Джон Стайнбек
Пътешествия с Чарли (25)

4

Представлението завърши и човешката река започна да се оттича. Действието щеше да продължи след училищния звънец, след последния час и малкото черно личице отново щеше да се срещне със своите хулители. Намирах се в Ню Орлеанз, града на големите ресторанти. Познавах ги до един; в повечето от тях също ме познаваха. Но да ида сега в „Галатоар“ и да си поръчам омлет с шампанско, беше все едно да заиграя хоро върху нечий гроб. Дори само като пиша за тези неща, пак изпитвам безнадеждното, убийствено чувство на повдигане. Не го разказвам, за да забавлявам читателя. Аз поне не виждам нищо забавно в това.

Купих си евтини сандвичи и напуснах града. Не много далеч намерих приятен кът за почивка — тук можех да се отпусна, да дъвча, да размишлявам и, както настояваше душата ми, да рея поглед над кафеникавия, бавен и величествен Баща на Водите^[1]. Този път Чарли не тръгна да скита, а седна до мен и притисна рамо до коляното ми — така постъпва само ако съм болен. От това съдя, че ме е измъчвала тъга.

Вече губех дирите на времето, когато, малко след като слънцето клюмна на запад, до мен се приближи човек, с когото си разменихме поздрав. Беше спретнато облечен, не много млад, с лице на Ел Греко, пухкава, развяна от вятъра бяла коса и бели подрязани мустаци. Помолих го да остане, той прие. Влязох в своя дом и докато приготовлявах кафето, си спомних колко много Рорк Брадфърд обичаше кафе. Удвоих дозата, сложих по две препълнени лъжички за всяка чаша и още две за кафеничето. Счупих яйце, отделих жълтъка, а белтъка и черупките пуснах в кафето — нищо не му придава такъв блясък, както яйцето. Беше все още много студено, студена щеше да бъде и приближаващата нощ. Ето защо течността в кафеничето, като се превръщаше от студена вода във врящо кафе, изпускаше оня сладостен аромат, който успешно може да конкурира всички приятни миризми на света.

Гостът ми беше доволен, топлеше ръце върху пластмасовата чаша.

— Ако се съди по номера ви — поде той, — не сте тукашен. Отде знаете как се прави кафе?

— Учили са ме световните гиганти на Бурбон стрийт. Само че според тях зърната трябва да бъдат още по-припечени и да се сложи и малко цикория за вкус.

— Всичко знаете. Значи не сте чужденец. А можете ли да правите коктейл?

— За гости — да. А вие тукашен ли сте?

— Със сигурност мога да посоча само две-три поколения, макар че в гробищата на Сент Луис под надписа „тук почива“ има и други, които не помня.

— Разбирам, значи сте от тях. Радвам се, че останахте. Знаете ли, познавам Сент Луис, дори съм събирал епитафи от гробищата.

— Наистина ли, сър? Тогава сигурно си спомняте оня, необикновения…

— Ако е същият, който се мъчех да науча наизуст. Този ли е, почва тъй: „Уви, оня дето погледваше…“?

— Точно този! Робърт Джон Кресуел, умрял двайсет и шест годишен в 1845 година.

— Не мога да си го спомня целия.

— Имате ли хартия? Запишете си го!

Подпрях бележника си на коляното и той задиктува:

— „Уви, оня дето погледваше с упованье къмто небето, отвратен от земни гадости до гуша, изведнъж му се изпариха всичките земни пощявки, а на нас остави рошавото кутре като рече ах тешка си съдбо на смъртния човек“!

— Неповторимо! — възкликнах аз. — Такова нещо може да съчини само Луис Карол^[2]! Почти разбрах какво иска да каже.

— Всеки разбира. Вие за удоволствие ли пътувате?

— До днес, да. Видях вашите „викачи“.

— О, сега ми е ясно — каза той и върху плещите му сякаш се стовари тежък камък, лицето му потъмня.

— Как ще свърши всичко това?

— Не знам. Просто не знам. Не смея и да мисля. Пък и защо? Стар съм вече. Да му мислят другите!

— Виждате ли му края?

— Че ще има край, ще има! Но пътя? Пътят дотам? Вие сте северняк. Вас това не ви засяга.

— Според мен това засяга всички ни. То не е само ваша работа. Да ви налея още едно кафенце, пък вие ще ми разкажете. Объркан съм. Искам да чуя другите какво мислят.

— Нищо няма да научите. Всичко зависи от това, кой си, къде се намираш, какво чувствуваш. Не какво мислиш, а именно какво чувствуваш. Не ви хареса това, което видяхте, нали?

— А на вас харесва ли ви?

— Още по-малко, защото познавам тежкото минало и туй-онуй от зловонното бъдеще. Неприлична дума казах, сър, ама друга няма.

— Негрите искат да бъдат хора. Вие против ли сте?

— За бога, не, сър! Но за да станат хора, ще трябва да се преборят с ония, на които им се ще да са повече от хора.

— С други думи, негрите няма да се задоволят с малко?

— А вие ще се задоволите ли? Дайте ми някой, който на тяхно място ще е доволен.

— Вие имате ли нещо против негрите да станат хора?

— Абсолютно нищо, но какво знам аз, какво мога. Имаме си твърде много надгробни плочи. Как да ви кажа… Да предположим, че вашето куче, и без това изглежда умно…

— Умно си е!

— Добре, да речем, че може да говори и да ходи изправено на задните си крака, да бъде безупречно във всяко отношение. Ще го поканите на вечеря, но ще го считате ли за човек?

— Защо не ме попитате не бих ли му дал сестра си за жена?

Той се засмя.

— Исках само да ви обясня, колко е трудно да промениш чувствата на хората. Сигурно няма да повярвате, но и на негрите няма да им е по-лесно да променят отношението си към нас. Това не е нещо ново. Открай време е било все тъй.

— Тази тема лишава разговора ни от всякакво удоволствие.

— Вярно е, сър. Струва ми се, че аз съм от ония, дето ги наричате „просветени“ южняци — приемам оскърблението като комплимент. И в качеството си на такъв новороден хибрид мога да ви кажа какво ще стане след години. В Африка и Азия вече се започна.

— Искате да кажете претопяване? Че негрите щели да изчезнат?

— Ако са повече от нас, ще изчезнем ние, или по-право ще изчезнем и ние, и те, и ще се роди нещо ново.

— А дотогава?

— Нали тъкмо това ме плаши, сър. Древните са поставяли любовта и войната в ръцете на сродни богове. Не е било случайно. Те издълбоко са познавали човешката природа.

— Не разсъждавате зле.

— А тия, дето сте ги видели днес, те изобщо не разсъждават. Те са хората, които могат и боговете да уплашат.

— Следователно мислите, че няма да се размине без войната?

— Отде да зная! — извика той. — Това е най-страшното. Отде да зная? По някой път ми се ще да си имам вече собствена плоча с „тук почива“.

— Мен пък ми се ще да дойдете с мен. Отивате ли някъде?

— Не. Имам едно местенце хей зад горичката. По цял ден съм там — чета — предимно стари книги, гледам — предимно стари неща. Съзнателно съм стигнал до този начин за бягство от действителността. Страхувам се от нея.

— Всички бягаме по малко.

— За мен се грижат двама негри, мъж и жена, и те старци като мене. — Той се усмихна. — Понякога, като се свечери, забравяме… И те забравят да ми завиждат, и аз забравям, че съм за завист. Седим си тримата и ни е приятно — три същества, които живеят заедно и заедно усещат дъха на цветята…

— Същества… — повторих аз. — Интересно. Не човек и звяр, не черен и бял, а същества, на които им е приятно. Жена ми разправяше за един старец, който казвал: „Беше време, когато негрите нямаха души. Тогава беше и по-добре, и по-леко се живееше. А сега — да се сбъркаш!“

— Не го помня това време, но сигурно е било. Свикнали сме да нарязваме и разпределяме наследената си вина като торта за рожден ден — рече той и ако не бяха мустаците, щях да го взема за св. Павел на Ел Греко със затворената книга в ръка. — Прадедите ми сигурно са имали роби, но кой може да каже дали тия роби не са били заловени от вашите прадеди и после продадени на моите?

— Аз имам пуританска жилка. Възможно е именно тъй да е било.

— Щом принуждаваш насила едно същество да живее и да се блъска като животно, значи го смяташ за животно. Иначе, поставиш ли се на негово място, може да полудееш. Работата е веднъж да решиш в съзнанието си какво е — човек или животно. Душата ти е спокойна. — Той погледна към реката, а ветрецът надипли косата му като бял дим. — А ако в сърцето ти е останала малко човешка доблест и гняв, което у хората наричаме добродетели, тогаз се страхуваш от опасния звяр, макар че със своя разум и находчивост успяваш да прикриеш ужаса си. И тогава ти остава само едно — да унищожиш човешкото в него и да го превърнеш в покорното говедо, което ти е нужно. А успееш ли да приучиш детето си още от люлката, че негърът е скот, то никога няма да се измъчва от твоите съмнения.

— Чувал съм, че в добрите стари времена негрите пеели, танцували и били доволни от живота.

— Да, но и тия негри са бягали от господарите си. Вземете законите за бегълците и ще разберете.

— Знаете ли, вие не сте от ония южняци, които ние на Север познаваме.

— Може би не съм. Но не съм единственият. Той се изправи и изтупа панталоните си. — Не съм сам. А сега да вървя при моите приятни същества.

— Не ми казахте името си, сър, нито аз моето.

— Тук Почива — рече той, — мосю Тук Почива, грамадно семейство, разпространено име.

Отиде си и ако може да се каже, че лекият хлад гали кожата като музика, почувствувах сладост, каквато само музиката може да достави.

За мен този ден бе по-голям от другите и не може да се измери с тяхната мярка. Знаех, че тъй като предишната нощ бях спал малко, сега ще се наложи да спирам. Бях много уморен, но понякога изтощението действува като стимул, като принуждение. То ме застави да напълня резервоара с бензин и ме накара да спра — предложих на един стар негър, който влачеше тежки обувки по затревената ивица покрай шосето, да го взема в колата. Прие неохотно, сякаш нямаше сили да откаже. Навлякъл износени дрехи, с овехтяла широкопола шапка, излъскана като огледало от годините и дългата употреба, той бе явно земеделски работник. Лицето му имаше цвета на кафе и бе изпъстрено с милиони ситни бръчици, а клепачите му се бяха зачервили като на хрътка. Сключи ръце — възлести и груби като черешови клони — и се сви на седалката, сякаш искаше да се смали.

Не ме погледна нито веднъж. Стори ми се, че въобще не гледа. Но заговори пръв:

— Хапе ли кучето, сър капитане?

— Не, то е добро.

След продължително мълчание попитах:

— Как живеете, как се чувствувате?

— Чудесно, сър, отлично, капитане.

— А какво ще кажете за тия неща?

Той продължи да мълчи.

— Искам да кажа за училищата, седящите стачки…

— Нищо не знам, сър.

— По фермите ли работите?

— Отглеждам памучец, сър.

— А стига ли ви да преживявате?

— Стига, сър, стига.

Пътят вървеше срещу течението на реката. Мълчахме. Свирепият северняк бе попарил и опечалил дърветата и тропичната растителност. След малко се обадих — обръщайки се по-скоро към себе си:

— В края на краищата никой не ви задължава да ми вярвате. Всеки въпрос е капан и отговорите ли, слагате крак в капана.

Спомних си една случка в Ню Йорк и ми се дощя да му я разкажа, но моментално изоставих тази мисъл — с крайчеца на окото си забелязах, че се е отдръпнал от мен и сега се притиска до вратата на кабината. Но споменът за случката не ме напусна.

Живеех тогава в малка тухлена къща в Манхатън и понеже можех да си позволя това, бях наел един негър. На отсрещната страна на улицата, на ъгъла, имаше ресторант с бар. В една зимна привечер — тротоарите бяха покрити с лед — изправен до прозореца видях, че от бара излезе леко пийнала жена, подхлъзна се на леда и падна. Помъчи се да стане, но се подхлъзна, пак падна и сърцераздирателно се разрева. В този миг иззад ъгъла се показа негърът, който работеше при мен, съзря жената и като се стараеше да се движи по-далеч от нея, бързо прекоси улицата.

— Ти избяга — казах му, като се прибра. — Защо не помогна на жената да се изправи?

— Как сър? Тя беше пияна, а аз съм негър! Само да я бутна с пръст, току-виж викнала, че е изнасилена. Ще се събере тълпа. Кой ще ми повярва?

— Щом избяга толкова бързо, значи всичко си обмислил.

— О, не, сър, не е там работата! Аз отдавна съм се научил да бъда негър.

И ето че сега, в „Росинант“, аз, глупакът, се мъчех да разруша нещо, което е било изграждано цял живот.

— Повече за нищо няма да ви питам — казах аз.

Но той неспокойно се засуети.

— Бихте ли спрели ей тука, капитане? Моля ви се, живея наблизо.

Пуснах го да слезе и после в огледалото видях, че продължи да крачи край бетонната писта на шосето. Съвсем не живееше наблизо, но да ходи пеша за него бе по-безопасно, отколкото да се вози с мен.

Умората ме надви и спрях в един много уютен мотел. Леглото беше чудесно, но не можех да заспя. Пред очите ми вървеше човекът със сивите дрехи, виждах лицата на „викачите“, а после стареца, който бягаше колкото може по-далеч от мен, сякаш носех някаква зараза. Може би наистина беше така? Нали дойдох нещо да разбера? А какво бях научил? Напрежението и бремето на първобитен страх не ми даваха миг спокойствие. Без съмнение бях новак и затова всичко ми правеше по-силно впечатление, но вълненията ме обхванаха тук, не бях ги донесъл със себе си. Всички дишаха този въздух — и бели, и черни, и млади, и стари, всички професии, всички класи. За тях всичко това беше жизнен факт. А напрежението растеше като във врящ котел. Нима няма как да се предотврати взривът?

Познавал съм тъй малко неща от цялото! Та аз не можах да усетя както трябва Втората световна война — видях само един от стотиците десанти, само няколко разпокъсани сражения, само шепа от милионите мъртви. Все пак това бе достатъчно, за да осъзная, че войната не ми е останала чужда, да повярвам в нея. Същото беше и тук — един дребен епизод, шепа хора, а полъхът на страха се носеше навсякъде. Исках да се махна — както може би боязливият би поискал; ще бъда още по-голям страхливец, ако не си призная това. Но хората, които ме заобикалят, живееха тук. Те приемаха това като неизменен начин на живот, защото никога не бяха виждали нещо друго, нито пък се надяваха, че може да бъде другояче. Тъй и бедняшките деца в Лондон не можеха да спят, когато бомбардировките спираха и с това нарушаваха вече обичайния ред на нещата.

Въртях се в леглото насам-натам и най-сетне Чарли, нервиран до крайност, няколко пъти ми просъска „Фтт!“ Той не се измъчваше от нашите проблеми. Не е от онзи животински род, който е достатъчно умен, за да разбие атомното ядро, но не му достига разум да живее в мир със себеподобните си. Той дори не знае какво е това раса, нито го мъчи въпросът, кому ще даде сестра си. Тъкмо обратното. Веднъж Чарли се влюби в една кучка от породата на таксите — роман от расова гледна точка несъобразен, от физическа гледна точка — нелеп, а от практическа — невъзможен. Но Чарли пренебрегна тия проблеми. Обичаше сляпо и с кучешка страст се стремеше към своята възлюбена. Трудно би било да обясниш на едно куче, че хилядите човеци, сбрани вкупом, за да ругаят едно невинно човешко същество, се ръководят от добри и високоморални подбуди. Долавял съм в погледа на кучетата мигновено преминаващия израз на недоумяващо презрение и съм убеден, че кучетата по начало смятат хората за шантави.

На другия ден не аз избрах своя спътник, а той мене. Седеше пред бара и ръфаше кренвирша, чийто близнак стисках аз. Беше на около трийсет-трийсет и пет години, висок и хилав, с привлекателна външност. Косата му, дълга и мека, беше пепеляво руса и очевидно много ценена, защото често и несъзнателно я приглаждаше с гребенче. Имаше светлосив костюм, измачкан и омърсен от път. Беше наметнал сакото през рамо. Разхлабил светлата си вълнена вратовръзка, той бе разкопчал яката на бялата си риза. Говореше такова затънтено южняшко наречие, каквото до този ден не бях чувал. Попита ме накъде ще пътувам и като му казах, че искам да се придвижа към Джаксън и Монтгомери, помоли да го взема. При първата си среща с Чарли го взе за негър. Бях свикнал вече с това.

Настанихме се удобно, той среса назад косата си и пусна един комплимент по адрес на „Росинант“.

— Разбира се — каза той, — веднага познах, че сте северняк.

— Имате добре развит слух. — Стори ми се, че отговарям иронично.

— Не съм вчерашен — призна той.

За онуй, което стана след това, виновен бях само аз. Ако не бях си отварял устата, щях може би да науча нещо полезно. Виновна беше и неспокойната нощ, продължителното пътуване, умората. На всичко отгоре наближаваше коледа и без да искам, все по-често си мислех, че трябва вече да се прибирам у дома.

Разбрахме се, че аз пътувам за удоволствие, а той — да търси работа.

— Щом идвате отдолу — забеляза той, — сигурно сте видели какво става в Ню Орлеанз.

— Да, видях.

— Бива ги, нали? Особено Нели! Жена и половина!

— Точно така.

— Хора с чувство за дълг! Мед ти капе на сърцето, като ги гледаш.

Ако не се лъжа, на това място ме хванаха дяволите. Можех да изсумтя, а той да си помисли каквото ще. Но в мен почна да се прокрадва коварното червейче на злобата.

— Значи се държат така от чувство за дълг?

— Естествено! Бог да ги поживи! Нали все някой трябва да прогони тия черни муцуни от нашите училища. — Величието на саможертвата, която вдъхновява „викачите“, го изпълваше с възторг. — Идва ден, когато човек е длъжен да седне и за всичко да помисли. Сега му е времето да вземем решение и ако трябва, живота си да дадем за нашите убеждения.

— Вие лично взехте ли такова решение?

— Взел съм! И не само аз…

— А какви са вашите убеждения?

— За нищо на света няма да позволя децата ми да учат в едно и също училище с тия черни псета. Да, сър, живота си ще дам, но преди да умра, съм решил да изтрепя поне една дузина черни мерзавци.

— Колко деца имате?

Той рязко се обърна към мен.

— Нямам нито едно, но ще имам и ви обещавам, че няма да стъпят в едно училище с черни!

— И кога възнамерявате да се простите с живота си — преди или след като ви се родят деца?

Трябваше да внимавам в пътя, та не успях да проследя изражението му — не беше много приятно, както ми се стори.

— Приказвате като негролюбец. Можеше да се очаква. Размирници сте вие, идвате от Север да ни учите как да живеем. Не, мистър, далеч няма да стигнете. Знаем ги ние комунягите, приятелите на черните говеда.

— Просто си представих с каква храброст отдавате живота си.

— Ей богу! Не ми е жал за живота. А вие сте негролюбец!

— Не, не съм. И белите дори не обичам, щом като сред тях има такива благородни „викачи“.

Той доближи лице до моето.

— Да ви кажа ли какво мисля за вас?

— Няма нужда. Вчера чух това от Нели. — Извих встрани от пътя и натиснах спирачката.

— Защо спирате? — учуди се той.

— Слизайте!

— О, искате да вървим пеша?

— Не! Искам да се отърва от вас. Слизайте.

— Насила, а?

Посегнах към празното място между моята седалка и вратата, където нямаше нищо.

— Добре, добре — рече той, слезе и тръшна вратата тъй силно, че Чарли изрева от възмущение.

Без да чакам повече, дадох газ. Чух го да крещи и в огледалцето видях омразното му лице и отворената, разпенена уста. „Негролюбец! Негролюбец! Негролюбец!“ — викаше той, додето го изгубих из очи, а може би е продължавал да вика и след това. Вярно, изхвърлих го, но не можех нищо друго да сторя. Когато почнат да вербуват миротворци, по-добре ще е мен да отминат.

Между Джаксън и Монтгомери взех втори пътник — един негър, студент, с остри черти, в които се долавяше някакво яростно нетърпение. В горния му джоб се виждаха три писалки, а вътрешният бе натъпкан с книжа. Разбрах, че е студент, защото го попитах. Беше нащрек, ала номерът на камиона и произношението ми го успокоиха, доколкото негрите изобщо можеха да бъдат спокойни.

Заговорихме за седящите стачки. Беше участвувал в тях, в бойкота на автобусите. Казах му какво съм видял в Ню Орлеанз. Той също бил там. Не се изненада, че съм останал поразен.

Най-после отворихме дума за Мартин Лутър Кинг^[3] и неговото учение за пасивната, но непрекъсната съпротива.

— По този път далеч няма да стигнем — додаде той, — много бавно става и много време се изпуща.

— Но нали има известни подобрения, постоянни подобрения? Ганди доказа, че срещу насилието друго оръжие няма.

— Всичко туй ми е познато — рече той. — Мислил съм. Придобивките са капка в морето, а времето върви. По-скоро! По-скоро трябва да стане! Нужни са действия и то още сега!

— Но тия действия могат всичко да провалят.

— А аз ще остарея, преди да съм бил човек. Ами ако умра?

— Прав сте — съгласих се аз. — Ганди е мъртъв. А има ли и други като вас — да искат действия?

— Има. Да, има. Но колко са… не мога да ви кажа.

След това разговаряхме и за много други неща.

Той беше разпален, убеден младеж, чието нетърпение и ярост непрестанно бликаха. Но когато го оставях в Монтгомери, той се наведе в прозорчето на кабината и се засмя.

— Срам ме е — каза той, — може би проявявам егоизъм, но искам да дочакам този ден жив! Аз да го дочакам, аз да го видя, час по-скоро! — После се извърна, изтри с ръкав очите си и бързо се отдалечи.

Като се имат предвид всички анкети на общественото мнение и вестниците, които печатат повече мнения, отколкото вести, поради което вече не можем да разберем какво става в собствената ни страна, бих искал да бъда правилно разбран. Нямах намерение да показвам, нито пък мисля, че съм показал някакъв що-годе напречен разрез, та читателят да си каже: „Виж го пък този — въобразява си, че е нарисувал вярната картина на Юга!“ Не, не си въобразявам. Разказах само това, което видях и което чух от хората, които срещнах. Типични ли са били моите събеседници и дали от всичко това могат да се изведат едни или други заключения — не зная. Зная само едно — в Юга цари безпокойство, хората са объркани. Зная и това, че разрешаването на този проблем — когато един ден настъпи — няма да е тъй лесно и просто. И аз като мосю Тук Почива ще кажа, че работата не е в крайната цел, а в средствата, в страхотната неизвестност на средствата.