Метаданни
Данни
- Серия
- Москва (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- One Night in Winter, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Йорданка Пенкова, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Саймън Монтефиоре
Заглавие: Любов в тъмни времена
Преводач: Йорданка Пенкова
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Прозорец“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: Роман
Националност: американска
Печатница: „Инвестпрес“ АД
Редактор: Любослава Русева
Художник: Буян Филчев
Коректор: Станка Митрополитска
ISBN: 978-954-733-865-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2928
История
- — Добавяне
Десета глава
Сутринта в деня на Парада на победата дъждът се лееше като из ведро върху войниците, танковете, конете и тълпите московчани по улиците, сред които бяха Андрей и майка му Инеса. Той бе единственият от новите си приятели, който нямаше място на голямата трибуна до мавзолея. Екипирани с шапки, галоши и мушами, двамата бяха станали рано, за да си намерят хубаво място в долния край на улица „Горки“, откъдето да гледат парада.
Тълпата изрева.
— Сталин идва! — каза жената до Андрей, когато от тенекиените високоговорители, качени в каросериите на камиони, гръмна „Слава, слава, свята Русия“ на Глинка[1] в изпълнение на оркестър от 1500 музиканти. Андрей и Инеса едва успяха да различат маршал Жуков, който излезе от вратите на Кремъл на бял кон, за да посрещне маршал Рокосовски в средата на площада и да приеме почетния салют. Минаваха танкове, гаубици и конници, колони от стомана и мускули блестяха в дъжда. Зададоха се войниците, които носеха пленените нацистки бойни знамена в червено и черно като в римски триумфален марш, и чуха мощното им УРРАА, докато ги хвърляха в краката на своя вожд, великия Сталин.
* * *
След парада улиците бяха задръстени от танкове и джипове, тълпи от войници и цивилни.
— Колко жалко, че вали — поде Андрей. Но в действителност не мислеше за дъжда. Прегърна майка си през раменете и каза: — Мамо, мислиш ли…
— Дали мисля, че сега баща ти ще си дойде? — прочете мислите му тя. — Шшш. — Огледа се, макар че в този шум от песни, викове и тропот на крака никой не можеше да ги чуе. — Говори по-тихо.
— Сигурен съм, че сега всички ще се върнат. Нали? Чувствам го — каза Андрей шепнешком. — Толкова искам да си дойде. — Никога не си бяха казвали това, защото бе твърде болезнено дори след всичките тези години.
— Скъпи Андрюша, никога не пожелавай нещо твърде силно. Казват, че човек не може да живее без надежда, но надеждата е най-жестоката измама. Аз оцелявам, като не очаквам много.
— Но, мамо, навярно тук има много хора, които са като нас. Сигурен съм, че и те очакват това да се случи. Положително ще има амнистия и всички ще се върнат по домовете си.
Инеса затвори очи за момент, за да събере мислите си и когато погледна нейното измъчено лице, Андрей разбра, че майка му се опитва да бъде твърда заради него.
— Не го забравяй. Никога не го забравяй. Но върви напред, скъпи. Просто гледай напред.
Обля го вълна от разочарование. Отпусна ръце и се отдръпна от нея.
— Имам среща с приятелите на Каменния мост в пет часа.
— Да четете Пушкин ли? Ти с костюм ли ще бъдеш?
— О, мамо, мислиш ли, че ще изглеждам добре с цилиндър и кадифен жакет? Не, вече е късно да търся костюм.
И двамата се засмяха, после Андрей се смеси с тълпата — но по-късно, когато имаше на разположение толкова много дълги нощи, за да премисля всичко, му се искаше да се беше сбогувал с майка си както трябва, да й бе казал, че я обича.
— Пази се, ти си всичко, което имам. Върви! — извика след него тя: пускаше го да влезе в своя нов свят.
* * *
Андрей си пробиваше път нагоре по стъпалата. На моста пееха войници в плащове, нахлупили над очите фуражки със стичащ се по козирките дъжд. Непознати хора се прегръщаха и надигаха шишетата водка, подавани от ръка на ръка. Беше му трудно да вижда надалече през дъжда и мъглата, но когато тълпата се сключи около него, притисна го толкова силно, че краката му се отделиха от земята, погледна назад към червените стени на Кремъл, звездите над кулите, златото на Големия дворец, набраздените от светлина луковици на кубетата зад завесата на дъжда и си помисли, че някъде сред всичко това се намира самият Сталин и с него са другарите Сатинов и Доров, а навярно и София Цейтлин, прочутите личности, които вече познаваше. Дори бе вечерял с тях в „Арагви“. Какво ли правеха те в този момент? Познаваше Сатинов, а Сатинов познаваше Сталин, така че той, Андрей, беше само на стъпка от най-великия човек на земята.
— Андрюша! — Беше Минка, която държеше за ръка Сенка, облечен като възрастен в нов костюм под жълт дъждобран.
— Здравей, Малък професоре — каза Андрей. — Виждам, че майка ти те е пуснала да излезеш.
— И ти ли не си с театрален костюм? — каза Сенка. — Минка също не е. Само онези наивни малоумници ли вземат Играта на сериозно?
Той посочи по-нататък пред тях и Андрей видя Николаша, който стърчеше над всички останали в другия край на моста, където пътят бе преграден, за да се създаде широка пешеходна алея. Той бе издокаран в масленозелен редингот и ботуши, червената му коса бе потъмняла от дъжда. Като разблъска тълпата, за да се добере до края на моста, Андрей поздрави Джордж и Марлен Сатинови, които водеха със себе си и малката си сестра Марико, и кимна на Влад, който също бе костюмиран. Но къде бе Серафима?
— Тя ще дойде, бъдете спокойни — каза Николаша и само след миг лицето му грейна в тържествуваща усмивка. — Видяхте ли?
И ето че Серафима се появи в прогизнала от дъжда синя рокля с кръгла бяла якичка. Андрей не можеше да спре да я гледа. Почти не обърна внимание на Николаша, когато той плесна с ръце и Влад му подаде Кадифената книга.
— Другари романтици — изрече тържествено Николаша, — отбелязвам първото присъствие на Андрей Курбски като пълноправен член, с право да участва в Играта.
Тълпата бе толкова шумна, че Андрей едва го чуваше и му бе трудно да остане при другите, толкова голяма бе блъсканицата. Но този ден всички бяха в добро настроение и когато Джордж и Минка започнаха да пълнят чашките и да ги раздават, пъпчив матрос грабна и гаврътна една и скоро стана така, сякаш снабдяваха с водка целия Балтийски флот.
— Вие театрална трупа ли сте? — попита един от моряците, като дърпаше Николаша за сюртука.
Роза, в пурпурна пелерина върху червена рокля със златни апликации, с къдрици, усукани от дъжда, си проправи път през тълпата минувачи.
— Извинявай, Николаша. Не можех да мина. Ето ги! — Тя му подаде пистолетите в малката им зелена кутия. Поклони се на Николаша, който й кимна в отговор.
— Другари романтици… — поде той със своя строг глас на първосвещеник. — Събрали сме се, както винаги, за да отпразнуваме тържеството на поезията над прозата, на чувството над науката. Какъв е нашият избор?
— ЛЮБОВ ИЛИ СМЪРТ — отговориха Влад и Роза. — БЕЗ ЛЮБОВ ПО-ДОБРЕ ДА УМРЕМ МЛАДИ!
— Нека Играта започне! — обяви Николаша, но заклинанието му бе заглушено от гласовете на моряците, които запяха „Синий платочек“, а след това и „Катюша“.
— Давай нататък, че ще се изпогубим! — извика Джордж и пийна от водката.
— Какво? Дори сам не се чувам! — каза Николаша и кимна на Влад, който вдигна кутията и им показа двата пистолета за дуел. След като избра своя, Николаша сложи в кутията Кадифената книга.
— Чий ще е жребият днес? Да играем — каза Роза, но напевният й глас потъна във врявата.
* * *
Никой не видя какво стана после. Теченията в тълпата ги разделиха и отнесоха Андрей толкова надалече от останалите, че напълно загуби Серафима от погледа си, и когато проехтяха двата изстрела, виждаше в далечината само главата на Николаша. Във внезапно възцарилата се тишина след това дъждът спря, а заедно с него и времето. От мокрото потящо се множество бавно се вдигаше пара, влажният въздух изведнъж се изпълни с бели пухчета от топола и онази червена глава вече не се виждаше никъде.
Когато намери отново приятелите си, останалите фатални романтици, те стояха около телата, потресени и вцепенени. Откри Серафима на отсрещната страна и погледите им се срещнаха в нещо като ужасяващо съучастничество. После времето се забърза отново.
Пред него двама военни лекари се занимаваха с телата и в гъстата тълпа се бе образувало свободно пространство. От двете посоки се стичаха милиционери. Андрей видя двата пистолета за дуел на земята, единият пръснат на късчета, и Кадифената книга, паднала разтворена, кориците изцапани с кал. Милиционерите държаха хората настрани, ограждаха мястото и задаваха въпроси.
— Приятели ли сте на тези двамата? — попита ги един от тях, едър мъж със ставрополски акцент и шкембе. — Стегнете се. Кажете нещо!
— Да, приятели сме. — Андрей излезе напред, забелязал, че стоящият до него Влад трепери в мокрия си сюртук.
— Да не сте актьори или нещо такова? Винаги ли се обличате така?
— Не сме актьори — каза Влад и се разплака.
— Господи! Ами ти, момиче? — каза полицаят, сочейки Минка, която прегръщаше братчето си Сенка.
— Да си вървим, Сенка. Ще те заведа у дома.
— Но погледни този пистолет, на парчета е, и Кадифената книга е скъсана — каза Сенка и клекна да види.
— Остави всичко това, тези неща ще трябват на милиционерите — каза Минка.
— Засега никой няма да ходи никъде — нареди милиционерът и се обърна към Серафима: — Ти там! Как се казваш?
— Серафима Ромашкина.
Андрей виждаше, че тя се мъчи да запази самообладание като се държи студено и официално. Но по ръцете й имаше кръв — трябва да бе стигнала първа при приятелите си.
— Като писателя?
— Той е мой баща.
— Шегуваш се. Значи майка ти е София Цейтлин?
— Да — каза Серафима.
— Аз съм й почитател. Харесвам много „Катюша“. Какъв филм! Но ти изобщо не приличаш на нея.
— Вижте, приятелите ни лежат тук, а вие само…
— Е, какво правеше тук, Серафима Ромашкина? — Сега милиционерът размахваше малък бележник и молив, който изглеждаше твърде тънък между дебелите му пръсти.
— Всички имахме среща тук. След парада. Просто за да се забавляваме.
— Сре-е-ща? — проточи думата милиционерът, опитвайки се да я напише.
Андрей разбра, че е пиян. Почти цяла Москва беше пияна и доста от милиционерите на местопрестъплението едва се държаха на краката си.
— Защо, по дяволите, сте в тези маскарадни костюми?
— Членуваме в театрален клуб — каза Серафима.
— Какво е това, мамка му?
— Те играят Играта — изтърси Марико Сатинова иззад групата. Марлен бе застанал пред нея, за да не вижда труповете и кръвта.
— Дайте ми имената и адресите си и можете да отведете децата вкъщи.
— Сатинов — каза Марлен.
— Сатинов? Като члена на Политбюро?
— Да, аз съм Марлен Сатинов.
— А аз съм Марико, неговата сестра — добави момиченцето.
— Боже господи! — възкликна милиционерът, бутна фуражката назад и изтри потта от челото си. — ГРИША, ЕЛА ТУК, МАМКА МУ!
Пъпчив полицай, който не изглеждаше много по-голям от тях, дотича разтревожен.
— Да, капитане?
— Бягай колкото можеш по-бързо до караулното при Спаските порти — посочи към кулата на Кремъл — и се обади в Лубянка. Кажи им, че имаме престъпление от специален характер. За органите е. Кажи им бързо да пратят някого тук! Тръгвай!
Андрей наблюдаваше младия милиционер, който тичаше презглава и тъкмо когато стигна до караулната будка, за да се обади в Министерството на държавната сигурност, подскочи, защото в небето над Кремъл избухна цяла галактика фойерверки.
Ревът на тълпата се разнесе от Каменния мост по пълната с хора крайбрежна улица и останалите мостове на Москва река, но той не виждаше нищо друго, освен милиционера, който жестикулираше, докато обясняваше на хората от охраната, че трябва да се обадят на своите началници. Представи си как телефоните започват да звънят — от караулката и нагоре по йерархическата стълбица — капитаните на полковници, генералите на министри, чак до Лубянка и до самия Кремъл.
Около него фойерверките превръщаха нощта в ден и двете тела на моста ставаха ту червени, ту бели, ту зелени, докато светлините над тях избухваха във форма на полумесеци, звезди и окръжности.
Серафима стоеше до него, в ярката светлина видя сълзите й и за миг имаше чувството, че са съвсем сами. Прегърна я и в този момент го прониза вледеняващ страх.
— Започва се — повтаряше непрекъснато тя. — Започва се.
Едва много по-късно разбра, че тя не плачеше само за мъртвите им приятели и тяхното общо минало, а за бъдещето. И за тайната, която й беше по-свидна дори от самия живот.