Кой обича такъв съученик? Най-младият Купър — „бебето“ — непрекъснато се усмихваше. Чудно, не мога да си спомня как му беше името. Още от началото се прояви като музикант и по-късно, когато се видяхме за последен път, беше започнал някаква композиция, която, с моето отчасти школувано ухо, приех за рядко смела, оригинална и хубава. Като махнем талантите им, и тримата Купъровци бяха мои приятели.

Това бяха единствените негри, които познавах в дните на безгрижното си детство. Вярвам, разбирате колко неподготвен съм бил за големия свят. Когато чух например че негрите били непълноценна раса, помислих си: хората нищо не знаят! Когато чух, че негрите били мръсни, си спомних блестящата кухня на мисис Купър. Мързеливи? Каруцата на мистър Купър ни събуждаше в тъмни зори с тропота на конете и колелата. Нечестни? Мистър Купър беше един от малцината в градчето, които никога не допускаха неизплатен дълг след петнадесето число на месеца.

Сега разбирам, че нещо друго е отличавало семейство Купър от негрите, които срещнах по-късно. Купъровци не бяха наранявани и обиждани и затова не се намираха в положение на отбрана. Достойнството им бе останало непокътнато и затова нямаше защо да бъдат войнствени. Синовете никога не бяха чували, че са низша раса, затова способностите им можаха да се развият в истинските си граници.

Това знаех за негрите, пораснах, но изглежда пораснах твърде много, защото ми бе трудно да променя здравите представи от детството. Разбира се, по-късно видях много неща, почувствувах бурните вълни на насилието, отчаянието и объркаността. Видях негърчета, които наистина не напредваха в училище, но това бяха предимно онези, на които още в най-крехката и впечатлителна възраст са набивали в главите, че са непълноценни. Припомняйки си Купъровци и нашето отношение към тях, сега изпитвам непоносима мъка пред завесата от страх и бяс, спусната помежду ни. Мисля си, колко ли забавно би било, ако на времето някой от по-умните и по-самонадеяни граждани в Салинас би ми задал въпроса: „Какво ще кажеш, ако сестра ти се омъжи за някое от момчетата на Купър?“ Струва ми се, бих избухнал в смях. Защото веднага щях да си помисля, че един Купър едва ли би сметнал сестра ми достойна за своя жена, колкото и добри приятели да сме.

От всичко казано дотук излиза, че по начало не бях научен на пристрастие в расовия конфликт. Но трябва да призная, че жестокостта и насилието спрямо слабия ме изпълват с болезнен гняв. Това впрочем се отнася изобщо до поведението на силния към слабия.

Разбирах, че в Юга съм нежелан, и то не само защото бях лош расист. Хората, които вършат неща, с които не могат да се гордеят, обикновено не обичат външните свидетели. Понякога те вярват, че тъкмо свидетелите са виновни за всичко.

В размишленията си за Юга имам предвид най-вече насилието, дошло като реакция на движението за десегрегация, която би дала право на негърчетата да ходят на училище, на младите негри — да изискват спорната си привилегия и да се хранят във всички ресторанти, да се возят в автобусите, да използват тоалетните. Особено ме интересува училищният въпрос; струва ми се, че бацилът ще бъде унищожен само когато се народят милиони Купъровци.

Неотдавна мой приятел-южняк разпалено развиваше пред мен теорията за равни, но отделни. „Тъй стана — разказваше той, — че в моето градче сега има три нови негърски училища и те са не само равни, но дори превъзхождат белите училища. Не мислиш ли, че ще се задоволят с това? Тоалетните по автобусните спирки са също като на белите. Какво ще кажеш?“

Казах му: „Може би е въпрос на незнание. Ще го решиш само ако смениш училищата и тоалетните — вие вземете черните, те да вземат белите. И ако някога ги убедиш, че вашите училища не са по-добри от техните, тогава ще схванат и грешката си.“

И знаете ли какво отвърна той? „Ах ти, кучи сине, ах ти, размирнико!“