Джон Стайнбек
Пътешествия с Чарли (1)

1

Когато бях много млад и ме палеше жаждата да тръгна на път, зрелите хора ме уверяваха, че „зрелостта“ ще излекува този копнеж. Когато наистина узрях — утешаваха ме със средната възраст. В средната си възраст слушах да ме успокояват — натежат ли още години, тази треска сама ще премине; а сега, когато съм вече на петдесет и осем, мисля си — това сигурно ще извърши старостта.

Нищо не помага. Четири дрезгави сигнала на корабна сирена все още карат косата ми да настръхва, а в нозете си усещам странен сърбеж. Звукът на реактивен самолет, загряващият мотор, дори поклопването на подковани копита по паважа — всичко връща отново старата възбуда, засъхналите устни, блуждаещия поглед, сгорещените длани и премалелия стомах, присвил се някъде горе, под сърцето. С други думи, не съм се оправил; с още по-други думи, скитникът скитник си остава. Боя се, че болестта е неизлечима. И казвам всичко това не за да давам ум на другите, а лично за себе си да си го знам.

Когато вирусът на тази треска проникне в един неспокоен човек, а пътят, който отвежда далеч от неговото Тук, почне да му се струва широк, прав и примамлив, той — „жертвата“ — най-напред намира за себе си основателна и задоволителна причина, заради която тръгва на път. За опитния скитник това не е трудно. За него има цяла градина от причини и може да откъсне, каквато си иска.

След това пътешествието трябва да се определи по време и пространство, да се избере посока и крайна цел. И на последно място — да се приведе в действие. Как да се пътува, какво да се вземе, колко да се пътува? Тази част от процеса е неизменна и вечна. Казвам това само защото новопокръстените в скитничество — като младоците, плъпнали по пътищата — не бива да мислят, че всичко е тяхно откритие.

Започне ли веднъж пътуването, предварително набелязано и подготвено, в него се вмъква нов фактор: то има лична физиономия, темперамент, индивидуалност, неповторимост. Пътешествието е също като човешките личности — две еднакви няма. И всички планове, всяка предпазливост, забрана или принуда са безплодни. След толкова години упорство разбираме, че не ние хващаме пътя, а пътят хваща нас. Пътническите бюра, разписанията, запазените места, строгите маршрути и разните там неизбежности са направо едно голямо нищо в сравнение с индивидуалния характер на пътешествието. Роденият пътешественик идва на себе си и поема пътя едва когато осмисли тези неща. Чак тогава вълненията му отпадат. Пътешествието прилича на брака — най-сигурният начин да сбъркаш и в двата случая е да си мислиш, че те са в твоя власт.

Сега, когато казах всичко това, се чувствувам по-добре, макар че ще ме разберат само онези, които са го изпитвали.