Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (31)

Седемнадесета глава

Сутрин ли беше, или дълбока нощ, средата на лятото или мразовита зима? Сенка Доров знаеше само, че е много уморен и много гладен и че отново е седнал срещу полковник Лихачов в стаята за разпити, която сега бе целият негов свят.

„По-умен съм от теб, стар грозен побойнико“, помисли си той, когато погледна Омара. Признал бе, че е взел Кадифената книга, но без умисъл. Когато я бе видял там, на моста, веднага я беше грабнал. Вечерта, преди да угасят лампите в стаята му, бе прочел всички онези глупости за политбюрото на романтиците и министъра на любовта и бе разбрал, че тетрадката трябва да бъде скрита. Но бе допуснал две ужасни грешки — първо, не я беше унищожил, и второ, бе казал на своя доносничещ брат. Обаче на последния разпит бе успял да намери нещо, което да даде на чекистите, нова нишка в разследването: „Веднъж, докато се разхождахме по улица «Горки», видяхме Серафима — и д-р Рим я следеше, вървеше на стотина метра зад нея“. Да, посочил бе смешния Рим като тайно влюбен до уши обожател на Серафима и се чудеше дали бяха арестували и него.

Вонята на Лихачов го върна отново на земята. Анализирал бе Омара (в края на краищата прекарваше часове с този ужасен човек) и бе констатирал: одеколон, пот, салам, чесън, твърде много водка, урина — да, също както в училищните тоалетни.

И все пак изпитваше огромна нужда да угоди на този убиец, да спечели благоразположението му. Той разполагаше с абсолютна власт над него и семейството му, но Сенка беше решен да не казва на никого нищо, във всеки случай поне нищо важно. Спомни си, че баща му, другарят Генрих Доров, казваше често: „Дискретността е една от основните болшевишки добродетели“, а той беше умен и важен човек (макар и мрачно сериозен — никога ли не се смееше?). Да, дори мама признаваше със смях, че е темерут. Сенка обичаше майка си особено много. Със силата на волята си успяваше да усети присъствието й дори тук: прекрасния й парфюм (тя казваше, че идвал чак от Париж), който различаваше дори от сладкия дъх на кожата и аромата на косата й. Обаче баща му разбираше болшевизма по-добре от нея: Генрих Доров, който беше работил като секретар на Сталин, често повтаряше: „Партията е винаги права“. Но тогава защо родителите му си шушукаха разни неща, щом партията беше винаги права? Тук имаше някакво несъответствие, някакво противоречие, което не можеше да бъде обяснено дори от родителите. Той въздъхна, когато му мина тази мисъл. Възможно ли бе това да е част от някакъв код? В обикновените неща често имаше кодове. Той обичаше да чете басните на Езоп и баща му му бе обяснил, че партийните ръководители използват специален таен език, който бил езоповски език, с много двусмислици. Затова Сенка винаги разпознаваше езоповския език, когато четеше вестници или слушаше новините по радиото, а тук, в Лубянка, изследваше всеки въпрос, за да види дали в него няма някакъв код. Но в интерес на истината все пак трябваше да признае, че би се чувствал много по-удобно в своя професорски костюм, отколкото в тази пижама.

— Е — каза Омара с нов, развеселен тон, — чувам, че винаги носиш костюм и метеш листа, вместо да играеш гимнастика в училищния салон. Странно момче си ти, а?

— Другарю полковник — изтърси Сенка, насърчен от тази мрачна приветливост, — когато дойде мама, моля ви, бихте ли й казали да ми донесе костюма?

Устните на полковник Лихачов се изкривиха в опасна усмивка.

— Съветското дете трябва да носи къси панталони и чорапи три четвърти.

— Да, но за мен костюмът е въпрос на достойнство.

— Въпрос на достойнство ли? Един костюм? — Лихачов прихна, после извади своята палка и удари по масата.

Сенка наведе глава, очите му се вторачиха в палката. Страх го беше, разбира се, но бе достатъчно умен и да си придаде вид на уплашен; видя, че страхът му се понрави на Омара.

— Тази вечер един бърз въпрос към теб, Сенка. Кой от вас познава наистина Пушкиновия „Онегин“?

Сенка разгледа въпроса от всички страни: можеше ли да навреди по някакъв начин на майка му и баща му? Не виждаше как би им навредил. Можеше ли да навреди на сестра му Минка? Не, и тук нямаше никаква скрита опасност. Беше озадачен. Това като че ли беше въпрос, на който можеше спокойно да отговори, но какъв бе смисълът му на езоповски език? Дали в този случай Пушкин бе национален поет (добре), или романтичен аристократ (зле)?

— Започвай да говориш, момче, или ще усетиш това през лицето си. — Омара размаха палката. — Кой от приятелите на сестра ти най-добре познава „Онегин“?

Сенка избра момчето, на което се надяваше това да навреди най-малко.

— Андрей Курбски. Можете да го попитате.

* * *

Капитолина Медведева бе временно отстранена от длъжност. Въпреки че нейният главен обвинител, Рим, бе арестуван, решенията й по отношение на Андрей Курбски и Беня Голден се разследваха. Същата вечер тя седеше в дома си и се питаше дали ще я унищожат. Изправили я бяха пред контролната комисия в отдел „Образование“ на Централния комитет. Най-вероятно щяха да я уволнят и след това да я арестуват. Никога повече нямаше да преподава. Не беше изключено и да я пратят в лагер. Възможно беше дори да бъде екзекутирана. Най-малкото щяха да я изселят. Време беше да си направи план. План за оцеляване.

* * *

„Аз зная коя съм — каза си Серафима, докато Лихачов я разпитваше. — Зная, че обичам и съм обичана. Нищо друго не е от значение.“ Докосна белега, който наричаше своя змийска кожа, и чу гласа му да декламира тяхното стихотворение. Но Лихачов отново я питаше нещо.

ЛИХАЧОВ: Кой е твоят любовник, курво? Кой е НВ? Как се казва новият вожд?

СЕРАФИМА: Не е имало никакъв нов вожд и не зная какво означава НВ.

ЛИХАЧОВ: Не ми се прави на светица, момиче. Продала си се на контрареволюционен заговор и котараците от целия град са тичали подир разгонения ти задник. Сега отговаряй на въпросите ми или ще съжаляваш. Джордж Сатинов ли беше твоят любовник? Влад Титоренко? Или Андрей Курбски?

СЕРАФИМА: Не. Андрей искаше да ме защити. Джордж е приятел. Не зная за какво говорите.

ЛИХАЧОВ: Курбски е син на враг на народа. Инокентий Рим твой любовник ли беше?

СЕРАФИМА: Не! Д-р Рим е много стар. Почти на четиридесет е! Не мисля, че някое момиче би се влюбило в д-р Рим.

ЛИХАЧОВ: Предателка, която е способна да участва в заговор срещу съветската власт, е способна и на сексуални контакти с д-р Рим. Недей да лъжеш партията! Ние разполагаме с писмата. Намерихме ги в стаята ти. Нека ти прочета това: Скъпа Татяна — знам, че това си ти, Серафима Константиновна, — писмата ти достигнаха до разтуптяното сърце на влюбения болшевик, твоя красив педагог. В часовете ми по комунистическа етика аз не откъсвам поглед от теб. Пея за теб по коридорите на училището! Твой Онегин (Да, разбира се, това съм аз, Инокентий!) Арестантке, приятелите ти ни казаха, че са видели Рим да върви подир теб по улиците. Признай, че този учител те е съблазнил. Каква перверзия поиска от теб? Содомия? Ако ме лъжеш, ще изгниеш в лагерите! Признай!

СЕРАФИМА: Не, той ми изпращаше тези писма. Смаяна бях. После ми стана смешно. Това е.

ЛИХАЧОВ: Защо не съобщи за тях?

СЕРАФИМА: Не знаех какво да правя. Ако бях съобщила за това, нямаше ли да обвинят мен? Той беше важна личност в училището, а аз скоро завършвам. Помислих си, че ще е най-добре просто да запазя писмата и да не му обръщам внимание.

ЛИХАЧОВ: Ти си лъжлива проститутка. Когато претърсихме дома му, намерихме любовните ти писма до него! Ето, прочети това: СЛАДКОГЛАСЕН ПЕВЕЦО, СКЪПИ ОНЕГИН… ЦЕЛУНИ МЕ КАТО ИСТИНСКИ КОМУНИСТ. САМО ТВОЯ ТАТЯНА. Лъжеш органите на Комунистическата партия! На ти!

СЕРАФИМА: Моля ви, не ме наранявайте. Господи, кървя.

ЛИХАЧОВ: Признай или ще ти избия зъбите. Ще заприличаш на беззъба баба, която смуче венците си. Тези писма твои ли са?

СЕРАФИМА: Никога не съм ги виждала. Не съм ги писала аз, кълна ви се. Някой си е направил шега с д-р Рим. Вие знаете всичко и съм сигурна, че знаете дори кой се е закачал с д-р Рим. Може би някой от учениците му?

ЛИХАЧОВ: Органите знаят всичко. А учителят Голден? И той ли ти беше любовник?

СЕРАФИМА: Не!

ЛИХАЧОВ: Ти ли му беше любимата ученичка?

СЕРАФИМА: Защо ми задавате тези въпроси?

ЛИХАЧОВ: Защото си хубаво момиче, а той е развратник. (Пауза.) Трябва да ти задам един въпрос, който е деликатен, защото е свързан с ръководителя на съветската държава. Познаваше ли се с генерал Василий Сталин? Двамата с него имали ли сте някога неморални отношения?

* * *

Неотличаваща се с нищо бяла вила в Бабелсберг, Берлин. Сталин лежеше на диван, подобен на онзи в неговата Близка дача, в библиотека, пълна със същите книги и списания. Първите му срещи с Чърчил и Труман бяха предвидени за по-късно същия ден и той бе облечен в своята униформа на генералисимус: бяла куртка само с една звезда и златни пагони, обувки с връзки и син панталон с ръб и червени лампази, вместо напъханите в ботушите широки панталони, които предпочиташе обикновено.

Иззад вратата долиташе шумът на генералния щаб: рев на мотори, телефонен звън, тропане на ботуши по мраморните подове, тракане на пишещи машини.

Но той не беше сам, пред него стоеше синът му Василий в пълна униформа, едва ли не изпънат в стойка „мирно“, сякаш не бе член на семейството, а обикновен генерал от авиацията.

— Сядай, сядай — каза Сталин.

Василий седна, ала беше напрегнат.

— Как си, Васка? — меко попита Сталин. Искаше му се да попита какво правят горките му жена и дете, но това май щеше да е само загуба на време. Той знаеше много добре как са: не бяха щастливи.

— Добре съм, татко.

— Както виждаш, аз съм зает. Никой не може да свърши нещо самостоятелно, разбираш ли? Казваш им какво да правят, а те или не се съобразяват с теб, или оплескват всичко.

— Разбира се, татко. Само ти можеш да вземаш решенията за всичко.

— Виждаш, че съм уморен, не съм много добре.

— На мен ми изглеждаш много добре, татко. Поздравления за новия чин генералисимус.

— Пфу! — Сталин пренебрежително махна с ръка. — Тук имаме да вършим много работа. — Според сведенията, получени от английските му агенти, през следващите два дни Труман щеше да му каже, че Америка вече разполага със своята атомна бомба, която ще хвърли в Япония. Той щеше да се престори, че не знае нищо за бомбата. Но ако огромната й мощ не беше преувеличена, щеше да е принуден да форсира съветската атомна програма, за да се сдобие за невиждано кратък срок със собствена бомба. Титанично усилие. Само най-добрият му организатор, Берия, можеше да се справи с това… Спечелил беше войната, в продължение на четири години бе работил по шестнайсет часа на ден, в най-критичните моменти в началото понякога дни наред беше спал на походно легло в кабинета си. Но вече бе разгромил Германия и бе завладял половин Европа. И тъкмо когато празнуваше своята победа, американците се сдобиха с тази нова бомба, което означаваше, че ще трябва отново да премине през всичко това. Враговете му все още бяха силни и се налагаше да бъде по-суров, по-могъщ и по-бдителен. Никой не биваше да разбере колко е болен.

— Татко… — поде Василий и Сталин, чиито мисли бяха много далече, съсредоточи вниманието си върху болнаво сивкавото лице на своя син. Това бе лице на алкохолик.

— Васка — каза Сталин, чийто глас изведнъж беше станал по-хладен и делови. Нямаше много време и момчето му досаждаше, караше го да се срамува и го нервираше. Какво би си помислила покойната му съпруга Надя за този жалък нехранимайко? Щеше да обвини него, разбира се! — Бил си споменат във връзка с Детското дело. Чекистите казват, че си преследвал дъщерята на София Цейтлин. Вече си генерал и женен мъж. Веднъж вече те отстраних от служба и те понижих. Престани да тичаш подир фусти, престани да пиеш. Правиш за смях не само себе си, но и мен. Ще ти зададат някои въпроси. Отговори им изчерпателно, за да не ми се налага да чувам повече за това.

Василий наведе глава.

— Да, татко, обещавам. Но този случай е свързан с дъщерята на маршал Шако, Роза, и исках да поговоря с теб за него.

— Казвай.

— Става дума за конструкцията на нашите изтребители и за това, че те падат твърде често.

Сталин рязко се надигна и седна.

— Какво говориш? — Той беше специалист по военните технологии и ако нещо се объркаше, това означаваше или некадърност, или саботаж. И двете бяха престъпления.

— Нашите самолети, особено яковете и миговете, падат седем пъти по-често от английските „Хърикейн“ и „Спийтфайър“. Много пилоти загинаха и във военновъздушните сили се трупа силно недоволство.

— Защо не си ми го казвал? — Сега Сталин го слушаше най-съсредоточено и Василий, който само допреди секунди не бе нищо повече от гузен мухльо, засия под палещите лъчи на пълното му внимание.

— Докладвах за това най-подробно на маршал Шако и министъра на авиационната промишленост Титоренко.

— Тяхната реакция?

— В общи линии те настояха да не разкривам тези факти пред вас. Да не спираме производството. Да жертваме още машини и пилоти.

Сталин беше обзет от ярост — мислеше за самоотвержените млади пилоти, загубили живота си в дефектните самолети, и за престъпниците, които са саботирали производството. Пое въздух. Трябваше да остане спокоен, да пази силите си за своята свещена мисия в световната история.

— Нали не очерняш името на съветски герой като Шако само защото ми се е оплакал от твоето поведение? Това би било непростимо за мой син, Васка.

— Не, това е саботаж — отвърна Василий. — Трябва да се направи нещо.

Сталин веднага почувства, че това разкритие запушва идеално пробойната, отворена от една от най-големите му тревоги. Може би момчето все пак не беше чак толкова глупаво.

Той отиде до бюрото и вдигна специалния телефон за Поскрьобишев, който седеше отвън до вратата.

— Доведи обратно Абакумов. — Обърна се към Василий: — Почакай отвън, момче.

Когато влезе, Абакумов се поклони на Сталин и само идея по-малко раболепно на Василий, който на излизане мина покрай него.

— Посетихте ли канцеларията на Хитлер? — попита Сталин.

— Да, другарю Сталин.

— И аз се канех да й хвърля един поглед, но после се отказах. Да оставим това на Чърчил и на Труман. Другарят Сталин не прави туристически обиколки.

Каза му за твърденията на Василий.

— Проверете Шако и Титоренко. Направете каквото е нужно.

Абакумов знаеше, че когато Сталин каже „направете каквото е нужно“, това означава „арестувайте ги“.

— Децата им са замесени в Детското дело — каза Абакумов.

— О, горките деца. — Сталин запали цигара и струите синкав дим се обвиха около него. — Но трябва да бъдат наказани. Семействата им може като нищо да са прогнили до костите.

— Другарю Сталин, другарят Сатинов отговаря за самолетостроенето. Да проверя ли и него?

— Не. Разберете каквото можете. Малко натиск няма да навреди. Привлекли ли сме вниманието на другаря Сатинов? Ако е виновен, ще отговаря пред Централния комитет. Но той работи много. — Сталин замълча, потънал в мислите си. — Знаете ли, някои от нашите генерали се държат така, сякаш сами са спечелили войната.

— Вие спечелихте войната, другарю Сталин — каза Абакумов.

Сталин се намръщи.

— Не говорете глупости, другарю Абакумов. Народът спечели войната, народът.

— Да, разбира се, другарю Сталин, но много от генералите ни са корумпирани. Главите им са се замаяли от титлите и аплодисментите. Апартаментите им са пълни с картини, килими и мебели, докарани с влакове от цяла Европа.

Сталин изръмжа в знак на съгласие.

— Ние, болшевиките, не проявяваме търпимост към корупцията. Върнете се в Москва и свалете кадифените ръкавици. Проверете генералите и веднага се заемете с арестуваните. Василий казва, че пилотите вече не смеят да летят със самолетите си. Това е престъпление.

Сталин притвори очи. Абакумов беше тъпак, но този път като че ли беше разбрал кодираните му сигнали. Нима всички герои в историята — Чингис хан, Иван Грозни, Надир шах, Наполеон — не бяха говорили със загадки?

Абакумов отдаде чест.

— Ще докладвам, другарю Сталин — каза той и тръгна към вратата.

— Да, и, другарю Абакумов? — Чекистът се обърна. — Когато бях още ученик в семинарията, винаги бях любопитен да знам нещо повече за приятелите си, затова проучвах родителите. Успявах да науча всичко за родителите, като говорех с децата. Когато се върнете в Москва, ще си спомните за това, нали?

* * *

Херкулес Сатинов се прибра в дома си късно вечерта, но щом отвори вратата, Тамара се хвърли в прегръдките му, сякаш го беше чакала. Беше толкова разстроена, че почти не можеше да говори и лицето й бе станало на петна от плач. Чу и прислужницата Лека да хлипа отзад.

— Трябва да направиш нещо. Трябва да говориш със Сталин! — извика Тамара.

При споменаването на това име лицето на Сатинов се вкамени и погледът му стана остър. Той хвана жена си за ръцете и я отведе в кабинета. Джордж беше в Лубянка повече от седмица и бяха минали три дни, откакто мислеха, че той ще бъде освободен. А още нямаше никаква вест.

— Обади се на Сталин! — крещеше Тамара. — Веднага! Сама ще му се обадя!

Сигурно децата я бяха ядосали — или пък… не! Да не би нещо да се бе случило с Джордж? Вече беше загубил един син. Щеше ли да понесе загубата на втори?

— Тамрико, успокой се. Кажи ми какво се е случило.

— Отведоха Марико! Тя е на шест, Херкулес. Как ще оцелее там, вътре? Какво да правим?

О, боже, малката Марико, единствената му дъщеря, неговото съкровище! Горният край на бузата му започна да пулсира, заля го изгарящ гняв. Заболя го от това унижение. Помисли си: „Анализирай какво означава това. Подреди отделните късчета от играта, в която няма случайни съвпадения“.

Сталин бе специалист по изненадите и той от доста време опитваше да ги предугажда, когато може. По-рано същия ден бяха задържани маршал Шако и петима други генерали. Знаеше, че арестите са свързани със самолетите, че са насочени срещу него като шеф на самолетостроенето. Но Марико! Това бе недостойно за един болшевик, недостойно беше за Сталин.

Телефонът иззвъня. И двамата подскочиха. Сатинов вдигна слушалката.

— Сатинов. Слушам… Другарю Абакумов, благодаря, че се обадихте — погледна Тамара и направи успокояващ жест. Тамара стана, притисна се към него и сложи глава на рамото му и той я прегърна със свободната си ръка. — Да, естествено, разтревожени сме… Да, Тамара е разстроена. Марико е само на шест години, другарю генерал, тя сигурно много се е изплашила и…

— Кажи му, че Марико не яде яйца — каза Тамара. — Алергична е и й премалява, ако не хапне една бисквита в единайсет часа. Не си е взела плюшените кученца, а без тях не може да заспи. Кажи му, Херкулес!

Но Сатинов вдигна пръст, предупреждавайки я да замълчи.

— Другарю генерал, знам, че Марико е била на моста онази вечер, и разбирам, че органите са длъжни да разследват случая. Щом показанията й са от решаващо значение, тогава съм съгласен, че трябва да бъде разпитана. — Слуша известно време и след това каза: — Разбирам, Тамара ще идва два пъти, в осем часа сутринта и в осем вечерта. Благодаря ви, другарю Абакумов… Болшевишки поздрави и на вас.

Сатинов сложи слушалката и стисна силно Тамара в прегръдките си, каза й, че ще й позволят да иде при Марико още същата вечер и да я посещава в Лубянка два пъти дневно, докато траят разпитите, както и да й носи храна.

— Как могат да постъпват така? — каза Тамара. — Що за хора са те? Кажи на Сталин! Обади му се!

Тя не знаеше, че Сталин е на Потсдамската конференция, местонахождението му беше държавна тайна. Сатинов държеше Тамара много близко до себе си, косата и тилът й бяха притиснати до лицето му и той вдишваше сладкия аромат, който му напомняше за дом и деца.

— Органите действат само по разпореждане на върховната власт — каза той и тя го разбра. Абакумов никога не би дръзнал да арестува дъщеричката на член на Политбюро без разрешението на Сталин.

— Херкулес — каза тя тихо, — как ще понеса всичко това? Просто не зная дали ще мога. Чувствам, че умирам отвътре! Толкова я обичам… — Тамара плачеше в прегръдките му и изглеждаше толкова крехка и слаба — струваше му се, че може да преброи всяка костица от тялото й. — Как да го преживеем?

— Ще го преживеем — пошушна й той, — защото сме длъжни.

* * *

— Не ни разигравай повече, Андрей. Опъваш се прекалено за син на враг на народа — каза полковник Комаров по-късно същата вечер. — Изучаването на Пушкин започва да додява на моя началник, така че или ще изтръгнем от теб всичко с бой, или просто ще отговориш на въпросите ни.

— За Пушкин ли?

— Да. Казват, че ти си специалистът по „Онегин“.

Сега пък какво бяха намислили? Дали не се канеха да откриват курс по поезия? В края на краищата те имаха отдели за всичко, от шев и кройка до медицина и добив на злато, така че защо не и за Пушкин? Но най-вероятно беше някакъв трик.

— Не го познавам и наполовина така добре, както някои хора — каза той.

— НВ. Какво се крие зад това съкращение?

— Вие казахте, че означавало „нов вожд“.

— Сега мислим, че има нещо общо с „Онегин“.

Андрей кимна бавно.

— Мисля, че може и да сте прави. Имам чувството, че НВ може да е някакво кодово име на Роза Шако.

— Много удобно — засмя се Комаров. — При положение че тя е на дисекционната маса с девет грама олово в гърдите.

— Само казвам каквото мисля.

— Нека да ти помогна в мисленето. — Комаров изведнъж скочи и с много бързи движения хвана Андрей за ръката и го дръпна толкова силно, че столът му изхвърча. Вратата се отвори и двама тъмничари се втурнаха вътре, явно и те ядосани, защото го сграбчиха, когато Комаров го срита в коленете и го остави да се гърчи от болка. — Да вървим.

Пресякоха коридора и влязоха в стаята с двойното огледало; тъмничарите го държаха толкова здраво, че ръцете го заболяха. В другата стая жена четеше вестник на глас. Андрей погледна през стъклото и изстена. Беше майка му — тук, в Лубянка.

— О, господи, мамо! Какво правиш тук? — извика той.

— Тя не може да те чуе, нито пък да те види. До гуша ни дойде от вас, калпазани, и шефът каза тази нощ да решим случая на всяка цена. Ако ни помогнеш, ще ти позволим да се видиш с майка си. Но ако не говориш, тя ще получи десет години в Колима. — Комаров повдигна рамене. — Но ти знаеш, че няма да оцелее. Само кожа и кости е. — Дръпна надолу бежов транспарант, покрит с тъмнокафяви пръски. — Е, Андрей?

Той се обърна към Комаров, необразовано конте, незначително във всяко едно отношение, с изключение на това, че имаше властта да решава дали той и майка му да живеят или умрат.

— НВ може да е само едно лице — каза той. — Нина Воронская.

— Нина Воронская. Тя в училището ли е? Веднага ще я арестуваме.

— Не, уважаеми следователю. Тя е действащо лице от „Онегин“, красива светска дама в Петербург.

Комаров се намръщи.

— Но това е невъзможно — каза замислено той. — Защо Николаша Благов ще я вписва в тетрадката си, ако не е реална?

Развитието на случая все повече заприличваше на театрална пиеса. Нищо не беше истинско и Андрей нямаше никаква представа каква ще бъде развръзката. Ала тази смъртоносна измислица можеше да бъде наклонена насам или натам от дума в повече тук и малко лош късмет там.

— Побързай, момче, или с теб ще се случи същото, каквото се случи с баща ти. Двайсет и пет години, помниш ли?

— „Без право на кореспонденция.“

— О, разбира се — ухили се Комаров, — „без право на кореспонденция“.

Подигравателният тон отвори очите на Андрей и му стана кристално ясно: баща му вече не бе между живите. Умрял бе още тук, в Лубянка. Това разкритие, придружено от вида на майка му, го смаза, за пръв път почти го прекърши. Но сълзите също могат да лъжат. Защото за Андрей оцеляването бе всичко. Той имаше още една възможност — да изиграе своята последна карта, заради която щеше да се ненавижда.