Джон Стайнбек
Пътешествия с Чарли (2)

2

Моят план, струва ми се, беше ясен, кратък и разумен. Неведнъж през тия години бях пътувал из различни краища на света. Живея в Ню Йорк и сегиз-тогиз се потопявам ту в Чикаго, ту в Сан Франциско. Но Ню Йорк е Америка толкоз, колкото Париж е Франция, или Лондон — Англия. Открих, че не познавам собствената си родна страна. Аз, американският писател, който пише за Америка, работех наизуст, по памет, а паметта е в най-добрия случай един затлачен резервоар. Не бях чувал речта на Америка, не бях помирисвал нейните треви, дървеса и канали, не бях виждал нейните хълмове, нейните багри и светлини. За промените знаех само от книгите и вестниците. Но и това нищо не е — аз не бях усещал страната цели двадесет и пет години. С една дума, пишех за неща, които не познавам, а за тъй наречения писател това ми се вижда престъпно. Спомените ми се бяха изопачили от тези втурнали се между тях двадесет и пет години.

Веднъж, беше отдавна, пътувах със старата товарна кола на една пекарна — беше таратайка с две врати и дюшек на пода. Спирах там, където спираха и другите, гдето се събираха хора, слушах, гледах и си тръгвах; тъй добих представа за родината си — представа, чиято точност бе нарушена само от моите собствени недостатъци.

Тъй стана, че реших отново да погледам, да се потрудя повторно да открия тази чудовищно голяма страна. Иначе само от писалището не е възможно да се доловят ония истини, от които се състои и които решават голямата истина. Възникна обаче едно сериозно затруднение. През изтеклите двадесет и пет години името ми бе станало що-годе известно. А от опит зная, че когато хората са чували за някого — било добро, било зло, — те променят отношението си към него от стеснителност, от ония чувства, които буди в тях чуждата известност, те стават такива, каквито при обикновени обстоятелства не са. При това положение пътешествието налагаше да изоставя името и самоличността си у дома. Трябваше да се превърна в странствуващо око и ухо, в нещо като фотографска плака. Не биваше да се разписвам в хотелски регистри, да се срещам с познати, да взимам интервюта, нито дори да задавам подробни въпроси.

Още нещо — тръгнат ли двама, те не виждат еднакво околния свят. Ето защо трябваше да пътувам сам, от никого и от нищо да не завися и да бъда нещо като костенурка, която носи къщата си на гърба.

Като имах всичко това предвид, писах до управата на една голяма компания за производство на камиони. Изложих своята цел и от какво се нуждая. Поисках да ми направят камион, който да може навсякъде да върви, при всякакви, дори най-лоши условия, а върху шасито да издигнат малко жилище като кабина на лодка. С пътническо ремарке е трудно да се маневрира по планинските пътища, невъзможно, а често и противозаконно е да се паркира; въобще ремаркето подлежи на много ограничения. След съответния срок получих проект за една здрава, бърза и удобна кола, върху която е монтирано жилище — къщичка с двойно легло, печка с четири колела, отоплителна инсталация, хладилник и бутаново осветление, тоалетна с химическо пречистване, долапчета, багажници, прозорци с мрежи против насекоми — точно както си исках.

През лятото фургонът бе изпратен до малкото рибарско селище Саг Харбър, на самия край на Лонг Айлънд, където живеех. Макар че не ми се щеше да потеглям преди Деня на труда^[1], когато цялата нация започва да живее нормално след изминалото лято, дощя ми се да посвикна с костенурчата си черупка, да я подредя и опозная. Тя пристигна през август, беше красива, мощна и чевръста. Управляваше се лесно, като лека кола. И понеже предстоящото пътешествие бе предизвикало язвителните забележки на приятелите ми, кръстих фургона „Росинант“, името на Дон Кихотовата кранта, ако си я спомняте.

Не криех намеренията си, затова сред приятелите и съветниците ми възникнаха редица противоречия. При всяко проектирано пътешествие съветниците се роят на школи. Казваха ми, че тъй като фотографическият ми образ, благодарение усилията на моя издател, бил твърде разпространен, едва ли ще мога да пътувам, без да ме познаят. Нека още сега кажа, че изминах над десет хиляди мили, прекосих тридесет и четири щата и нито веднаж не ме познаха. Убеден съм, че хората разпознават нещата само в определена среда. Дори ония, които биха ме познали в атмосферата, която се предполага, че съществува около мен, дори те в никакъв случай не можеха да определят самоличността ми в „Росинант“.

Казваха ми също, че името „Росинант“, написано на стената на фургона с испански шрифт от шестнадесетия век, щяло да извиква на места любопитство и въпроси. Не мога да кажа колцина разчетоха този надпис, ала с положителност твърдя, че никой не ме попита за него.

Още нещо: казваха, че целта на един чужденец, който обикаля страната, можела да събуди недоумение и дори подозрения. По тази причина в камиона стъкмих една двуцевка, две едноцевни пушки и две-три въдици — опитът ме е научил, че ако човек се отправи на лов или риболов, всички го разбират и дори му ръкопляскат. В действителност моите ловджийски дни отдавна отминаха. Не убивам и не хващам вече нищо, което не мога да сместя в тигана. Стар съм вече, за да убивам за спорт. Но цялата тази декорация се оказа излишна.

Казваха още, че нюйоркските номера на фургона щели да се посрещат с интерес и може би с въпроси, тъй като бяха единствените ми видими отличителни знаци. Така и стана — може би на двайсет-трийсет пъти през цялото пътуване. Но въпросните разговори следваха неизменна схема, нещо подобно:

Местният жител: „Ню Йорк, а?“

Аз: „А-ха.“

Местният жител: „Бил съм там девестин и трийс-осма, ако не беше и трийс-девета. Алис, трийс-осма ли бяхме в Ню Йорк или трийс-девета?“

Алис: „Трийс-шеста. Помня точно, защото тая година умря Алфред.“

Местният жител: „Както и да е, никак не ми хареса. Пари да ми даваш, не живявам там!“

Съществуваха и основателни опасения, че ще пътувам сам, изложен на нападения и кражби. Не е тайна, че нашите пътища са опасни. И трябва да си призная: проявих безсмислено малодушие. Бяха минали години, откак не съм бивал сам, безимен, без приятели, без онази сигурност, която човек получава от семейството, другарите и съмишлениците. В опасността няма нищо реално. В началото изпитваш безнадеждното чувство, че си просто сам — някакво чувство на изоставеност. По тази причина си взех компаньон — един стар и благороден френски пудел, известен под името Чарли. Истинското му име в същност е Шарл льо Шиен. Беше роден в Берси, някъде в покрайнините на Париж, и възпитан във Франция. Макар че знаеше малко пуделски английски, той изпълняваше с готовност само команди, изречени на френски. Иначе му се налагаше да си превежда, а това го бавеше. Беше грамаден пудел със синкава козина, ако е чиста.

Чарли е роден дипломат. Предпочита преговорите пред сбиванията и то е разумно, защото е много слаб в боя. През десетгодишния си живот бе изпадал в неудобно положение само веднаж — когато се сблъска с куче, което не искаше да преговаря. Чарли загуби късче от дясното си ухо. Но е добър пазач — ревът му е като на лъв, тъй е нагласен, че да скрива от нощните скитници истината, т.е. със зъбите си не може да разкъса дори книжна фунийка за пуканки. Чарли е добър приятел и добър спътник и от всичко, което въображението му може да си позволи, най-много обича да пътува. И ако в моя разказ той се среща твърде често, то е, защото твърде много допринесе за пътешествието. Кучето, а особено такъв екзотичен екземпляр като Чарли, е мост между непознатите. Много от разговорите ми по пътя започваха с „Каква му е породата на туй куче?“

Похватите за поставяне начало на разговор са универсални. Знаех отпреди и пак се уверих, че най-лесният начин да привлечеш внимание, съдействие и да предизвикаш разговор е да се направиш на сбъркал пътя. Човек — който, видял собствената си майка да умира от глад на улицата, би я ритнал в стомаха, за да мине — с радост би посветил няколко часа от времето си, да покаже пътя — и то погрешния — на един чужденец, който твърди, че се е загубил.