Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (65)

Епилог

1973 г.

Охраната се обади от пропуска на „Грановски“.

— Гостът се качва, другарю маршал.

— Благодаря — каза Сатинов. В средата на седемдесетте, но строен като много по-млад мъж, той погледна часовника си. Беше седем часът сутринта; Тамрико бе на дачата с Марико, която не се беше омъжвала, а в Москва бе пристигнала американска делегация за преговорите по договора за ограничаване на въоръжаването и като министър на отбраната той бе придружавал западните гости в Болшой театър и на банкета до малките часове. Когато най-сетне се прибра вкъщи, телефонът звънеше. Вдигна и заслуша внимателно.

— Добре — каза накрая. — Елате рано сутринта.

Така че очакваше това посещение, но почти не бе спал, чудил се бе какво може да означава то.

Стана и прекоси хола с полилеите. Във времето на Никсън и Брежнев на стената вече нямаше портрет на Сталин в цял ръст; на мястото му бе окачен неговият, в маршалската униформа. Мина по коридора с излъскания паркет, пред входната врата се поколеба за момент, отвори — и ахна от изненада.

* * *

В апартамента си на Патриаршеските езера с книжни лавици по стените Серафима Курбская тъкмо сядаше.

— Търсиха ме по телефона — каза тя на съпруга си, който стоеше на вратата и я гледаше.

— Зная.

— От Американското посолство. Искат да се срещна с някого.

— Така си и мислех.

— Как се досети?

— Винаги съм очаквал това обаждане — каза Андрей. — И случайно видях името му в „Правда“. Той води американската делегация.

— Не казах, че ще отида.

— Искаш ли да отидеш?

— Нямам нищо против да не ходя. Не искам да те тревожа.

— Но искаш ли да го видиш отново?

— Мисля, че искам.

— Тогава трябва да идеш. Серафима?

— Да?

— Дължа ти това. И ако още имаш чувства…

— О, Андрей. Не ми дължиш нищо. Аз ти дължа много. Двайсет щастливи години. Имаме нашите деца, нашите книги, поезията, театъра.

Андрей приближи, седна до нея и хвана ръката й. Тя забеляза колко бе блед.

— Всъщност не сме говорили за това, но докато бяхме в училището, аз… направих нещо, за което винаги съм съжалявал. Съгласих се да наблюдавам хората за органите. Обичах те още тогава, затова се стараех да причинявам възможно най-малко вреда, но… все пак… Когато се връщам назад, докато лежа нощем до теб… — Андрей се изправи, отиде в далечния край на стаята, избърса очилата си, после се върна и седна отново до нея. — Аз бях този, който им каза, че ходиш в Дома на книгата всеки следобед, и сега се питам дали не съм изиграл някаква роля в това, че разбраха за теб и Франк Белман.

Серафима сложи глава на рамото му.

— Разбрах, че работиш за органите. Стигнах до този извод в килията си в Лубянка. Имах достатъчно време. А и когато се върнах от лагера, знаеше кога ще пристигна, защото беше попитал ръководещия те офицер от КГБ. — Тя замълча. — Скъпи Андрюша, никога не съм те обвинявала за това. Зная, че ти, както и милиони други, не си имал никакъв избор, особено докато бяхме ученици. Трябвало е да защитиш майка си.

Андрей въздъхна и я прегърна.

— Благодаря ти, но все пак искам да те закарам да се срещнеш с него. Искам да се чувстваш свободна да постъпиш както желаеш и да отидеш, където желаеш. Бях толкова щастлив да те имам през всичките тези години. Сега е мой ред да се отплатя.

* * *

— Простете — каза Сатинов и изтри челото си. — За миг ми заприличахте на…

— На майка ми?

— Да. Извинете ме, професор Доров, остарявам.

— Предполагам, че когато сте я познавали, е била на моята възраст, около четиридесетте?

— Да. — Сатинов се обърна и посочи към хола. — Моля, заповядайте.

Докато сядаха, Сенка Доров, който имаше тъмни очи и няколко лунички по бузите, гъста тъмна коса, пълни устни и леко коса усмивка, огледа внушителната стая. Грамадният портрет на изтъкнатия му домакин, пламтящият огън в камината и полилеите, всичко това му напомняше детството, когато и двамата му родители бяха на ръководни длъжности. Прислужницата донесе чай.

— Какво мога да направя за вас? — попита Сатинов.

— Ще мина направо на въпроса, ако позволите — отвърна Сенка. — Майка ми почина преди два дни.

Новината удари Сатинов право в слънчевия възел.

— Почина от рак в Пятигорск, където родителите ми се оттеглиха. Беше болна от доста време. — Сенка замълча. — Тя ме помоли да ви предам лично един пакет.

— Благодаря. Като дете вие бяхте най-близък с майка си.

— И продължихме да бъдем близки. Чак до края. Вие отдавна не сте я виждали, предполагам?

— Да, всъщност от 1945 г. Вие много приличате на нея, Сенка, както и когато бяхте още момче, Малкия професор.

— Но сте я познавали добре. — Не беше точно въпрос.

— В известен смисъл. — Сатинов никога не бе съжалявал, че бе останал с Тамрико, както и никога не му бе минавало през ума да я напусне. След връзката с Дашка той бе станал предишният — поне външно. Строгите правила в поведението на елита продължаваха да се спазват и при Сталин, и при неговите наследници, и всички се отнасяха към него сякаш бе същият затворен и студен човек. Ала през всичките тези години Дашка бе присъствала в живота му като някоя от онези невзривили се, но все още способни да разрушат всичко наоколо немски бомби, които откриваха от време на време дълбоко заровени в нечия градина. В течение на годините той си бе дал сметка, че с Дашка се е държал като глупак, и все пак щеше да пази спомена за тази лудост до края на дните си като най-ценно съкровище.

— Е, тя ме помоли да ви предам ето това — каза смутено Сенка и му подаде пакет, завит в кафява хартия и вързан на кръст с канап. — Това е. Изпълних дълга си!

— Благодаря още веднъж. — Сатинов знаеше, че лицето му е безизразно. В края на краищата прикриването на чувствата бе негова втора природа.

— Преди да си тръгна, другарю Сатинов, може ли да попитам нещо? Арестуването на майка ми бе тежък удар за мен като малък. Но така и не разбрах съвсем за какво бе арестувана. По онова време вие бяхте в ръководството на страната. Питах се дали сте знаели нещо?

— Дори ние не знаехме всичко. Виждахме само онова, което Сталин искаше да видим.

— Значи знаете, че е била арестувана за липса на бдителност при опазването на държавната тайна и за подпомагане на враг на народа. Спомената бе отново и във връзка с Лекарския заговор за убийство на някои от ръководителите и ако Сталин не беше умрял…

— Щеше да бъде разстреляна.

— Да, тя смяташе, че е имала късмета да й се размине. Но дали това не е имало нещо общо с баща ми?

— Възможно е. Сталин арестува съпругите на Молотов, Калинин и Поскрьобишев.

— Е, баща ми е мъртъв вече от двайсет години и аз понякога се чудя дали арестът й не е бил свързан по някакъв начин с Детското дело.

— И това е възможно. Тя бе помогнала на Беня Голден да бъде назначен в училището. Познаваха се от Одеса.

— Има и още нещо — Сенка се обърна към него и той отново бе поразен от приликата му с Дашка. — Нещо, което винаги ме е тревожило. Възможно ли е арестуването й да е имало нещо общо с мен?

Сатинов се замисли за момент.

— Кажете ми — каза накрая, — майка ви говорила ли е някога за своите пациенти вкъщи?

— Не, понякога си шушукаха с татко и аз чувах някои имена.

— Кои по-точно?

— Ами, споменаваше Жданов, но за неговото болно сърце знаеха всички.

Сатинов кимна.

— Винаги сте знаели твърде много за възрастта си, но нали бяхте Малкия професор.

Усмивката, с която му отговори Сенка, бе абсолютно копие на майчината му.

— Защо ви интересува това?

— Просто от любопитство. Тя беше толкова дискретна. — Сатинов му предложи цигара и сам запали една. — Арестуването ви във връзка с Детското дело за вас сигурно е било тежко преживяване.

— Вашата Марико беше още по-малка.

— Така е, но тя беше в Лубянка само две нощи. Вие прекарахте там много повече време.

— Беше страшно, но въпреки че бях толкова малък, цялото ми внимание бе насочено към това как да не причиня неприятности на родителите си.

— Знаете ли, че екзекутирахме Комаров и Лихачов заедно с Абакумов през 1954 година?

По чувствителното лице на Сенка премина изражение на погнуса. Какво друго да се очаква от един либерален интелектуалец?

— Те бяха главорези — каза той. — След смъртта на Сталин прочетох протоколите от разпитите ви в архива на КГБ. Трябва да кажа, че ви бяха поставили ужасна клопка.

— Искаха аз да обвиня в нещо родителите си.

Сатинов поклати глава.

— По време на Сталин в държавна сигурност бе пълно с криминални елементи.

Сенка изглеждаше разтревожен.

— Тогава мислех, че решението, което намерих, е свършило работа. Но когато арестуваха майка ми, вече не бях толкова сигурен. Много искам да разбера дали вината за онова, което се случи след това с нея, е моя.

Сатинов стана и отиде до своя огромен хромиран сейф. Отвори го, извади отвътре куп книжа и започна да ги прелиства.

— Преглеждах това онзи ден. И ето тук е написано колко сте били умен. Виждате ли? След взетите от вас показания: „Обвиненията да не бъдат повдигани“. — Той замълча. — Аз бях там, когато излязохте. Помните ли?

— Спомням си много ясно.

— Когато видяхте майка си да седи там, в чакалнята, бяхте толкова развълнуван. Чухме как говорехте за нея, толкова много се гордеехте с нея!

Сенка отметна глава назад точно като Дашка.

— Точно така!

Сатинов щракна с пръсти.

— Но после казахте нещо друго. Почти го чувам и сега. Какво беше то?

— Ами, казах, че мама е един от най-добрите лекари в Русия.

— И какво още?

— Че всички важни личности са се преглеждали при нея!

— Аха, значи това е било — каза Сатинов, спомняйки си дните в заточение, когато едва ли не бе проклинал Дашка, задето го бе накарала да я обича толкова много. Имало бе и моменти, когато се беше питал дали той самият не бе предизвикал нейния крах. Сега най-сетне Сенка бе разрешил тази загадка.

Онова, което Сенка не знаеше, бе, че точно преди Парада на победата през 1945 г. Поскрьобишев, секретарят на Сталин, бе записал час за преглед при нея. Казал й бе, че самият той не е болен. И вместо това я бе откарал в дача, където тя бе прегледала Сталин и му бе поставила диагнозата атеросклероза и лека сърдечна недостатъчност и бе препоръчала поне три месеца почивка. Съзнавайки, че здравословното му състояние е единствената пречка пред пълното му господство, Сталин никога повече не се бе консултирал с нея. Неговите лекари бяха единствените хора на света, които имаха някаква власт над него, диагнозите им — единствената заплаха за властта му.

Сега Сатинов разбра, че Сенка, който така успешно беше предпазил майка си, бе заявил пред цяла стая, пълна с чекисти: Мама е един от най-добрите лекари в Русия! Всички важни личности са се преглеждали при нея! Предавано от уста на уста, това бе стигнало някак си и до Сталин. Всички важни личности! Всички ли? Сталин си е задал въпроса дали е говорила за своя най-важен пациент. Това е било повече от достатъчно, за да я унищожи. Оттам и обвинението: нарушаване на държавната тайна.

Сатинов въздъхна, артритът го мъчеше. Той бе единственият човек, на когото бе казала Дашка. И изобщо не бе издавала държавни тайни.

— Не може да е било заради това, нали? — попита Сенка, отново разтревожен.

— В никакъв случай. Удало ви се е да излезете от там, без да кажете и една погрешна дума.

Сенка видимо си отдъхна и тъмните му очи заблестяха.

— Какво облекчение — каза той. — Благодаря ви. Сега наистина трябва да тръгвам.

Сатинов стана и му подаде ръка.

— Майка ви каза ли нещо за мен? Във връзка с пакета?

Сенка се взря за момент в сивите очи на Сатинов.

— Не. Нищо.

Тогава Сатинов разбра, че той знае за любовта му към Дашка — и се зарадва. Историята им продължаваше да живее.

* * *

Нахлупил синя фуражка, Андрей караше бежова лада по алеята към грозна правителствена вила — дървена ловна хижа, подобна на огромна швейцарска овчарска колиба. Отпред бяха паркирани четири лимузини ЗИЛ, внушителни като кралски баржи. Двама охранители, представители на вида Homo Sovieticus, с твърде тесни костюми, мазни кафяви вратовръзки и заресани над плешивините коси, слязоха по стълбите с наперената походка на хора от КГБ, изпълняващи своите служебни задължения. Андрей показа личните им карти за четвърти път през последния час, те излаяха в уоки-токитата, върнаха им картите и посочиха Серафима.

Андрей заобиколи да й отвори вратата. Изпрати я с поглед, докато изкачваше стъпалата. Преди да влезе, тя спря, обърна се, усмихна му се и махна леко с ръка. После изчезна в дървената постройка.

Андрей се върна в колата, седна и зачака, обзет от тревога. Съдбата ги беше събрала, а сега бракът му се люшкаше на везните. Съдбата наистина бе лъкатушеща река, натрупване на случайности, кинетична енергия на незначителните подробности.

Андрей протегна ръка към пода пред задната седалка и взе куп съчинения. Сложи ги на волана и започна да ги поправя с червен молив. Той преподаваше Пушкин в 801-во училище, където беше обичан от поколения ученици заради колоритния начин, по който вдъхваше живот на „Онегин“.

Да, помисли си Андрей Курбски, двамата със Серафима дължаха много на Беня Голден, и не само заради любовта към поезията. Бяха нарекли своя син Беня. А дъщеря си — Адел, момичето, на което Пушкин бе посветил прекрасните стихове, които Беня бе рецитирал на Серафима. Андрей винаги започваше уроците си с думите на Беня: „Скъпи приятели, мили ми романтици, изпълнени от копнеж мечтатели“.

* * *

Серафима бе ескортирана през ловната хижа и градината до края на брезовата гора. Елегантен и строен, Франк Белман я очакваше в палто от камилска вълна, вратовръзка на точки от „Хермес“, жълт панталон и мокасини „Гучи“. Обърна се, тръгна насреща й и спря на крачка от нея. Тя не знаеше какво да очаква, но той подаде ръка официално и каза:

— Толкова се радвам, че дойде. Надявам се, не възразяваш, че те потърсих…

— Не, не бях изненадана — отвърна Серафима. — Знаех, че един ден ще се срещнем.

— Говоря на английски, защото зная, че си учителка по английски.

— Колко добре си информиран.

— Да се разходим ли из гората? Английският беше любимият ти предмет, наред с Пушкин.

— Имаш добра памет.

— Разбира се.

Изглеждаше много самоуверен, този принц от капиталистическа Америка, много по-сигурен в себе си от младия колеблив Франк, когото си спомняше. Съмняваше се, че в този загорял от слънцето среброкос държавник и милионер бе останала дори частица от нейния Франк. Не, тук нямаше нищо за нея.

— Всичко ми се струва толкова далечно.

— Да. — Когато разбра, че иска да се прибере вкъщи, Серафима изпита разочарование, ала и облекчение. Имаше ли някакъв начин тактично да сложи край на тази среща?

— Знаеш ли, че сега съм женен и имам четири деца?

— Радвам се за теб.

— А ти?

— Да, и аз съм омъжена и имам две деца.

Той кимна.

— Изглеждаш прекрасно.

— А ти имаш вид на истински американски плутократ. — Той се помъчи да се усмихне. — Един от онези злодеи, за които четем в нашите вестници. — Замълча за момент. — Франк, приятно ми беше да те видя отново наистина, но мисля, че сега трябва да си вървя.

Франк изглеждаше много загрижен.

— Нещо лошо ли казах? Има толкова неща, за които искам да те попитам.

Серафима отстъпи назад.

— И аз се чувствам по същия начин. Има много за казване, но в действителност няма какво да се каже. Така че, ако не възразяваш, ще си вървя.

* * *

Сатинов затвори вратата на кабинета в дома си, където се бяха случили толкова важни събития от живота му. Бе седял на това бюро, когато Сталин му се беше обадил, за да му каже, че немците са нахлули. Тук научи, че синът му Ваня е загинал. Тук Джордж и приятелите му слушаха джаз по грамофона. На това венецианско огледало се бе видял да плаче за Дашка, докато утешаваше Тамрико след ареста на децата им. Тук Марико му бе показала своето училище за кучета в деня, в който я освободиха от затвора, и Марлен им бе представил своята годеница. Сега седна на коженото кресло и впери поглед в пакета, който сякаш излъчваше далечна светлина, като лампа дълбоко под леда.

Сряза канапа, представяйки си как Дашка връзва възлите със своите къси пръсти, и си спомни златистата кожа на пухкавите й китки. По-късно двамата с Брежнев щяха да договарят с американците бъдещия мир на планетата. Но в момента не можеше да мисли за друго, освен за жената, която някога бе обичал толкова силно. Спомни си как, дълго след като Дашка си бе отишла, животът с Тамара и децата му беше напомнял кораб в тихо пристанище, който вече не е подмятан от водни талази и урагани, и как се бе питал дали вече не е умрял, докато накрая не бе осъзнал, че това спокойствие е началото на неговото завръщане към щастието.

В пакета имаше униформа, безупречно сгъната и леко избеляла, книга и няколко други дребни предмета. Първо погледна книгата: Чехов, „Събрани разкази“, евтино издание от 1945 г. Инстинктивно отвори на „Дамата с кученцето“, за да прочете пасажа, който някога му бе изпратила, но когато стигна до мястото, страницата липсваше, останал бе само назъбеният й край. Това бе същата книга, която беше използвала, за да му каже, че го обича — и я бе пазила през всичките тези години.

След това извади униформата и ръцете му затрепериха както при първия допир с нейното тяло, когато малко по малко я бе разсъблякъл, за да докосне парещата й кожа. Изправи се, за да разгледа униформата по-добре, после я разстла на пода част по част, като тяло. Рубашката с червения кръст и отличителните знаци на медицинския корпус, пристегната в кръста; зелена риза; кафява пола, подгъната малко повече от позволеното в разпоредбите; черни копринени чорапи; чифт обикновени войнишки ботуши; синьо кепе; и малката значка на Червения кръст. Дълго се взира във всяка от дрехите, стъписан от посланието, вложено в този подарък, от чувствеността на жената, която бе запазила всичко това, и от безграничната радост да разбере, че го е обичала винаги, през цялото това време.

Изведнъж падна на колене и се просна в цялата си дължина върху униформата. Вдигна ризата към лицето си и разпозна парфюма й „Коти“ отпреди всичките тези години.

— Здравей, аз съм! — каза тя на ухото му.

— Здрасти, аз — отвърна той. По лицето му и по грубия плат на рубашката се стичаха сълзи.

Не знаеше колко време бе лежал така, опитвайки да се овладее. Но след известно време стана, изтръска се, отиде до камината и започна да хвърля дрехите в огъня. Остави рубашката за накрая. Откопча медицинската значка и я пусна в джоба на панталона си. Когато вдигна дрехата към устните си за последен път, от нея изпадна нещо тежко и той погледна да види какво е: беше стетоскопът й, старомоден, с кожена слушалка. Провери да не е останало нещо в огъня, но стетоскопа сложи на бюрото си.

На вратата се почука, беше младият му адютант.

— Време е да потегляте към Американското посолство, другарю маршал. След пет минути.

— Много добре — отвърна Сатинов.

— Дъщеря ви и съпругата ви се върнаха, другарю маршал.

— Благодаря.

Щом вратата се затвори отново, той отиде при големия хромиран сейф в ъгъла на кабинета, отвори го и извади от него пожълтелия лист с неравен край, откъснат от разказа на Чехов преди много години, и го сложи на мястото му. После рязко затвори книгата. Усмихна се. Листът и книгата бяха отново събрани ведно, така както той и дамата с кученцето никога не биха могли. Пъхна томчето между книгите на етажерката до бюрото си и ръката му още лежеше на нея, когато Тамара влезе в кабинета да го целуне.

Тя веднага забеляза стетоскопа.

— Това е нещо ново. Може би от войната?

— Да — отвърна той, — просто нещо от войната. Изпрати ми го лекар ветеран.

— Ветеран? — Тя го погледна изпитателно. — Ще го задържиш ли?

— Може ли? — попита той.

— Да, разбира се. Трябва. Каква хубава вещ. Спомен.

* * *

— Сбогом, Франк — каза Серафима и хладно подаде ръка.

— Сбогом — той също подаде ръка, — мила вълшебнице.

Серафима замръзна на мястото си като прикована към земята.

— Знаеш, че помня. Всичко — промълви тихо Франк.

— Аз също. — Усмихна се. — Тогава ще бъдеш доволен, че преподавам Хемингуей, Едит Уортън и Голсуърти.

Имената на тези автори, изглежда, му подействаха по същия начин, по който „вълшебницата“ подейства на нея. Франк извърна очи и въздухът помежду им сякаш се промени.

— Нашият код! — Гласът му бе станал дрезгав. — Серафима, никога не си простих за твоя арест и времето, което прекара в лагерите. Отне ми години да науча какво се е случило. Разбира се, не повярвах, че наистина си се разболяла във влака, но не можех да сторя нищо. Не можех да питам семейството ти, без да ги поставя в опасност, и се чувствах ужасно виновен, задето бях съсипал живота ти. Едва сега, с разведряването, получих възможност да разпитам за теб. Слава богу, че си оцеляла, но онова, което наистина искам да кажа, е… — Замълча и хвана ръцете й. — Ще ми простиш ли за случилото се?

Гърлото й се сви и думите трудно излизаха от устата й.

— Няма какво да ти прощавам. Ти беше най-голямото щастие в моя живот. Все още си. И винаги ще бъдеш. — Погледна го, спомняйки си начина, по който я поздравяваше всеки път, преливащ от вълнение, че я вижда отново: неговото неповторимо козируване с двата пръста. — Кога се ожени?

— През 1951 година. Чаках те шест години.

— Тогава съм била още в лагера. — Представи си неговия годежен пръстен на ръката на друга жена, на съпругата му, майката на неговите деца. Но нали го беше освободила — през онази снежна нощ с Дашка. Тя, призракът, нямаше право да го носи.

— Знаеш ли, все още често се хващам да казвам на глас: „Липсваш ми, обичам те, искам те“ — каза той.

— И аз — прошепна тя. — Мислех за теб… В лагера мислех за теб всеки ден. Когато гледах към слънцето по пладне и към северната звезда в полунощ.

— Не минаваше нито ден, без да си спомня за теб, Серафимочка.

— И аз за теб, Франк. Обаче и двамата сме женени, и двамата имаме семейства, които обичаме.

— Права си — каза той и бръкна в джоба си, сякаш търсеше нещо. — Но не трябва ли да поддържаме връзка?

Тя се замисли за момент, после поклати глава.

— Не можем да се върнем назад, ти и аз. Но трябва да знаеш: винаги ще те обичам и никога нищо няма да промени това.

— И аз се чувствам по същия начин, но, о, ако можеше отново да е 1945 година и с теб да планираме живота си заедно!

Известно време вървяха смълчани под лъчите на следобедното слънце.

— Колко време беше в лагера? — попита той.

— Осем години.

— Толкова дълго. Ужас. Как оцеля?

— Спаси ме скъпа приятелка, лекарка — макар че мислите за теб, спомените за прекараното заедно време също ми помагаха да оцелея.

Франк затвори очи за момент.

— Родителите ти живи ли са?

— Да. Майка ми.

Той поклати глава.

— Ако не беше тя, щяхме да сме заедно. Получи ли онази проклета филмова роля?

— Това е най-глупавото — отвърна Серафима. — Накрая престана изобщо да получава големи роли. Сталин беше решил, че е твърде много еврейка.

— Майка ти се е чувствала виновна пред теб, предполагам?

— Заради това и заради изгарянето, когато бях малка. Но отчаяно се беше опитвала да ми се реваншира и да ме измъкне от там.

— Какво имаш предвид?

— Не бих казала това на никого, освен на теб. Преговаряла бе първо с Абакумов, а после и с Берия, използвайки всичко, което има. За да уреди освобождаването ми.

— Искаш да кажеш…? Господи. Горката жена.

— Берия просто й се натрапил, а после се оказало, че вече не ръководи органите, докато Абакумов я ухажвал като старомоден рицар, но тя отстъпила твърде късно — точно преди той самият да бъде отстранен и арестуван.

— Значи се е дала за нищо? Но в същото време с това е изкупила вината си?

— Не беше нужно да се оправдава пред мен, но да, струва ми се, че си прав.

— Мисля, че трябва да се връщаме вече — каза Франк.

— Да, трябва.

Той понечи да заговори, отказа се, после опита отново:

— Преди да се върнем, може ли да направя нещо? Мислил съм за това през всичките тези години.

Когато пристъпи към нея, Серафима се сепна леко, но кимна. Чудеше се дали няма да я целуне. Той сложи ръка върху блузата й точно над змийската кожа и издекламира на безупречен руски:

… там вълшебница ми даде

този тайнствен талисман.

Каза тя с усмивка мила:

„Скътай талисмана мой!…

И Серафима го прекъсна, за да продължи:

Вярвай в дивната му сила —

даден ти е с обич той!“

— Ти никога не си го губил — промълви тихо, обзета от облекчение и любов, също както първия път, когато той проследи с пръсти белега и я люби. Почувства как кожата й реагира на неговото докосване.

— Не. Защото ми го даде една вълшебница.

Обратния път изминаха хванати за ръка. Когато видяха къщата, той я целуна по устните и Серафима му върна целувката.

— Да те целувам, е съвсем същото, каквото винаги е било — каза тя.

Видя, че той плаче и за да му даде време да дойде на себе си, измина последните метри сама. Изкачи стълбите, прекоси къщата и се върна при колата от другата страна.

— Къде искаш да те закарам? — попита Андрей, когато тя се качи. Пръстите му барабаняха по волана.

— У дома, разбира се — отвърна тя. — Къде другаде?

* * *

По-късно същия ден, след многочасови преговори, маршал Херкулес Сатинов и посланик Франк Белман се разхождаха из гората, обзети от приятелските чувства и удовлетворението, които идват с осъществяването на съвместен проект след добросъвестна и усърдна работа. И двамата бяха уморени. Белман, който бе много по-млад, забеляза, че походката на Сатинов е скована. Размениха няколко думи за времето, после Сатинов каза:

— Надявам се, посланик, че тази сутрин сте намерили каквото търсехте.

— Да, маршал, намерих всичко, което исках да намеря.

Възцарилата се тишина се нарушаваше само от леките им стъпки по килима от борови иглички и гласовете на птиците.

— Човек не може да иска повече от това — каза Сатинов. — Да излекува раните от миналото.

Отново мълчание.

— А вие? — попита Франк. — Казахте, че сте имали гост от своето минало.

— Да — сдържано отвърна Сатинов, гледайки към гората. — Срещата се оказа удовлетворителна.

— Човек не може да очаква повече от това — каза Франк и бръкна в джоба си да намери диамантения пръстен, който не бе дал на никоя друга, който бе пазил през всичките тези години, който днес бе донесъл за нея.

— Мисля, че в крайна сметка и двамата с вас сме щастливци.

— Прав сте. — Белман докосна пръстена сякаш за късмет. — По-щастливи сме от всички. Надявам се и вие да сте успели да излекувате раните от миналото.

— При мен нямаше нищо за лекуване — отвърна хладно Сатинов и продължи нататък, премятайки нещо в ръката си. Франк си помисли, че може да е броеница, но когато го настигна, видя, че е малка медицинска значка.

Спомен от войната.