Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (50)

Пета глава

Херкулес Сатинов пристигна в Германия. Лимузината ЗИС, която го взе от летището в Темпелхоф, даде газ и закриволичи през апокалиптичния пейзаж на Берлин. Лъчът на фаровете улавяше за секунди силуети на борещи се за оцеляване същества — жена, носеща бидон с вода, глутници кучета, тичащи банди хлапаци, луд, танцуващ около огън.

Сатинов се взираше в проблясващите в светлините на конвоя зачервени отчаяни очи на хора и животни отвън, които се разбягваха между изгорелите танкови брони, планините от отломки, скелетите на рухнали сгради. Но всяка сянка, всяка развалина му напомняха за Дашка, защото тук се бяха прегръщали и целували — красиви видения в свят, който сякаш бе на прага на катастрофата.

Сталин, който беше прекарал целия ден в разговори с американския президент и английския премиер, беше облечен в новата си паунска униформа на генералисимус със златни пагони и само една звезда. Явно срещите на Потсдамската конференция бяха протекли добре, той изглеждаше оживен и самоуверен и донякъде бе възвърнал своята енергичност.

— Гамаджоба, бичо, радвам се, че успя да се присъединиш към нас — каза на грузински Сталин. — Взели сме с нас готвача от „Арагви“ и мисля, че една грузинска чорба ще ти дойде добре.

— Благодаря, Йосиф Висарионович — отвърна Сатинов, като си мислеше, че разстоянието до Берлин е твърде голямо, за да го прелетиш заради паница боб. Огледа се около себе си. Берия, Микоян и Генрих Доров също бяха тук.

„Ново прегрупиране“, помисли си той, докато тренираният му мозък анализираше какво може да означава то. Присъствието на Генрих Доров не беше на хубаво, той никога не идваше на Сталиновите вечери, тъй като беше по-скоро човек от обслужването, отколкото лидер. Сталин го използваше като зло куче и личността му се свързваше с лов на вещици и разследвания с трагични последствия. Веднага си помисли за Дашка — какво ли беше да си омъжена за неварено пиле? Поздрави го с кимване и Генрих му отговори с опасно сърдечна усмивка. Децата на Доров също бяха арестувани, но това едва ли бе причината за присъствието му тук. Той беше робски предан на Сталин и без да арестуват децата му. Не, Доров бе тук като плашило. Да стресне някого. Да стресне него.

— Надявам се полетът ти да е бил лек — каза Сталин. — Аз самият не обичам да летя. Предпочитам влаковете. Но исках да те погледна в очите.

Шестгодишната дъщеря на Сатинов беше в затвора заедно с осемнайсетгодишния му син Джордж и Сталин искаше да го погледне в очите, за да провери дали още му е верен. Това бе установен ритуал и Сатинов не беше единственият. Съпругата на президента Калинин беше в затвора; хубавата млада жена на Поскрьобишев, Бронка, бе изчезнала, навярно беше убита. Сталин му напомняше, че семейството е привилегия, както и животът, и че едното и другото са във властта на партията. А партията бе Сталин. Беше странна система, но болшевишките порядки бяха такива и Сатинов бе свикнал с тях.

Седнаха на масата, Сатинов от дясната страна на Сталин, Берия от лявата.

— Видя ли двореца, където провеждаме конференцията? — попита Сталин.

— Видях го — отвърна Сатинов, представяйки си как плаче Марико, когато безмилостни тъмничари я откъсват от майка й.

— Жалък е в сравнение с нашите дворци — каза замислено Сталин. — Царете ни са знаели как да строят.

— Така е — съгласи се Сатинов, чувайки в себе си вика на Тамрико: „Марико е само на шест години! Накарай ги да я пуснат!“. Взе се в ръце. Знаеше, че лицето му не бива да издава нищо, освен преклонение и любов към Сталин.

Ала нощта му се стори безкрайна. По някое време разбра, че ще му бъде казано нещо за Марико и Джордж — ако Сталин се убеди, че си е научил урока и не се сърди. Скоро щеше да разбере и защо Генрих Доров бе тук. Преди войната тези игри може би бяха необходими, но нужни ли бяха и днес?

— Е, в Москва всичко ли е наред? — попита Сталин.

— Без вас нищо не може да бъде решено, но другарят Молотов и всички ние правим всичко по силите си.

— Трябва да се научите да вземате решения и без мен. Уморен съм!

— Но ние имаме нужда от вас, другарю Сталин! — извика Берия.

— Съветският съюз се нуждае от вашия гений, другарю генералисимус — присъедини се и Доров.

Сталин махна с ръка и жълтите му очи се върнаха към Сатинов.

— Значи Тамрико е добре?

— Много добре — отговори Сатинов, ала си мислеше: „Жена ми е обезумяла. Малката ни Марико е в затвора по ваша заповед, а на вас дори не ви е неудобно да ме погледнете в очите!“. — Всички в родината сме много горди да видим тук, в Потсдам, човека, който спечели войната, който ни доведе до Берлин.

— Обаче през 1814 година цар Александър е стигнал чак до Париж — каза Сталин. — Двамата с другаря Доров говорихме за теб.

— За мен? — Сатинов преглътна. Това беше предупреждението.

Сталин остави мълчанието да се проточи. Сатинов помисли за Тамрико и за децата си, помисли за Дашка и си каза: „Застреляйте ме, но освободете децата ми, оставете Тамара на мира“.

Накрая Сталин му отправи своята сатирска усмивка.

— Не се тревожи, Херкулес! Централният комитет счита, че ти и Берия трябва да бъдете произведени в чин маршал.

Абсурдната първа мисъл на Сатинов бе дали новият му чин ще впечатли Дашка. Не би трябвало, но знаеше, че ще я впечатли.

— Това е голяма чест и аз, разбира се, винаги се подчинявам на партията, ала не съм военен.

— Нито пък Берия. Какво ти! — Пренебрежителен поглед към Берия. — Но ти вече си генерал-полковник, Херкулес — отвърна Сталин.

— Обаче не притежавам дори частица от вашите военни познания…

— Нито от гения ви на стратег! — допълни Берия.

— Никога не съм командвал дори взвод — продължи да настоява Сатинов. — Генералите ще са възмутени.

— Тъкмо това е целта — отвърна Сталин. — Гласувахме го и е решено.

— За мен е чест, че партията ми има доверие. — Повишението не го успокояваше — Сталин често повишаваше някого само за да го арестува след седмица — и си спомни как Кулик бе произведен в чин маршал едва ден след като хубавата му млада съпруга изчезна, за да не се върне никога повече. Повишението му трябваше да постави генералите на мястото им — също както и арестът на маршал Шако. Да го приеме, означаваше да приеме и ареста на Марико, но по правилата на техните абсурдни порядки, в замяна това щеше да ускори освобождаването й.

Но когато се сбогуваше с останалите в края на вечерта, Генрих Доров му подаде своята влажна отпусната ръка.

— Поздравления, другарю маршал. — Очите му обаче казваха: „Преди другарят Сталин ме уволни, но сега отново има нужда от мен! Другарят Сталин иска да те проуча внимателно“.

Сатинов побърза да го отмине, но когато седна в колата, Берия провря глава през прозореца.

— Чух, че Марико е добре — каза той шепнешком. — Кадифени ръкавици. Не се тревожи.