Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (55)

Десета глава

Време беше да си даде почивка. Отново в кремълския си кабинет след конференцията в Потсдам, Сталин се чувстваше изтощен и болен.

Той беше повелителят на света. Можеше ли да си представи това, когато баща му Бесо му показваше как се заковава подметка на ботуш в обущарницата си в Гори? Когато надяна дяконския черен стихар с бяла якичка в Тифлиската семинария? Когато бродеше из планините с пушка през рамо и магарета, натоварени с плячката от банковите си обири? През онези години на заточението в Сибир, когато ловеше риба заедно с ескимосите и съблазняваше селските момичета? Но мисията му все не беше завършена. Все още никой не го подкрепяше: съпруги, приятели, другари — всички те бяха глупаци, слаби хора или предатели. През какви изпитания трябваше да премине заради тях! Рузвелт, от когото се възхищаваше, беше мъртъв; Труман бе дребен търговец, а не държавник. Чърчил бе загубил изборите. Що за система бе тази, която изхвърля човека, който току-що е спечелил войната? Това бе напълно необяснимо, особено като се има предвид с кого го бяха заменили: Атли приличаше на провинциален началник-гара. Освен това Атли беше социалист, а той презираше социалистите, считаше ги за либерални мухльовци и лигльовци, по-лоши и от империалистите. Кинжал в гърба, това заслужаваха те.

Сега американците имаха своето ново оръжие с изумителна разрушителна сила, атомната бомба, и затова, тъкмо когато бе победил, трябваше отново да мобилизира цялата си енергия, за да ги настигнат. Смущаващото изтръпване в тила, болките в ръцете и слабостта в крайниците непрекъснато се засилваха и специалистите казваха, че трябва да си почине. Не бе излизал в отпуск от 1937 година, така че реши да прекара известно време във вилата си на Черно море. Щеше да се наложи да остави Молотов и Сатинов да го заместват и те щяха да оплескат всичко, разбира се. Бяха прекалено доверчиви. Не виждаха враговете. Приличаха на слепи котета. Но все едно, влакът му бе вече подготвен. Оставаха още едно-две неща, които трябваше да се свършат, преди да потегли.

Сталин вярваше, че притежава изключителен талант за съчиняване на филмови сценарии и че е можел да стане писател, ако бе избрал това поприще — помнеше вълнението, което беше изпитал, когато публикуваха юношеските му стихове. Сега четеше всички сценарии и даваше благословията си за всеки филм, който се снимаше в студията на „Мосфилм“. Във влака на връщане от Потсдам бе прочел сценария на Айзенщайн за „Иван Грозни“ II. Никак не го беше харесал.

В малкия киносалон до кабинета му с петнайсет кресла, тапицирани с тъмночервено кадифе, се бяха събрали седмината ръководители, плюс министъра на киното, онзи кретен Болшаков. Към тях щеше да се присъедини и сценаристът Ромашкин, за да изгледат някои епизоди от втората част на „Катюша“, която се снимаше по това време. Сталин помнеше, че дъщерята на Ромашкин, Серафима, бе свързана по някакъв начин с Василий и с Детското дело — но не можеше да си спомни много добре докъде точно бе стигнало следствието. (Тъкмо заради това щеше да се види по-късно с Абакумов.)

Прожекцията започна, Сталин гледаше епизодите и ги одобряваше — до сцената, в която София Цейтлин целува актьора, изпълняващ ролята на съпруга й.

— Вулгарно е — каза той. — Целувката е твърде дълга! Това е в разрез със съветския морал. Погледнете как я е сграбчил! Целувката трябва да се махне. Какво те е прихванало, Болшаков, че си пуснал тази гадост?

— О, другарю Сталин, мислех, че сцената е наред, но никога не бих я пуснал, без да ви я покажа.

На Сталин му доставяше удоволствие да гледа как Болшаков трепери от страх.

— Как мислите, другари? Да му простим ли, или да го накажем? — Стана и пафкайки лулата си, закрачи напред-назад пред екрана. — Да му простим? Или да не му простим?

Единствените звуци, които се чуваха, бяха пафкането и скърцането на кожените му ботуши. Никой не обели и дума. Лицето на Болшаков бе зачервено, плешивото му теме лъщеше от пот.

— Да простим или да не простим? Добре, Болшаков, ще ти простим. Но следващия път обуздавай целувките!

После даде на Ромашкин инструкции по нова задача: да напише сценарий за „Иван Грозни“ II. Пренаписването на сценария не можеше да се повери на Айзенщайн.

— Не показвай само, че Иван е бил жесток. Покажи защо е трябвало да бъде жесток. Ясно ли е?

Ромашкин си записа дадените му наставления, но към края на срещата попита дали може да включи и роля за съпругата си, София Цейтлин.

— Разбира се — каза Сталин. — Е, каквото е добро за гъската, е добро и за гъсока, така че — защо не?

София Цейтлин беше красавица, считана от всички за голяма изкусителка. (О, да, маршал Шако се мислеше за голям рицар, но поразказа това-онова, след като си получи заслужения пердах.) Обаче нейната външност, с тези дръзки черни очи и гъсти вежди, беше еврейска, името Цейтлин беше еврейско и Сталин се питаше дали е достатъчно рускиня… Евреите бяха навсякъде; искаха да си присвоят дори самата война, като твърдяха, че те, а не руснаците, са пострадали най-много от нацистите. Някои от тях искаха своя собствена ционистка държава на Крим, други искаха нова Юдея в Палестина. Те не бяха лоялни — никога и към никого. Дали пък наистина не бяха на страната на Америка? Дори любимката му Светлана се бе омъжила за евреин. Тези евреи се вгризваха като червеи дори в собственото му семейство.

Отново му се виеше свят и затова нареди да го закарат в Близката дача, където легна на дивана в кабинета си. Абакумов, сега повишен в министър на държавната сигурност, вече бе там, очакваше го, застанал мирно, и през следващия половин час му докладва за арестите в Берлин и за украинските националисти, които предстои да бъдат екзекутирани, за новите сведения относно американските ядрени разработки, получени от английските агенти на КГБ, и за случая с ареста на шведския граф в Будапеща.

Сталин опитваше да се концентрира, но ставите го боляха, както винаги след заточенията в Сибир. Абакумов бе недодялан полицай, отявлен простак, но слава богу, си знаеше работата.

Той стигна до авиаторското дело. Маршал Шако бе пречупен, обвиняваше за своите погрешни проекти всички останали, дори Сатинов, наклеветил бе и маршал Жуков, че преувеличава своята роля за постигането на победата. „Хубаво, помисли си Сталин, ще покажем на Жуков кой е шефът тук!“ Детското дело беше приключило и преди да бъдат освободени, децата бяха признали, че са писали антисъветски материали.

В крайна сметка излезе, че не Серафима, дъщерята на Ромашкин и Цейтлин, е стояла зад заговора. Абакумов беше разкрил врага, който бе окуражавал децата да се обърнат към антисъветския романтизъм и да се правят на вождове: престъпникът, който бе направил самопризнания, беше не друг, а писателят Беня Голден, който някак си бе успял да се промъкне в 801-во училище като учител.

— Мислех, че сме се разправили с него преди войната — каза Сталин.

Абакумов се готвеше да обясни, но Сталин махна с ръка.

— Може би този път, когато приключим с него, ще бъде по-къс с една глава. Но все пак трябва да накажем децата, нали?

— Да, другарю Сталин. Но има допълнително развитие, за което трябва да ви докладвам. Вместо да прилагам физическо насилие, аз освободих предварително Серафима, очаквайки тя да ни отведе до някои свои неподходящи връзки. От информатора в училището бяхме научили, че тя се среща с някого. Казано ни бе, че нейният обожател й оставя бележки в определени чуждестранни книги в Дома на книгата.

— Кои книги? — полюбопитства Сталин. Той обичаше книгите.

Абакумов започна да преглежда бележките си и Сталин се размърда нетърпеливо.

— Романи от Хемингуей, Едит Уортън, Голсуърти.

— Добър вкус — каза Сталин, който бе забелязал, че Абакумов очевидно не бе чувал нито едно от тези имена.

— Да, да. Ние, естествено, я следяхме и тя ни отведе до Болшой театър, а оттам и до любовното гнездо. Установихме, че редовно се среща с млад американски дипломат. Подслушвахме апартамента. Той й направи предложение за женитба и тя прие.

— Любят ли се в този апартамент?

— Да, другарю Сталин.

— Тя е само на осемнайсет години. Като баща… — Но си спомни, че неговата дъщеря Светлана бе имала връзка с четирийсетгодишен женен сценарист, когато бе на шестнайсет. Евреин! Тогава й беше ударил шамар!

— Американецът също е млад — продължи Абакумов, — но цялата тази работа е неприятна. От 1941 г. насам сме разрешили на повече от 8000 съветски жени, които са се срещали със съюзнически офицери или дипломати, да заминат със своите партньори зад граница, затова предполагам, че и на Серафима ще разрешим да замине за Америка с годеника си, но като се има предвид видното й семейство…

Сталин отново се отпусна назад на дивана, дръпна от цигарата и затвори за миг очи. Страната беше в развалини, заобиколена от врагове, пълна с чужди агенти, заплашена от Америка. Дисциплината бе наложителна. Но това момиче бе влюбено. Беше младо.

Лежало беше в затвора. Защо младите трябваше да се влюбват? Спомни си своите съпруги, множеството си приятелки и си помисли унило: „Ако бе имало повече любов в живота ми… Но ние, болшевиките, сме военен религиозен орден като рицарите тамплиери. Революцията винаги беше на първо място. Аз не бях никакъв съпруг и сега съм сам. — Въздъхна. — Винаги сам“.

— Мисля, че трябва да им отпуснем още месец за тези военновременни връзки — каза накрая. — След това вратите се затварят.

Току-що си бе спомнил, че Серафима е дъщеря на еврейка. Отново евреи.

* * *

Беше рожденият ден на Сатинов и преди да потегли към къщи, той забеляза, че в таблата за входящата му кореспонденция се бе появил плик с отпечатан на машина надпис: „Др. Сатинов. Секретно“. Когато го отвори, намери вътре само лист, откъснат от сборник с разкази на Чехов. Нямаше нищо друго, така че започна да го чете.

Беше чел много малко, Сталин често му казваше, че трябва да чете Чехов, за да обогати знанията си. „Аз съм стар, но никога не спирам да се уча“, казваше Сталин, ала Сатинов винаги беше твърде зает.

Сега зачете тази страница от разказ, озаглавен „Дамата с кученцето“. Героят и героинята, и двамата щастливо женени за други, се срещат в курорта Ялта и между тях възниква връзка. Там беше написано: „Те се обичаха като най-близки хора, като мъж и жена, като скъпи приятели. Мислеха, че самата съдба ги е създала един за друг“. Мислите, които се въртяха в главата на мъжа, докато отиваше да се срещне с любимата, бяха предадени по следния начин: „… Никой не знаеше за това, навярно и никога нямаше да узнае. Той имаше два живота: един открит за всеки, комуто бе нужно да знае, пълен с общоприети истини и общоприети лъжи, и друг, който протичаше в пълна тайна. И по някакво странно, може би случайно стечение на обстоятелствата всичко, което бе важно, интересно и необходимо за него, всичко, в което бе искрен и не се самозаблуждаваше, което бе същината на съществуването му — всичко това ставаше тайно от другите“.

Този пасаж бе отбелязан. Сатинов натисна звънеца на бюрото си. Чубин, секретарят му, се появи незабавно с бележника, молива и адамовата си ябълка.

— Изпрати някого в Дома на книгата да купи разказите на Чехов.

— Сега ли?

— На мига, Чубин. Погрижи се в него да е включен разказът „Дамата с кученцето“.

И докато четеше, имаше чувството, че чете за себе си и за Дашка. Наистина нямаше по-хубав подарък от този.

* * *

В последния ден от срока родителите на децата от Детското дело бяха повикани в училището малко преди края на часовете. Сатинов се срещна с Тамрико пред директорския кабинет. Тя се тревожеше от онова, което щяха да чуят вътре. Каза му шепнешком:

— Ами ако трябва да се върнат в затвора? Ако отново ги арестуват? Просто не бих понесла да ги загубя за втори път.

Сатинов я целуна по челото.

— Марико няма да бъде засегната. Дори за Джордж няма да е толкова лошо, както се опасяваш.

След малко пристигнаха Генрих и Дашка Дорови заедно с другите родители. Бащата на Серафима, сценаристът Константин Ромашкин, също бе тук; Сатинов знаеше, че София е на снимки. Тамрико, която стоеше плътно до него, пъхна ръката си в неговата, той я стисна и забеляза с внезапна тъга, че Дорови правеха съвсем същото. Елена Титоренко и Инеса Курбская бяха сами.

Директор Медведева още бе отстранена, така че вратата отвори старият учител по математика другарят Нуделман, който ги покани да влязат.

— Моля, седнете. Давам думата на другаря полковник Лихачов, който е дошъл да ви информира — каза той.

Полковник Лихачов, в армейска униформа, поздрави другарите Сатинов и Доров, но едва кимна на жените. Какъв чаровник бе само този мъчител! Сатинов прогони от съзнанието си мисълта, че малката му Марико е била в ръцете на това влечуго.

Лихачов примигна, сякаш здравословната светлина в тази стая с весели плакати и пъстри мушката бе непривична за него. Отвори кожената си чанта и извади бежова папка, на която пишеше „МДС — Министерство на държавната сигурност“ и „Строго секретно“. Тя съдържаше само един лист.

— Другари и граждани, децата, все ученици в 801-во училище — подхвана надуто той, след което прочете имената им. Джордж Сатинов беше на първо място.

Тамрико стисна по-силно ръката на Сатинов, а той си представи, че и Дашка стиска ръката на Генрих, защото двете майки мислеха за своите малки деца, ужасени от мисълта, че може отново да бъдат изпратени обратно в затвора. Спомената бе и Марико. След нея последва Минка Дорова. Лицето на майка й замръзна в очакване на следващото име. Да, Сенка Доров. Дашка изстена тихо, когато го чу. Сатинов имаше чувството, че чува как бият сърцата на всички родители в стаята, но може би чуваше само своето, защото изведнъж осъзна, че страда не само за една майка и едно дете, а за две майки и две деца.

— Всички гореспоменати подписаха самопризнания за конспиративна дейност против съветската държава и затова, съгласно член 158, могат да бъдат осъдени на десет до двайсет и пет години затвор, а за онези над дванайсетгодишна възраст, тоест всички гореспоменати престъпници, с изключение на Марико Сатинова, на шест години, и Сенка Доров, на десет, включително и на най-тежкото наказание.

Тамрико ахна и пръстите й в ръката на Сатинов се разтрепериха. Дашка сложи длан на устата си.

Лихачов я стрелна с поглед, после продължи да чете. За момент Сатинов се питаше дали не беше сглупил, като бе посъветвал Генрих Доров да нареди децата да подпишат самопризнанията. Не бе ли направил огромна грешка? Дали Абакумов — и Сталин зад него — беше измамил всички им?

— Обаче — продължи Лихачов — поради младостта на посочените престъпници тримата съдии решиха да не ги подвеждат под отговорност по този параграф и вместо това им наложиха следните наказания.

В стаята бе съвсем тихо, на Сатинов дори му се струваше, че чува свистенето на машините, които метяха улицата отвън.

— Осъждаме ги на един месец изселване в Алма Ата, Казахстан, ако е нужно придружавани от възпитатели или бавачки. Посещения на родителите се разрешават веднъж седмично.

По бузите на Тамрико потекоха сълзи, сълзи на облекчение! Четири седмици изселване с придружители си беше лятна ваканция, най-хубавата възможна — дори за Марико, която можеше да замине с любимата си бавачка Лека!

Сатинов тихичко благодари на другаря Сталин за разумното решение, за проявената справедливост. Знаеше, че ако пожелае, можеше да го арестуват по авиаторското дело, но това не му изглеждаше вероятно. Децата бяха свободни, Тамрико и Дашка бяха в безопасност! Само това беше важно. Гледаше ги как разговарят на няколко крачки пред него, възхищаваше се и на едната, и на другата и се чудеше как бе успял да събере и двете в живота си. Затова почти не чуваше какво му говори Генрих Доров, който се бе изравнил с него.

— Облекчение е, че този случай приключи без лоши последствия — каза Невареното пиле, като се огледа, за да се увери, че никой друг не го чува. — Но трябва да ви предупредя като приятел, другарю Сатинов: боя се, че в ръководството на Министерството на авиацията и в самолетостроителния завод в Сатиновград има много нередности. Ще ми отнеме две седмици, докато завърша доклада си и го внеса в Централния комитет. Когато му дойде времето, ще трябва да се срещнем, за да изгладим проблемите. Но обещавам да не ви задържам твърде дълго.